Определение № 2409 от 28.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1007/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ж. Груп Строй“ ООД, чрез процесуален представител, против Решение № 35 от 24.02.2025 г. по в. гр. д. № 401/2024 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено Решение № 520 от 09.10.2024 г. по гр.д. № 1103/2023 г. на Районен съд – Ямбол. С посоченото решение са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу Ж. С. Д. искове с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 14 692,10 лв., представляваща главница по издадени фактури във връзка със сключен на 27.07.2022 г. договор за текущ ремонт, ведно със законната лихва за периода от 09.03.2023г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 649/2023 г. по описа на Районен съд – Ямбол, и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 677,47 лв., представляваща законна лихва за забава върху сумата от 14 692,10 лв., за периода от изтичане на 7-дневния срок, даден в поканата за плащане, до 02.05.2023 г. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на възражението на ищеца за преклузия на представени във второто съдебно заседание допълнителни доказателства. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на направените разноски. Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран следният правен въпрос, по отношение на който се твърди, че покрива селективните критерии по сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: „Преклудирана ли е възможността да се сочат нови обстоятелства и да се искат нови доказателства извън хипотезите на чл.147 и чл.266, ал. 2 ГПК ?“. Ответникът – Ж. С. Д., действаща чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до аналогичен с този на първоинстанционния съд извод за неоснователност на предявените искови претенции, след собствен анализ на събраните по делото доказателства, включително експертни заключения, и доводи на страните Окръжен съд – Ямбол е приел, че страните по делото са обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за изработка от 27.07. 2022г., сключен в писмена форма, чиято правна уредба се съдържа в разпоредбите на чл.258 и сл. ЗЗД; че възложителят и ответник в производството - Ж. Д., не е изпълнила задълженията си по чл. 264 ЗЗД да приеме извършената работа, съгласно съставените протоколи за СМР, поради което и съгласно клаузите на сключения между страните договор за изработка се счита, че работата е била приета от възложителя без възражения, доколкото с проявеното от ответницата бездействие, същата е одобрила/приела работата на изпълнителя мълчаливо, без да направи всичките си възражения за недостатъците на изработеното. Аргументите за приетата неоснователност на иска за дължимост на претендираната от строителя неплатена част от три броя фактури, съпроводени с протоколи за СМР, неподписани от възложителя, възлизащи на сумата от 14 692,10 лв., са следните: Издадените от ищеца и осчетоводени от него фактури във връзка със сключения между страните договор за изработка, сред които и процесните 3 бр. фактури № 17 от 14.10.2022 г., № 25 от 23.12.2022 г. и № 26 от 23.12.2022 г., са на обща стойност 58 492,10 лв. с ДДС, като по всички издадени от ищеца фактури било установено плащане по банков път от ответницата Ж. Д. в общ размер на 43 800 лв. с ДДС; Разликата между платеното от Д. по банков път и общата стойност на фактурираното и осчетоводено от ищеца действително формира стойността на исковата претенция от 14 692,10 лв. След като е взел предвид направеното от ищеца извънсъдебно признание за извършени от ответницата плащания на суми по договора по банков път и в брой в общ размер на 57 583,10 лв., въззивният съд е приел, че разликата между действително платеното от ответницата и осчетоводените плащания, извършени от същата по банков път, е в размер на 13 783,10 лв. Изложено е, че ищецът не е твърдял и не е представил доказателства за издадени от него фактури или приходен документ за сумата от 13 783,10 лв., представляваща разликата между платеното и осчетоводеното, като данни в тази насока не са били установени и от вещото лице, изготвило ССЕ. Посочено е също така, че представляващият ищеца не се е явил в съдебно заседание за да даде отговор на поставените от ответницата въпроси по реда на чл.176 ГПК, вследствие на което е прието за доказано, че той е получил от ответницата сума в размер на 57 583,10 лв. по банков път и в брой по сключения договор, като част от тази сума в размер на 13 783,10 лв. - получена в брой, не е била осчетоводена. Така незаплатената от ответницата част на дължимото на ищеца възнаграждение по сключения договор за изработка възлиза на 909 лв. За да приеме недължимост и на сумата от 909 лв. въззивният съд е съобразил установеното от техническата експертиза, че по протокол № 5 от 02.11.2022 г., въз основа на който била издадена фактура № 25 от 02.11.2022 г., е актувано с 1038 лв. в повече, а по протокол № 4, въз основа на който била издадена фактура № 17 от 14.10.2022г., актуваното е с 378 лв. в повече. Поради неоснователността на иска за главница, въззивният съд е приел за неоснователен и предявеният осъдителен иск по чл.86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва в размер на 677,47 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който като включен в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Въпросът, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за преклудирането на възможността да се сочат нови обстоятелства и да се искат нови доказателства, извън хипотезите на чл.147 и чл.266, ал. 2 ГПК, е обоснован с оплакването, че първоинстанционният и въззивният съд не са обсъдили възражението му за настъпила преклузия на представени във второто съдебно заседание доказателства от ответната страна. Очевидно е, че въпросът не съответства на касационния довод, относим към пропуск на съда да обсъди процесуално възражение на страната, което е достатъчно основание да се отрече годността му да обуслови искания достъп до касационно обжалване. Освен това, въззивният съд не е излагал каквито и да са съображения във връзка със сочената преклузия, тоест въпросът не е включен в предмета на спора, което е аргумент в подкрепа на извода, че същият не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в цитираното тълкувателно решение. Неустановяването на общото основание за искания достъп до касационно обжалване на въззивното решение прави ненужно обсъждането на посочените от касатора допълнителни предпоставки по въпроса, които освен това са заявени бланкетно. Самостоятелното основание по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК е посочено от касатора също бланкетно, без обосновка. За правна яснота следва да се отбележи, че очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 800лв., представляващи адвокатско възнаграждение, за заплащането на което са ангажиране надлежни доказателства. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК