Определение № 1440 от 23.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2163/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 7070 от 19.12.2024 г. по в. гр. д. № 10196/2024 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 8448/09.05.2024 г. по гр. д. № 63408/2022 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от етажните собственици на сграда в режим на етажна собственост с адрес [населено място], [улица], представлявани от председателя на УС на ЕС Е. Н. В., срещу С. Н. М. иск по чл.76 ЗС за осъждане на ответника да предаде на ищците владението на свободно незастроено пространство от имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 г. на изп. директор на АГКК, с обща площ от 617 кв. м., което им е отнето по скрит/насилствен начин. Предмет на делото е иск по чл.76 ЗС, с който етажните собственици на жилищна сграда на адрес [населено място], [улица], построена върху държавен имот, искат от съда да осъди ответника С. М., който не притежава собственост в жилищната сграда, да им предаде владението върху празното дворно място, използвано от етажните собственици за паркиране на леки коли, което според тях е отнето от ответника по насилствен/скрит начин. Прието е, че искът е предявен в преклузивния шестмесечен срок. Прието е също, че към настоящия момент процесният недвижим имот се намира във фактическа власт на ответника. Имотът е ограден от други сгради и до него може да се влезе с кола между сградите. Дворното място към сградата винаги е използвано за паркиране на автомобилите на етажните собственици, като достъпът на външни лица е ограничен от метална порта, която се заключва и ключ за нея имат само етажните собственици. Разпитан по реда на чл.176 ГПК един от етажните собственици сочи, че ответникът е сменил катинара на входната врата към дворното място на блока, а вътре паркирал автомобил и по този начин е ограничил възможността на собствениците на самостоятелни обекти в етажната собственост да ползват паркинга на блока. Ответникът е заявил пред етажните собственици, че е собственик на поземления имот, като от момента на отнемане на владението на имота той го ползва, като паркира различни автомобили. Етажните собственици притежават само самостоятелни обекти в сградата и право на строеж върху мястото, което е общинско. Впоследствие един от етажните собственици се споразумял с ответника и последният му разрешил да ползва паркинга. Според показанията на свидетел А. М., брат на ответника, поземленият имот е собственост на ответника. Случвало се е свидетелят да паркира в процесния имот, а достъп му е осигуряван от ответника. Конфликтът между ответника и етажната собственост е възникнал през 2022 г., като до този момент ответникът е ползвал дворното място към жилищната сграда, тъй като е било негова собственост по наследство от майка му. Прието е, че основният спорен по делото е дали ищците са упражнявали владение/държане спрямо имота до 24.09.2022 г., или упражняваната от тях фактическа власт следва да се квалифицира като търпими действия. Съдът е разгледал приетото в практиката на ВКС за характеристиката на търпимите действия и разликата им от държането и владението. Обсъден е акт [№]/20.09.2023 г. за частна общинска собственост на спорния имот, издаден на основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 и чл.59 ЗОбс., издаден въз основа на по-рано съставен АДС № 3372/14.04.1958 г., както и че в същия е изградена многофамилна жилищна сграда на Министерство на отбраната с отстъпено право на строеж върху общински поземлен имот. Прието е, че ползването на процесното дворно място като паркинг е въз основа на решение на етажните собственици, съгласно протокол от проведено общо събрание на 30.10.2013 г. Съгласно протокол от 21.08.2022 г. е взето решение да се смени катинарът на вратата към двора, като ключ от новия катинар да се предостави само на собствениците, които живеят постоянно на адреса. Направен е извод, че до момента на отнемане на фактическата власт от етажните собственици процесния поземлен имот е бил използван от тях като паркинг.Прието е обаче, че сам по себе си този факт не означава, че етажните собственици са упражнявали владение или държане спрямо имота. При владението фактическата власт се упражнява с намерение за своене, а при държането – въз основата на правна сделка със собственика или държателя на вещта. В случая не се установява кои конкретно от етажните собственици са ползвали процесния паркинг, доколкото етажната собственост се състои от 17 самостоятелни обекта, а според показанията са свидетеля М. в поземления имот не могат да паркират повече от 8 автомобила. Освен това не е установено етажните собственици да са упражнявали фактическа власт върху имота с намерението, че същият е тяхна собственост. Точно обратното, етажните собственици са били със съзнанието, че имотът е общински, като тепърва са предприели действия по закупуването му от общината. Не се установява до отнемане на фактическата власт по отношение на имота етажните собственици да са били държатели на същия въз основата на правна сделка със собственика, по силата на която да са получили ползването на имота с произтичащите от това права и задължения. Част от собствениците в процесната етажна собственост са ползвали поземления имот за паркиране на автомобили, но осъществяваното ползване следва да се квалифицира като търпими действия. Учредяването на право на строеж от страна на собственика на поземления имот поначало обуславя допускането на извършване на търпими действия от страна на собствениците на построените самостоятелни обекти след реализирането на правото на строеж по повод ползването им. Като краен резултат съдът е отхвърлил иска по чл.76 ЗС по съображение, че с него се бранят само владението и държането, но не и търпимите действия. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от етажните собственици чрез председателя на УС Е. В.. Жалбоподателите считат, че съдът е приложил неправилно чл.76 ЗС, като не отчел мълчаливото съгласие на общината за дългогодишното ползване на дворното място. Липсата на договор с общината не изключвало държането. Фактът, че етажните собственици са ползвали безпрепятствено мястото за паркиране в продължение на 9 години в периода 30.10.2013 г. – 21.08.2022 г., следвало да се разглежда като доказателство за осъществявана фактическа власт. Поддържат, че дългогодишното ползване на общински имот с мълчаливото съгласие на общината може да бъде основание да се признае ограничено вещно право на ползване. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния въпрос: Следва ли многогодишното спокойно и непрекъснато ползване на общински имот с мълчаливото съгласие на собственика да се признае като правно основание за държане или ползване.Този въпрос е свързан с оплакване за неправилно прилагане на чл.76 ЗС. Повторени са оплакванията в касационната жалба, които се свеждат до това, че и в случай като настоящия защитата по чл.76 ЗС е приложима. Ответникът С. Н. М. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество, тъй като двете решения на предходните инстанции са правилни. Поддържа, че с гласни доказателства било установено, че той е владял имота безпрепятствано и неоспорвано и в посочените от жалбоподателите 10-годишен период, ползвал го и се грижел за него с грижата на добър стопанин. Обратно, жалбоподателите не въвели в процеса възражение за придобивна давност. Позовава се и на мораториума по § 1 ДР на ЗС от 2006 г. за придобиване по давност на имоти, частна държавна и общинска собственост. Счита, че е представил по делото доказателства за собствеността си върху имота. Позовава се на решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, І-во г.о. В допълнителен отговор сочи, че в изложението към касационната жалба не е поставен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, нито пък е обоснована специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално недопустима. Предявеният иск с правно основание чл.76 ЗС е оценяем, като съгласно чл.69, ал.1, т.3 ГПК цената на иска е 1/4 от размера по т. 2, т. е. 1/4 от данъчната оценка, а ако няма такава – пазарната цена на вещното право. В случая данъчната оценка на целия имот с площ от 617 кв. м. е 39132 лв., а само за процесната незастроена част от него с площ от 271 кв. м. – 17 187,64 лв. Цената на иска по чл.76 ЗС е 1/4 от 17187,64 лв. или 4269,91 лв. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединени с тях искове, които имат обуславящо значение по иска за собственост. Исковете по чл.76 ЗС не са сред изключенията, посочени в тази правна норма и за тях важи правилото, че въззивните решения по тях не подлежат на касационно обжалване, ако цената им е до 5000 лв. Следователно въззивното решение по настоящото дело не подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,