Определение № 516 от 04.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 122/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] против решение № 326 / 26.06.2011 год. по гр.д.№ 191 / 2011 год. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 453 / 09.12.2010 год. по т.д.№ 106 / 2010 год. на Пловдивски окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] искове с правно основание чл.422 ГПК, за установяване дължима от ответника на ищеца арендна вноска за 2008 год., в размер на 1 672,44 лв. и неустойка от 38 627,64 лева, на основание чл.8 ал. 1 от договор № 180 / 2006 година, като е признато за установено, по насрещния иск на [фирма] против [фирма], че неустоечната клауза е нищожна, поради противоречие с добрите нрави .К. оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила при извършената от съда преценка на допустимостта и относимостта на доказателствата и като необосновано. Сочи допустимост на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, като счита, че липсва формулиран процесуалноправен или материалноправен въпрос, удовлетворяващ общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК. Сочи, че наведеното в изложението не кореспондира с действителните процесуални действия и изводи на съда и в този смисъл, че превратно са представени аспектите на спора. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение констатира, че жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, редовна съгласно чл.284 ГПК, изхожда от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане на касационното обжалване настоящият състав намира следното: Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която са уважени исковете за дължима арендна вноска за 2008 год. и за неустойка за забава в издължаването на арендни вноски за 2008 год. и 2009 год. по договор № 180 / 2006 год., отхвърляйки ги, както и в частта, в която е отхвърлен насрещния иск на [фирма] ,за установяване нищожност на неустоечната клауза на чл.8 т.1, като го уважава, приемайки че същата противоречи на добрите нрави. За да отхвърли установителния иск за вземане на ищеца към ответника от арендна вноска за 2008 год., въззивният съд е приел, че доказаното плащане на ответника от 22.08.2008 год., на сумата от 8 000 лева, на основание запис на заповед от 05.09.2007 год., /като менителничният ефект е приет за недействителен, но представляващ валидна разписка за извършеното плащане /, е погасило процесната арендна вноска, наред със задължения на ответното дружество и по други два договора - за аренда - № 179 от 2006 год., с арендодатели физическите лица В. В. и съпругата му С. Василева и по договор за съвместна дейност на ответника с [фирма], представлявано от В. В..За да приеме, че недействителната ценна книга конвертира в разписка за извършеното плащане, въззивният съд е изходил от факта ,че общата сума по записа на заповед представлява сбор от арендните вноски по двата договора / № 179 и № 180 / и печалбата от договора за съвместна дейност, вкл. от установено плащане по трите договора за предходната 2007 год. и в този смисъл от съществуваща между страните практика за обезпечаване на изпълнението на ответника по преждепосочените каузални правоотношения, с издаването на общ запис на заповед .Тъй като плащането е извършено на В. В., съдът се е позовал на обстоятелството, че към датата на плащането лицето вече е едноличен собственик на [фирма] / предходен такъв е съпругата му С. Василева / и като такъв е получил плащането. Насрещният установителен иск за нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави, въззивният съд е уважил, предвид „ твърде драстичното съотношение между размера на вземането на ищеца и размера на обезщетението за забава „, като макар кумулативно да е отразил и факта на уговаряне неустойката без краен предел, се е позовал на съотношението между договорената арендна вноска от 20 лв.на декар за цялата стопанска година, срещу договорена неустойка за забава от 50 евро на декар - за 1 ден забава, както и на договорената неустойка при прекратяване на договора - 150 лв. на декар, в съотношение с неустоечната клауза за обезщетяване при забава .Според настоящия състав именно във връзка с последното преценено съотношение въззивният съд е коментирал липсата на краен предел: създадени с атакуваната клауза драстично несъответни бази за възмездяване интереса му от забавено спрямо интереса му от пълно неизпълнение на договора, в полза на първия. Предвид това „драстично разминаване „ съдът е приел, че неустоечната клауза противоречи на принципите за справедливост, еквивалентност и добросъвестност при договарянето и създава предпоставки за неоснователно обогатяване. В изложението по чл.284 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 ГПК, касаторът оспорва правилността на изводите на въззивния съд относно цененото на документа - запис на заповед от 05.09.2007 год. и доказаното плащане по същата от 22.08.2008 год., при това на лице, различно от ищцовото дружество, като плащане погасяващо процесното вземане от арендна вноска за 2008 година. В тази връзка е навел твърдения за процесуални нарушения на въззивния съд - неуказана доказателствена тежест и необсъдени доводи на страните, вкл. необсъдени основания за отмяна на първоинстанционното решение, в противоречие с ППВС № 7 / 27.12.1965 год. за обобщаване практиката по някои въпроси на второинстанционното производство / относимо към контролно-отменителната втора инстанция, каквато и след изм. на Дял ІІ, Глава ХVІІІ - ДВ бр. 124 / 1997 год., приложими в случая, въззивът не е /, както и в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 год. за формата и съдържанието на решението и присъдата и ТР № 1 / 04.01.2001 год. по гр.д.№ 1 / 2000 год. на ОСГК на ВКС. Противоречието ,обаче, не е съотнесено към даден от въззивния съд, вкл. изводим от съдопроизводствените му действия, отговор по приложението на конкретна процесуалноправна норма и формулиран за целта конкретен процесуалноправен въпрос. Сочи се единствено липса на собствени на въззивния съд мотиви, съдържащи фактическите и правните му изводи, каквато липса в случая не е налице. Самият касатор в изложението си коментира именно мотивите на въззивния съд по преждепосоченото ценене на записа на заповед и плащането по същата от 22.08.2008 година. Формулираният в тази връзка въпрос - „ дали плащанията в полза на физическо лице, погасяват задължения на платеца по друг договор, но към юридическо лице, представлявано от физическото „ - не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, като е изцяло фактологично обусловен. Съдът не е мотивирал решението си с извод, че плащането към физическото лице погасява задължението на ответника към юридическото лице, представлявано от физическото, а че плащането е извършено в полза на юридическото лице, представлявано от едноличния му собственик В. В., получил плащането като такъв. Правилността на този извод подлежи на проверка в производство по същество и на основанията по чл.281 т. 3 от ГПК. Относно прогласяването на клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави, касаторът сочи, че въззивното решение неправилно е игорирало чл.309 от ТЗ / прекомерност на неустойката / - напълно неотносим към твърдението за нищожност поради противоречие с добрите нрави и в този смисъл извън предмета на спора. Позовава се на противоречие на решението с ТР № 1 / 15.06.2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСТК на ВКС, според което не е нищожна клауза за неустойка договорена без фиксиран срок на начисляване или краен предел. Както се посочи по-горе, макар да е упоменал липсата на краен предел за начисляване неустойката при забава, въззивният съд е обосновал изводите си коментирайки съотношението между размера на обезпечаваното вземане и размера на неустойката за стопанска година, т.е. е приложил критерий отнесен към момента на сключването на договора и изначално установимата към същия този момент диспропорция между вземането и обезщетението, некореспондираща с добросъвестността в търговските отношения. Следователно, дори да би бил формулиран конкретен въпрос по неприложимостта на критерия „ краен предел „, за определяне нищожността на неустойката, то същият не покрива общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като не обосновава единствените, още по-малко решаващите изводи на съда относно нищожността на неустоечната клауза. Водим от горното ,Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение