Определение № 404 от 19.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3399/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от И. С. Т., чрез адв. С. Б. - назначена като негов особен представител, против въззивно решение №903400/28.07.2020год. постановено по възз.гр.д. №472/2020 год. по описа на Окръжен съд - [населено място], с което е потвърдено Решение №1005 от 03.02.2020год., постановено по гр.д. №1718/2019год. по описа на Районен съд - [населено място], в обжалваната част и И. С. Т. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата в размер на 470.00 лв., представляващи разноски за адвокат във въззивната инстанция, както и сумата в размер на 492.52 лв., представляваща разноски за особен представител във въззивното производство. С потвърдената част на първоинстанционното решение И. С. Т. е осъден да заплати на ищеца Д. Д. Д. сумата от 6063.07 лв. на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, представляваща главница, левовата равностойност на 3100 евро - платена сума по развален договор за поръчка от 21.06.2016 год. за закупуване и доставка от Италия на лек автомобил марка „БМВ“, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба - 01.07.2019 год., до окончателното изплащане. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност, поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, и необоснованост на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа от касатора наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради разрешени от въззивния съд процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд на РБ. Като такива сочи въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по наведените във въззивната жалба доводи, да обсъди направените в нея оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“- поради противоречие с Решение №50 от 22.5.2019 по гр. дело №1441/1441 на 1-во г.о. на ВКС, Решение № 99 /22.06.2015 г. по гр. д. № 6817/2014 г. на ВКС, 1-во г. о., Решение №248/07.01.2020 по дело №4193/2018 год. на 4-то г.о., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение №5/11.05.2020 по дело №1241/2019 на 1-во г.о. на ВКС; 2. „Ако въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти?“ – поради противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. За да обоснове твърдението си за противоречиво разрешаване на тези въпроси, касаторът сочи, че въззивният съд е изложил бланкетни и схематични мотиви, не е обсъдил доказателствата и възраженията на страните, променил е правната квалификация на иска, след като е приел, че дадената такава от първата инстанция е неправилна, при това без да изпълни задължението си да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В изложението си касаторът сочи основанието по чл.280 т.1 ГПК във връзка и със следните материалноправни въпроси: 1.“ Длъжен ли е съда да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца? При предявен иск за връщане на платена сума по твърдян валидно сключен и развален поради неизпълнение договор за поръчка под коя хипотеза на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде квалифициран?“ – поради противоречие с Решение № 231 от 11.08.2014 г. по търг. д. № 678/2012 г. на 2-ро т.о. на ВКС; 2. „Достатъчно ли е за да се приеме за основателен предявен иск по чл. 55 ал. 1, предл. втори и трето ЗЗД ищецът да докаже само даването и ответника да не докаже основанието на което е получил даденото или е необходимо за основателността на иска ищеца да установи и това, че основанието не се е осъществило или е отпаднало?“ – поради противоречие с Решение № 239 по гр.д. № 1050/2012 г., IV г.о.; Определение № 223 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 307 / 2016 г. на ВКС, 4-то [населено място]; Определение № 71 от 14.01.2016 г. по гр. д. № 4955 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то [населено място]; Решение № 161 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г. на Върховен касационен съд. За да обоснове твърдението си за противоречиво разрешаване на правните въпроси касаторът преповтаря оплакванията си от касационната жалба за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответната страна по касационната жалба Д. Д. Д., в представен чрез адв. Т. Д. писмен отговор изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Претендира присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция в размер 300лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Д. Д. Д. е предявил срещу И. С. Т. претенция за осъждане на последния да му заплати сумата от 6063,07 лв. - представляваща главница - платена сума по договор за поръчка от 21.06.2016 г. за закупуване и доставка от Италия на лек автомобил марка „БМВ“. Поддържал е, че между него, в качеството му на възложител, и ответника, действащ като изпълнител, през месец юни 2016г. е бил сключен неформален договор за поръчка, по силата на който възложил на ответника да закупи и достави от Италия лек автомобил марка „БМВ“ в рамките на един месец; че за изпълнение на поръчката превел на 21.06.2016г. по банковата сметка на ответника сумата от 3100 евро с равностойност 6063,07 лв., която стойност включвала закупуването на автомобила и транспортирането му от Италия до България; че след превеждането на сумата бил провел няколко телефонни разговора с ответника относно избрания автомобил и неговото получаване,че първоначално бил уверяван от ответника, че всичко било наред, но така и не получил автомобила; че счита, че ответникът явно нямало да му достави автомобила, поради което иска да му бъде върната сумата от 6063,07 лв. Първоинстанционният съд приел, че е сезиран с претенция по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, че същата е допустима, а с оглед събраните доказателства – основателна. Въззивният съд, съобразявайки твърденията на ищеца и заявения петитум е приел, че е сезиран с претенция по чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД. Посочил е, че хипотезата, уредена в чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, когато в момента на получаването не съществува валидно правно отношение, което да оправдае даването и получаването, но страните разумно очакват такова да възникне и именно с оглед на това очакване предприемат съответните действия, водещи до имуществено разместване. След като не е налице основание за разместването, то това обуславя връщане на даденото. Посочил е също, че след като е съобразил доводите на страните и извършил преценка на събраните доказателства, приема за установена фактическа страна на спора такава, каквато е установена от първоинстанционния съд, тъй като не са налице процесуални нарушения при установяването й; препратил е към мотивите на първоинстанционния съд, по аргумент от чл. 272 ГПК в частта, в която е прието наличие на разместване на имуществена облага; в частта за установяване на договор за поръчка, съдът намерил, че е допуснато нарушение при установяването на договор за поръчка и съдържанието му, тъй като предвид разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и доколкото в случая се касае за установяване договор на стойност 6063 лв., е недопустимо установяването му с гласни доказателства. Приел е и това, че искът за неоснователно обогатяване при първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД касае връщане на даденото при липса на основание; изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание; че от значение е моментът на получаване на облагата, тъй като именно към този момент трябва да е липсвало основание; че началната липса на основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, е налице във всички случаи, когато не е налице валиден юридически факт за получаването на определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт, или предаването на имуществена ценност е извършено след прогласяване унищожаемостта на сделката; че липсата на правно основание е липсата на право за дадено лице да получи имуществена придобивка в момента, когато то фактически я е получило. Обосновал е извод, че в процесния случай не е налице основание на имуществената придобивка на ответника, към момента, когато я е получил. Д. Д. е превел на 21.06.2016г. по сметка на И. Т. 3100 евро във връзка с преговори за закупуване на автомобил, но до сделка не се е стигнало. Ответникът не е ангажирал доказателства, които да водят до извода, че има основания да задържи получената сума от 3100 евро, въпреки че носи тежест да докаже основания да задържи полученото. По тези съображения е обосновал решаващия си извод, че искът е основателен. Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК в преобладаващата си част съдържа касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение – постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, свързани с дейността и правомощията на въззивната инстанция при условията на ограничен въззив, изразяващи се в необходимостта от разглеждане на всички доводи на страните, въведени в спорния предмет като източник на права, в необходимостта въззивният съд да изложи подробни мотиви, като инстанция по съществото на спора, след анализ на всички събрани доказателства, а в случай на промяна на правната квалификация, да даде указания на страните за подлежащите на доказване факти и възможност за събиране на доказателства за тях. Всички посочени доводи, към които са привързани и поставените два процесуалноправни въпроса, касаят правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. В случая съдът е изложил мотиви, препратил е и към мотивите на първоинстанционния съд и по този начин ги е направил и свои. Преценката доколко тези мотиви, са обосновани и пълни, какъв е анализът на доказателствата и на доводите и възраженията на страните, касационният съд извършва само ако обжалването бъде допуснато във втората фаза на производството. Същевременно следва да се посочи, че релевантният правен въпрос, свързан с процесуалните действия на съда, е следва ли в случаите, когато съдът препраща към мотивите на първата инстанция досежно приетата за установена фактическа обстановка и анализ на доказателствата да извърши и собствен анализ и да отрази същия в решението си, но такъв въпрос касаторът не повдига, а съдът е ограничен от диспозитивното начало. Следва да се посочи и това, че съдът е съобразил практиката на ВС и ВКС, отразена в ППВС 1/1979 г., че неоснователното обогатяване има три фактически състава по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и един субсидиарен по чл. 59 от с. з. При всички фактически състави става въпрос за един и същ предмет, защитимо благо и вид на търсената защита, а именно връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява един стопански субект за сметка на друг без да има воля или основание за това. В този смисъл теорията и практиката се обединяват около становището, че за да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД то следва да се докаже от ищеца – даването на престация, а от ответника основанието, на което същия да я задържи. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно начална липса на основание – тогава когато изобщо липсва още към момента на "даването" облигационна или друг вид правно релевантна връзка между субектите (нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения, служещи за основание). В този случай е чистата хипотеза на неоснователно обогатяване, когато доказателствената тежест е в най-чистия си вариант и основното си положение за този правен институт, ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. При отпаднало основание става въпрос отново за същия правен институт, но при усложнен фактически състав, а именно – към момента на даването е имало валидно основание за имущественото разместване, което е отпаднало в последствие и неговите последици отпадат с обратна сила – развален договор, отменен акт и др. Тогава доказателствената тежест търпи следната промяна: ищецът и ответникът доказват същите неща, но при успешно проведено доказване от страна на ответника за съществуващо основание, искът се уважава ако ищецът докаже и репликата си, че основанието е отпаднало с обратна сила. В другата хипотеза - на "неосъществено основание", отново към момента на имуществената размяна имаме валидно правно основание за нея, но тя е поставена под условие, изрично уговорено или фактическо, което не се осъществило и на практика се касае за незавършен фактически състав на правно релевантното условие - тогава ищецът отново доказва даването, ответникът наличието на основание, но искът ще бъде основателен само ако се докаже, че основанието е имало условие, което не се е сбъднало. Въз основа на горното съдът е преквалифицирал иска като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, като е приел, че фактите, които подлежат на доказване са същите, за които са дадени и указанията от първоинстанционния съд, поради което не е нарушено правото на защита на ответника, като следва да се отбележи, че в тази насока е и трайната практика на ВКС, при промяна на квалификацията от въззивен съд. Следва да се посочи и това, че съгласно постановеното ТР № 1/2013 на ВКС, ОСГТК (т. 2, пр. 3), когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В случая промяната на правната квалификация не е обусловила необходимост от даване на нови указания на страните относно подлежащите на доказване релевантни факти и разпределението на доказателствената тежести, с оглед ангажиране на съответни нови доказателства. В този смисъл не е налице противоречие нито с цитираното ТР № 1/2013 на ВКС, ОСГТК. Предвид изложеното, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с процесуалноправните въпроси. В останалата си част изложението поставя два материалноправни въпроса, които не са общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като са привързани към собственото разбиране на касатора за твърдените и установени в процеса факти, а не с правните разрешения на въззивния съд. Съобразявайки твърденията на ищеца в исковата молба съдът е приел, че страните са били в преговори за сключване на договор за поръчка, до сключването на който не се е стигнало; че във връзка с преговорите ищецът е превел процесната сума, която предвид липсата на сключена сделка се явява платена без основание; в съответствие с правомощията си сам е квалифицирал претенцията като такава по чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД, а не е възприел дадената от ищеца квалификация на твърдените факти и заявена претенция. Счел е, че по така заявената претенция ищецът доказва даването, а ответникът основанието да задържи сумата, както и, че ищецът е доказал предаване на сумата, но ответникът не е установил основанието за получаването й. С оглед на това и при отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наведеното допълнително такова по чл.280 т.1 ГПК. Предвид изложеното не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която той е длъжен да извърши служебно. При осъществяването й съдът взема предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него като приложима правна норма. Когато съдът е сезиран с иск за връщане на нещо, което е дадено без основание, той не е длъжен да възприеме доводите на ищеца дали основанието е липсвало по начало, отпаднало е впоследствие или не се е осъществило. Съдът е обвързан от фактическите твърдения на ищеца въз основа на какво е станало даването и сам квалифицира спорното право въз основа на тези твърдения. Искът не може да бъде отхвърлен само поради това, че според ищеца основанието е съществувало, но е отпаднало, а съдът приема, че то е липсвало поначало. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на делото разноски на касатора не се следват, но същият следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна разноски за настоящата инстанция в размер 300лв. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение