Определение № 1204 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 194/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. К. Д., конституиран на основание чл. 227 ГПК като наследник (наред с още 10 лица) на мястото на починалия в хода на производството по делото ищец И. Д. И., чрез адв. С., против определение № 646/24.10.2024 г. по ч. гр. д. № 490/2024 г. на Апелативен съд – Варна. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска то да бъде отменено. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил разпореждане № 4317/19.08.2024 г. по гр. д. № 582/2024 г. на Окръжен съд – Варна, поправено с разпореждане № 4917/17.09.2024 г. по същото дело в частта, с която е оставена без уважение молбата на И. Д. И. за възстановяване на внесената по делото държавна такса в размер на 625 лв. Въззивният състав е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че производството пред окръжния съд е било прекратено с влязло в сила определение № 2870/11.07.2024 г. на основание чл. 129, ал. 3 ГПК – поради неизпълнение в срок на указанията на съда за довнасяне на държавна такса от 4372. 89 лв. Посочил е, че платената от ищеца държавна такса по делото е в размер на 625 лв., като след разпореждане на първоинстанционния съд за довнасяне на таксата до дължимата такава, ищецът е подал молба за връщане на вече платената част. Съобразявайки нормата на чл. 4б от Закона за държавните такси (ЗДТ), съгласно която недължимо платените такси се връщат по искане на заинтересованата страна, е обоснован извод, че тя намира приложение по отношение на такси, които са платени без да е налице основание за това. Изложени са съображения, че производството по молба за връщане на недължимо платена държавна такса се развива извън исковия процес и охранителното производство; че то има самостоятелен характер, а с определението си съдът дава разрешение на материалноправен спор за дължимостта на таксата, т. е. дали е платена без да е налице основание за това. Второинстанционният съд се е позовал на установена от ВКС съдебна практика, съгласно която заплатени държавни такси подлежат на връщане единствено в изрично изброените в чл. 4б ЗДТ хипотези, а именно: когато исково или охранително производство не е било образувано; таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им; както и в хипотезата на надвнасяне на такси. Споделил е и становището, че съгласно чл. 3 ЗДТ, държавната такса се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаването на документа, за който се внася, а основанието е самото отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права, без да е обвързано с очакван от вносителя правен резултат. Съобразил е още, че понятието „услуга“ следва да се разбира като изпълнение на задължението на съда по чл. 2 ГПК по предвидения в този процесуален закон ред, т. е. чрез образуване на исково производство, в което да бъде извършена преценка за допустимостта и основателността на заявеното от страна на ищеца искане. По тези аргументи въззивният съд е намерил, че в случая не е налице нито една от изброените по - горе хипотези, тъй като съдът е образувал исково производство, а страната е дължала държавна такса, която и след указания на съда не е внесена в пълен размер, вследствие на което и производството е прекратено. Претендираната за връщане такса не е била и надвнесена, нито ищецът е бил освободен от внасянето ѝ. В тази връзка е формирал решаващ извод, че при прекратяване на производството по чл. 129, ал. 3 ГПК не е налице хипотеза на недължимо платена такса и същата не подлежи на връщане, като случаят е идентичен с този, при който съдът би бил десезиран по молба на страната – таксата също не се връща. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират оплаквания за неправилност на въззивното определение. Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационен контрол с доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт на апелативния съд. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията, даден с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. Както се изтъкна по - горе, ВКС не може да извежда този въпрос от изложението в касационната жалба, респ. частна касационна жалба съобразно там изнесените твърдения и посочени обстоятелства. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Поддържаните от страната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи са изцяло по правилността на въззивния съдебен акт и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват предпоставки за допускане на касационен контрол. Не може да се допусне касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - поради очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно установената съдебна практика на ВКС, това основание е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при там установените факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,