Определение № 783 от 18.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3004/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на К. Б. Г., чрез адвокат М. М. от АК-София, срещу решение № 386 от 03.04.2024 г. по в.гр.д.№ 1856/2023 г. на Апелативен съд София в частта, в която се отменя решение № 282/17.05.2023 г. по гр.д.№ 1096/2022 на Окръжен съд Благоевград и се отхвърлят предявените искове на К. Б. Г. против Прокуратура на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществени вреди над сумата 5000 лева, по обвинение за извършено престъпление по чл.227б, ал.2, вр.с ал.1 НК и над сумата 5000 лева, по обвинение за извършено престъпление по чл.210, ал.1, т.3 и т.5, вр.с чл.209, ал.1 НК, както и в частта за сумата от 50 538 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 19.12.2019 г. до изплащането. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. „За задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235, ал.2 от ГПК и чл.12 от ГПК“ 2.„За задължението на съда мотивите на въззивното решение да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност и констатацията (като непряк резултат) съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението.“ 3.„Кои са критериите съобразно принципа за справедливост, установен с чл.52 от ЗЗД, при определянето на размера на обезщетението за неимушествени вреди в производствата по исковете по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и длъжен ли е въззивният съд да обсъди и извърши преценка в мотивите към решението си на всички релевантни обстоятелства по делото, които обуславят размера на това обезщетение, както и да изложи съображения за тяхното значение?“ Според касатора, налице е и основанието по чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е привлечен като обвиняем на 09.05.2016 г. по пр.пр.№ 20605/2014 г., ДП № 513/16г. ЗМИП-5041-2016г. на СДВР, за престъпление по чл.210, ал.1, т.3 и т.5, вр. с чл.209, ал.1 НК, въз основа на което е образувано нохд № 14735/17 г., но след няколкократно връщане на прокуратурата с указания на съда, които не били изпълнени, делото е прекратено с разпореждане от 30.10.2017 г. на СРС /в сила от 03.01.2018г./. Съдът е установил също, че срещу ищеца е образувано и ДП № 244зм-139/15г. на ОДМВР Благоевград - за престъпление по чл.227б, ал.2, вр.с ал.1 НК, в което той е привлечен като обвиняем на 12.05.2017 г., но е водено по чл.78а НК нахд № 1166/2017 г. на РС Благоевград, приключило с признаването му за невиновен с влязло в сила решение от 12.02.2019 г. по внахд № 464/18г. на ОС Благоевград. Съобразявайки релевантните за спора обстоятелства, въззивният съд е достигнал до извод, че са налице всички предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 и 2 ЗОДОВ, тъй като К. Б. Г. е бил привлечен като обвиняем за престъпления по 227б, ал.2, вр.с ал.1 НК и по чл.210, ал.1, т.3 и т.5, вр.с чл.209, ал.1 НК, но по първото обвинение е постановена оправдателна присъда, а наказателното производство по второто е прекратено от съда. С оглед на конкретните обстоятелства за продължилото в разумен срок наказателно преследване, липсата на ограничителна мярка за свободно придвижване от наложената мярка за неотклонение и липсата на значителни вреди, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди е в размер на 5000 лева, по всяко едно обвинение, а исковете до пълния предявен размер са неоснователни. Относно имуществените вреди, според съда, не се доказва засягане на имуществената сфера на ищеца, а на дружеството-собственик на бракуваните вещи, поради което претенцията за обезщетение в тази част е неоснователна. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението, тъй като липсват нарушения на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитните органи по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. От мотивите и диспозитива на съдебния акт е видно, че решението на съда е израз на предоставената му правораздавателна власт, при разрешаване на конкретния правен спор и в този смисъл, декларативното позоваване на „очевидна неправилност“ не дава основание за допускане на касационно обжалване, без да се обоснове в какво се изразява особено тежкото нарушение при постановяване на решението. Липсва явна необоснованост на мотивите, а решението съдържа конкретната преценка на съда за установените по делото факти и приложението на закона към тях. При тези съображения не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправните въпроси за задължението на съда да направи анализ на всички доказателства по делото и да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните, с оглед изискванията на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, тъй като съдът е установил всички правнорелевантни факти, въз основа на които е формирал решаващия си извод за наличие на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение на ищеца по водените две досъдебни производства и причинените му вреди. Въззивният съд е възприел решаващите изводи на първоинстанционния съд, че в резултат на образуваните наказателни производства е променен начинът на живот на ищеца, накърнено е доброто име като управител и дейността му като търговец. Според мотивите на решението, степента на въздействие от наказателното преследване не се отличава с притеснения извън обичайните при подобни случаи, тъй като са предприети следствени действия, които не засягат неговите права – по първото обвинение не е взета мярка за неотклонение, а по второто е оправдан. Тези изложени съображения не са в противоречие, а в съответствие с разясненията по т.19 на ТР №1/2001 г. по тълк. д.№ 1/2000 г., ОСГК, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. При преценката за неимуществени вреди, в случая, въззивният съд е съобразил, че от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението са не само броя и тежестта на обвиненията, взетата мярка за неотклонение /само по едно от обвиненията спрямо ищеца/ и продължилото в разумен срок наказателно преследване, но и степента на въздействие върху личния и професионален живот на пострадалия. Изводите на съда се основават на доказателствата по делото за установените релевантни обстоятелства, които решаващият състав преценява по вътрешно убеждение, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а само след допускане на решението до касация по конкретно поставен правен въпрос. В този смисъл определеното обезщетение е в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Материалноправният въпрос, във връзка с прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, също не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, според която съдът е длъжен да отчете всички обстоятелства от значение за размера на дължимото обезщетение, с оглед на особеностите на конкретния случай – вида и продължителността на наказателното преследване, по което е била постановена оправдателна присъда; реално причинените болки и страдания на пострадалия и отражението на незаконното обвинение върху неговия личен, професионален и социален живот, с оглед взетите спрямо него мерки за процесуална принуда. В случая, въззивната инстанция приема, че конкретния размер на обезщетението се обуславя от приетите доказателства, във връзка с твърденията за настъпили негативни проявления върху незаконно обвиненото лице. При липсата на доказателства, обаче, за трайно влошаване на физическото и емоционално състояние на пострадалия от незаконните обвинения, не може да се приеме за доказано, че са причинени значителни вреди на ищеца. Съдът е уважил претенциите за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер е само за действително претърпени вреди, поради което исковете са частично основателни до размер на 5000 лева по всяко обвинение. По отношение на имуществените вреди не е поставен правен въпрос, но даденото от съда разрешение е в съответствие с Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г.. по тълк.дело № 1/2021 г., ОСГТК на ВКС, според което причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Предвид изложените съображения, поставените въпроси са разрешени в съответствие с установената съдебна практика по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а след като липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.4. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение