Определение № 2046 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 869/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. С. Д., подадена чрез пълномощника адв. Б. Я., срещу определение № 533 от 07.12.2023г., постановено по ч. гр. д. № 437/2023г. на Бургаския апелативен съд, в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на С. Д. против определение № 2586/17.10.2023г. по гр.д.№ 1262/2022г. на ОС-Бургас. С последното, в производство по чл. 248 ГПК, окръжният съд частично е уважил молбата на Д. за допълване на прекратително определение № 2260 от 12.09.2023г. в частта за разноските и е присъдил в нейна полза разноски в общ размер 2 885 лева, като е отхвърлил искането за присъждане на разноски до 4 435,56 лева. Частният касатор твърди, че определението е незаконосъобразно и иска отмяната му. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и е изложил твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС-определение № 1241/19.07.2023г. по гр.д.№ 2792/2023г. на І ГО, определение № 2388/ 07.08.2023г. по гр.д.№ 2999/ 2023г. на ІІІ ГО и определение № 50213/ 09.08.2023г. по гр.д.№3368/2023г. Насрещната страна– Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество не взема становище. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд, подадена е от легитимирана страна и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Първоинстанционният окръжен съд е бил сезиран от КОНПИ с мотивирано искане за отнемане на незаконно придобито имущество от С. С. Д. да се отнеме лек автомобил на стойност 15 000 лева, а от Х. К. К. - сумата 11 686 лева. Производство пред ОС е протекло в две открити съдебни заседания, като с оглед заявен от Комисията отказ от исковете, с определение № 2260/12.09.2023г. производството пред окръжния съд е прекратено. С процесуално допустима молба по чл. 248 ГПК ответниците са сезирали съда с искане за допълване на прекратителното определение. Бургаският окръжен съд е уважил частично молбите им, като на ответницата Д. е присъдил изцяло разноските за превод на документи и копирни услуги. Съдът е счел за основателно направеното от Комисията възражение за прекомерност на договореното и платено адвокатско възнаграждение 3 300 лева, като е редуцирал същото до 1 750 лева или общо е присъдил на Д. разноски в размер 2 885,56 лева. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е разгледал наведените в частната жалба оплаквания. Посочил е, че според чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството; в случая са представени доказателства за заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение; процесуалният представител на Д. е подал отговор на исковата молба, представил е доказателства към него и е взел участие в насрочените по делото открити съдебни заседания. Правната защита, осъществявана от него не е реализирана в пълен обем по вина на ищеца, направил отказ от иска. Съдът е споделил изводите на ОС, че е основателно възражението по чл. 78, ал.5 ГПК на Комисията. Посочил е, че с оглед цената на иска, предявен против Д. (15 000 лева) и съгласно чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ в редакцията й, действаща към датата на сключване на договора, минималният размер на адв. възнаграждение е 980 лева. Въззивният съд е приел, че ОС правилно е определил сумата 1 750 лева за адв.възнаграждение, която е приблизително два пъти по-висока от минималния размер, тъй като е съобразена с фактическата и правна сложност на производството, както и вида и броя на извършените процесуални действия. Върховният касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. В случая в изложението липсва поставен от жалбоподателя релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС. Според дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (общо основание за допускане до касационен контрол). ВКС не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. Наведените доводи за неправилност на определението са неотносими към основанията за допускане на касационно обжалване, а имат отношение към проверката, която се провежда само ако бъде допуснато касационно обжалване. В допълнение следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика, обективирана в цитираните от жалбоподателя съдебни актове на ВКС. Според тази практика когато в договора за правна защита и съдействие между ответника и неговия адвокат уговореното възнаграждение е за процесуално представителство до приключване на съдебното производство и същото е изцяло платено, ищецът трябва да плати на ответника пълния размер на възнаграждението, независимо от това, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е следвало да бъдат извършени и за продължителността на процеса. Предвид това, при осъществяване на отговорността по чл.78, ал.4 ГПК ищецът не може да иска тя да бъде ограничавана само до такава за извършените от адвоката до момента на прекратяването на производството действия. В същото време, при своевременно направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК съдът е длъжен да извърши обективна преценка за естеството на правния спор, неговата фактическа и правна сложност и извършените от процесуалния представител действия по осъществяване на защитата. В този смисъл разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 6/06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Тази практика е изцяло съобразена от въззивния съд, което изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО