Определение № 1241 от 29.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 553/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. П. срещу решение № 6608/04.11.2025 г. по в. гр.д. № 8553/2023 г. на СГС, с което е отменено решение от 13.03.2023 г. по гр.д. № 24586/2022 г. на СРС, 45 с-в, и са отхвърлени предявените от нея срещу "ЕОС Матрикс“ ЕООД /сега ЕАД/ искове по чл.439 ГПК за недължимост като погасени по давност на вземанията, произтичащи от сключен с „Юробанк И Еф Джи“ АД договор за кредит № FLS571147/17.02.2011 г. – за главница от 23 767,72 лв., за договорна лихва от 1106,12 лв. за периода 17.03.2011 г. - 18.07.2012 г., за наказателна лихва от 38,33 лв. за периода 17.04.2012 г. -18.07.2012 г., както и осъдителният иск за сумата от 745 лв. – събрана на отпаднало правно основание сума в хода на изпълнителното производство. Сочи се от касатора, че обжалваното решение е неправилно, защото е прието от въззивния съд, че по процесното изпълнително дело по искане на взискателя са били предприети изпълнителни действия, които прекъсват давността, но не е отчетено обстоятелството, че липсва пълномощно за процесуалния представител на взискателя, който е поискал извършването на изпълнителните действия. Поддържа се, че давността за вземанията на ответника е била прекъсната с разпореждане на съдебния изпълнител от 02.10.2012 г., а до 02.10.2014 г. не са били искани от взискателя и не са били извършвани от съдебния изпълнител изпълнителни действия, поради което от 02.10.2014 г. изпълнително дело е прекратено по силата на чл.433, т.8 ГПК. За периода от 02.10.2012 г. до 02.10.2017 г. са изтекли 5 години, поради което вземанията на ответника, придобите по сключен с банката договор за цесия, са погасени по давност. Ако се приеме, че давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., тя е била прекъсната с подаването от взискателя на молбата от 01.07.2015 г., с която е направено искане за извършване на опис, но молбата от 25.02.2016 г. за конституиране на ответника като взискател на основание договор за цесия не прекъсва давността. Навеждат се доводи, че след като перемпцията по чл.433, т.8 ГПК е настъпила към 07.08.2014 г., всички извършени след тази дата изпълнителни действия са незаконосъобразни. Повдигнато е и възражение за недопустимост на обжалваното решение, защото въззивният съд е уважил въззивната жалба срещу решението на районния съд в цялост. Иска се от касатора да се отмени обжалваното въззивно решение.

Ответникът в настоящото производство - "ЕОС Матрикс“ ЕАД, е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 27.08.2012 г. е бил издаден в полза на „Юробанк И Еф Джи“ АД изпълнителен лист срещу М. К. П., а давността за вземанията по него на основание чл.117 ал.2 ЗЗД е петгодишна и е започнала да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение. За събиране на сумите по изпълнителния лист е било образувано срещу ищцата изп.дело № 20128380409107 на ЧСИ М. Б., по което ответникът "ЕОС Матрикс“ ЕООД /сега ЕАД/ е бил конституиран като взискател на основание сключен с банката договор за цесия. Решаващият съд е констатирал, че изпълнителното производство е било образувано по време на действието на ППВС 3/1980 г., поради което е приел, че до 26.06.2015 г. давност не е текла, позовавайки се на ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд е приел, че давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., когато е прието ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., но е констатирал, че на 25.02.2016 г., 06.08.2019 г., 17.01.2020 г. и на 07.08.2020 г. взискателят е подал молби за предприемане на изпълнителни действия по налагане на запор върху банковите сметки и трудови възнаграждения на длъжника. Решаващият съд е намерил, че тези молби на взискателя са прекъснали давността и е достигнал до извода, че към предявяване на исковата молба /21.03.2022 г./ искът не е погасен по давност. По отношение на твърдението на ищцата за настъпила перемпция е прието от решаващия съд, че перемпцията е без значение за давността, но въз основа на констатацията, че взискателят е подал посочените по-горе молби за предприемане на изпълнителни действия, е формиран изводът, че давността за вземаният е била прекъсната и не е изтекла към предявяване на иска.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК,

1. „Има ли ТР N 3/28.03.2023 г. обратно действие по отношение на дела, образувани преди постановяване на това ТР, за давност, която е изтекла преди постановяването му и как се тълкува това решение?“

Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава с твърдението за противоречие на въззивното решение с решение N 170/17.09.2018 г. на ВКС, решение N 416/22.10.2012 г. по гр.д. N 294/12 г. на ВКС, решение N 17/02.02.2016 г. по гр.д. N 4335/15 г. на ВКС, определение N 20/12.03.2019 г. по гр.д. N 7/2019 г., определение N 53/26.03.2018 г. по ч.гр.д. N 1049/18 г. на ВКС, определение N 196/04.10.2017 г. по ч.гр.д. N 3356/17 г. на ВКС и решение N 681/24.09.2009 г. по гр.д. N 3189/2008 г. на ВКС.

2. „Не следва ли правната воля на съда по отношение на изп.дело N 9701/2012 г., което следва да бъде прекратено по силата на закона още на 07.08.2014 г., или на 04.10.2014 г., т.е. преди 26.06.2015 г., да зачете действието на ППВС 3/18.11.1980 г., а спрямо други последвали изпълнителни производства, образувани след 26.06.2015 г., да приложи дадените с ТР N 2/26.06.2015 г. по тълк.д. N 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешения, в съответствие с ТР N 3/2020 от 28.03.2024 г.?“

3. „От кога започва да тече новият давностен срок: от датата на прекратяване на изпълнителното производство - 08.07.2014 г., или 02.10.2014 г., или от датата на последното валидно извършено изпълнително действие - 02.10.2012 г.? Кое е валидното изпълнително действие, прекъсващо погасителната давност?“

4. „Следва ли да се счита, че изпълнителните действия са валидни и законно извършени от взискателя по изп..дело N 91007/2012 г. на ЧСИ М. Б., след като няма представено изрично пълномощно от взискателя за неговия процесуален представител в изпълнителния процес, обстоятелство, което е надлежно е заявено в двете съдебни инстанции от ищцата?“

5. „Считат ли се за действия, прекъсващи давността в изпълнителния процес и изпълнителното производство, действията, извършени без представителна власт?“

6. „Допустимо ли е когато взискателят не е упълномощил адвокат за изготвяне на молби и водене на изпълнителното дело и процесуалният представител на взискателя няма надлежна представителна власт, нито има представени доказателства за учредяването й, нито в изпълнителното дело има представен договор за правна защита и съдействие, да се счете, че той е извършвал валидни изпълнителни действия и даже да му се дължи възнаграждение по изпълнителното дело?“

7. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, каквото е например твърдението на ищцата, че по изпълнителното дело няма приложено пълномощно и договор за правна защита?“

8. „Ако въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, решението му е процесуално недопустимо, а въззивният съд може да се произнесе по същество на спора, само като отмени решението на първата инстанция?“

Настоящият състав на ВКС намира, че първият правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК – дали ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС има обратно действие за дела, образувани преди неговото постановяване, за давност, която е изтекла преди постановяването му, не отговаря на общото изискване по чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Този въпрос не е съобразен с мотивите на въззивния съд, в които е прието, че давностният срок за процесните вземания не е изтекъл нито преди 26.06.2015 г., нито преди предявяване на иска, респ. преди приемането на ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС.

Следва да се спомене, че с ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС не е обявено за изгубило сила даденото в предходен тълкувателен акт задължително тълкуване на закона, нито пък даденото с това ТР задължително тълкуване на закона е било обявено за изгубило сила с последващ тълкувателен акт на ВКС. В този смисъл касационният съд намира, че поставеният от касатора въпрос се явява ирелевантен в настоящата хипотеза.

Друга би била хипотезата, ако касаторът бе повдигнал въпрос за противоречие на някой от решаващите изводи на въззивния съд с разясненията, дадени в ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, респ. в ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, в който случай би бил релевантен въпросът кое точно от разрешенията, дадени в тези тълкувателни актове, е приложимо и към кой момент по отношение на процесното изпълнително производство.

По отношение на втория въпрос – касационният съд намира, че този въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение, в които изрично е прието, че процесното изпълнително дело е било образувано при действието на ППВС № 3/1980 г., поради което, позовавайки се на ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, въззивният съд е формирал извода, че до 26.06.2015 г. давност не е текла, а за периода след 26.06.2015 г. е приел, че за въпросите относно прекъсването на давността следва да се прилагат дадените разрешения в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС.

Следва да се спомене, че въпросът е некоретно поставен в частта, в която се съдържа извод, че процесното изпълнително дело е подлежало на прекратяване по силата на закона още на 07.08.2014 г. или на 04.10.2014 г., доколкото в мотивите на въззивното решение не е формиран такъв извод. Решаващият съд е приел, че за периода от образуване на изпълнителното дело през 2012 г. до 26.06.2015 г. давност не е текла и изобщо не е обсъждал въпроса дали преди 26.06.2015 г. е настъпила перемпция по чл.433, т.8 ГПК.

Друга би била хипотезата, ако касаторът бе поставил въпрос за това дали срокът на погасителната давност тече и преди 26.06.2015 г., ако по отношение на изпълнителното производство е била настъпила перемпция по чл.433, т.8 ГПК преди посочената дата, но случаят не е такъв.

К. съд намира, че третият въпрос – дали от датата на прекратяване на изпълнителното производство /02.10.2014 г./ започва да тече нов давностен срок, или от извършване на последното изпълнително действие /02.10.2012 г./, и кое е валидното изпълнително действие, прекъсващо погасителната давност, не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК, защото не е съобразен с мотивите на въззивното решение. Както по-горе се спомена въпросът за прекратяване на изпълнителното производство поради перемпция по чл.433, т.8 ГПК е останал извън предмета на извършената от въззивния съд проверка.

Правният извод на въззивната инстанция, че са налице основания за прекъсване на давността, не е свързан с фактическа констатация за извършено изпълнително действие, а с констатацията, че са подадени от взискателя молби, съдържащи искания за налагане на запори върху банковите сметки на длъжника и върху неговото трудово възнаграждение. Решаващият съд е намерил, че давността е била прекъсната на датите, на които взискателят е сезирал съдебния изпълнител с искане за предприемане на изпълнително действие – по молби от 25.02.2016 г., 06.08.2019 г., 17.01.2020 г. и от 07.08.2020 г.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, че до 26.06.2015 г. давност не е текла за спорните вземания и че след тази дата давността е била прекъсната няколко пъти, не може да е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, доколкото правилността на правните изводи е извън предмета на проверка в настоящата фаза на производството по чл. 288 ГПК.

Решаващият правен извод на въззивния съд, обусловил изхода на спора, е изводът, че с молбите на взискателя от 25.02.2016 г., 06.08.2019 г., 17.01.2020 г. и от 07.08.2020 г. е бил прекъснат давностният срок, но нито един от поставените от касатора въпроси по т.1, т.2 и т.3 не е свързан с даденото от въззивната инстанция разрешение относно прекъсването на погасителната давност след 26.06.2015 г. Въпросът дали направеното от взискателя искане в молбата от 25.02.2016 г. представлява основание по чл.116 б.“в“ ЗЗД за прекъсване на давността, касае обосноваността по смисъла на чл.281, т.3 ГПК на формирания от въззивния съд правен извод, която не подлежи на контрол в настоящото производство по чл.288 ГПК за проверка на основанията за допускане на касационен контрол.

По отношение на четвърти, пети, шести и седми въпрос, които касационният съд намира, че обобщено се свеждат до въпроса за това дали пораждат правни последици по прекъсване на давността извършените в изпълнителното производство процесуални действия от лице, което не е надлежно упълномощено от взискателя да го представлява. Тези въпроси не са съобразени с обстоятелството, че наличието на валидна представителна власт у лицето, извършило в изпълнителното производство процесуални действия от името на взискателя, е въпрос, който е останал извън предмета на проверка във въззивното производство и по който липсва произнасяне в мотивите на въззивното решение, доколкото довод за липса на представителна власт не е бил релевиран в исковата молба или в първото съдебно заседание по реда на чл. 143 ал.2 ГПК, а едва в подадената пред първоинстанционния съд писмена защита на ищцата, касатор в настоящото производство. В този смисъл касационният съд намира, че въпросите не отговарят на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Извън предмета на настоящото производство е дали с подаването от ответника на писмен отговор, респ. на въззивната жалба, в която той се е позовал на подадените до съдебния изпълнител молби от 25.02.2016 г., 06.08.2019 г. и от 17.01.2020 г. за предприемане на изпълнителни действия, е извършено потвърждаване на сторените от негово име действия в изпълнителното производство.

По отношение на осми въпрос, който не представлява въпрос, а извод, касационният съд намира, че с него касаторът се опитва да обоснове частичната недопустимост на въззивното решение, защото в аргументацията се съдържат доводи за това, че с въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в цялост, а не само в обжалваната част. Доводите на касатора следва да се квалифицират като доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение, която на този етап от производството не се констатира от касационния съд, доколкото в мотивите на въззивното решение е прието, че въззивната жалба е подадена срещу решението на районния съд в цялост, а от страна на касатора не е повдигнато конкретно твърдение за това в коя точно част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. По никакъв начин не е обосновано от касатора по кой точно иск произнасянето на въззивния съд е недопустимо, поради което касационният съд намира, че няма основание за допускане на касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост на въззивното решение.

С оглед на изложеното настоящият състав на касационния съд намира, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване, а поради този изход на делото следва да се присъдят в полза на ответника в касационното производство на основание чл.78 ал.8 ГПК съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение от 102,25 евро.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд