Определение № 60879 от 13.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2513/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца П. К. С. срещу решение № 260073 от 01. 04. 2021г., постановено по в. гр. дело № 24/2021г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3704/05. 08. 2020г. по гр. дело № 19631/2019г. на Варненски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Варненски районен съд, Варненски окръжен съд и Върховeн касационен съд, при условията на пасивна солидарност, иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на гр. дело № 11504/2014г. на Варненски районен съд пред трите съдебни инстанции в разумен срок, ведно със законната лихва от 12. 10. 2018г. до окончателното изплащане. Касаторът - ищец счита, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като въззивното дело не е било подсъдно на Шуменски окръжен съд поради неприложимостта на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, редакция обн. ДВ, бр. 94/ 2019г., тъй като исковата молба е подадена преди приемането на тази правна норма. Твърди, че е нарушена функционалната подсъдност, доколкото след отвод на всички съдии от Варненски окръжен съд, делото е следвало да бъде гледано от състав на Варненски апелативен съд, а дори да се приеме, че то е било подсъдно на окръжен съд като втора инстанция, компетентен по правилата на местната подсъдност е бил Добрички окръжен съд като най-близък в териториален аспект до Варненски окръжен съд. Поддържа също, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че решението е постановено: в нарушение на чл. 4, ал. 2 ДЕС и чл. 256, пар. 1 и чл. 340, пар. 2 ДФЕС, защото въззивният съд е приложил национални разпоредби, които противоречат на правото на Европейския съюз /ПЕС/; в нарушение на чл. 6, ал. 1, чл. 34 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, доколкото въпреки установеното забавяне над разумния срок на разглеждане на делото по отмяна на уволнението, обезщетение за вреди не е присъдено, като е пренебрегнат изцяло статута на ищеца на жертва и Конвенцията е тълкувана в отклонение от практиката на ЕСПЧ; в нарушение на чл. 4, ал. 1 и ал. 2, чл.17, ал. 3, чл. 29, ал. 1 и чл. 48, ал. 1 Конституцията на Република България /КРБ/, тъй като съдът не е изпълнил задължението си да провери предпоставките за присъждане на подходящо и справедливо по размер обезщетение, и в нарушение на чл. 45 ЗЗД и чл. 2б ЗОДОВ. Навежда допуснати нарушения на процесуалния закон в контекста на необсъждане на всички възражения и доводи във въззивната жалба, а също и нарушения на чл. 172 ГПК и чл. 154 ГПК. Моли атакуваното решение да бъде обезсилено и делото - върнато на друг въззивен съд за повторно валидно произнасяне по същество, или да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Недопустим ли е съдебен акт на въззивния съд в нарушение на правилата на родовата подсъдност във връзка с района на съда, с оглед разпоредбата на пар. 1 ЗИД ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 94/30. 11. 2019г.“?; 2. „Длъжна ли е въззивната инстанция да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 КРБ и да приложи с предимство ПЕС като пряко приложимо и с директен ефект?“; 3. „Предвид върховенството на конституционните норми спрямо останалите норми на обективното право, и принципът на непосредственото им действие, установен в чл. 5 КРБ, когато лицето – ищец, търсещо защита от гражданския съд, сочи, че черпи правата си пряко от общностното право и от националната конституция и се позовава на тях за защитата им пред българския съд, следва ли последният да ги зачете при постановяване на съдебния си акт?“; 4. „Длъжен ли е националният съдия при разрешаване на въззивния спор да изходи от директната приложимост на ПЕС по конкретния правен случай, за да подчини акта си на това право?“; 5. „При упражняване на правосъдната си функция по чл. 117, ал. 1 КРБ длъжен ли е решаващият съд да извърши преценка за съответствие на упражненото право на обжалване на първоинстанционния акт с ПЕС, с оглед изискването на чл. 5, ал. 4 КРБ и от гл. т. на т. нар. задължение Констанцо?“; 6. „Длъжен ли е българският съд при прилагане на компенсаторния механизъм по чл. 2б ЗОДОВ да изходи от изискването на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, за да гарантира на частноправния субект право на обезщетяване на нарушеното право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като приложимо ефективно вътрешноправно средство за защита - при по-малко ограничителни условия и при условията, посочени в т. 51 от Решението на СЕС от 05. 03. 1996г. по дело С-46/93 и С-48/93 /Brasserie du Pecheur u Factortame/?“; 7. „Длъжен ли е въззивният съд да съблюдава общите принципи на справедливост и ефективност при определяне предмета и основателността на обжалваното решение, с което в най-пълна степен да обезпечи изискването на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС и да осигури ефикасно средство за вътрешно – правна защита според изискването на чл. 13 от Конвенцията?“; 8. „При разглеждане и решаване на спора в производството по чл. 2б ЗОДОВ, следва ли въззивният съд да се придържа към всички критерии по чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС според установената от ЕСПЧ практика при преценката налице ли е нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“; 9. „При наличие на три последователно проведени уволнения, от които първите две са отменени от съдилищата като незаконни, като производството по първото е продължило 2 години и 1 месец, второто - 1 година и 11 месеца, а последното трето - 4 години, 1 месец и 3 дни, следва ли да се приеме, че е било нарушено правото на жалбоподателя по чл.6, пар. 1 ЕКЗПЧОС за гледане на делото в разумен срок и то да бъде основание за определяне и присъждане на компенсаторно обезщетение за причинените неимуществени вреди от бавно правосъдие?“; 10. „Нарушено ли е правото по чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС на всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения в проведено производство по отмяна на уволнение при справедливо и публично гледане на делото в „разумен срок“, щом то не отговаря на изискванията на Конвенцията?“; 11. „Прилагайки вътрешните процесуални норми /чл. 269, ал. 1, изр. 2 и чл. 274, ал. 1 и ал. 2/ от националните съдебни власти, в аспекта на разясненията в ТР№ 7/ 2014г. от 16. 11. 2015г. по тълк. д. №7/2014г. на ОСГК на ВКС, които правят практически невъзможно или изключително трудна защитата на правата на частните субекти, черпени от ПЕС, в контекста на задължителната практика на СЕС /решение на СЕС от 10. 07. 1997г. по дело Palmisani v. Italy, С-261/95/, нарушава ли въззивният съд принципа на ефективност, закрепен в чл. 19, пар. 1, ал. 2 ДЕС?“; 12. „Как следва да се тълкува понятието „неимуществени вреди”, които подлежат на обезщетяване по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ?“; 13. „При определяне на обезщетение за вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по реда на чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, следва ли съдът да изходи от характера, интензитета и продължителността на болките и страданията, емоционалния стрес и притеснения, които правоимащото лице е претърпяло над нормалните и обичайните вреди от този вид правонарушение?“; 14. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички въведени във въззивната жалба оплаквания, касаещи правилността на първоинстанционното решение, като обсъди всички релевантни факти, съвместно с ангажираните писмени и гласни доказателства, и заключението на вещото лице и така да даде отговор на всички заявени доводи на насрещните страни?“; 15. „Длъжен ли е съдът по силата на служебното начало в процеса и задължението за издирване на обективната истина по чл. 10 ГПК и чл. 121, ал. 2 КРБ - преди да постанови своето решение по съществото на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните?“, и 16. „Обвързан ли е въззивният съд да мотивира своя съдебен акт въз основа на фактите и обстоятелствата, изложени във въззивната жалба, включително и по въведените с нея ключови доводи?“. Като допълнителни основания за допускане на касационния контрол навежда противоречие на въззивното решение с практиката на СЕС, на ЕСПЧ, на Конституционния съд на РБ и на ВКС, цитирана в касационната жалба. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в необсъждане от въззивния съд на всички наведени от въззивниците доводи и оплаквания, което счита за особено тежко нарушение на процесуалните правила, водещо да накърняване на защитимото от ЕКЗПЧОС право на справедлив процес. Ответниците по касационната жалба - Варненски районен съд, Варненски окръжен съд и Върховния касационен съд подават писмени отговори, в които поддържат становища за отсъствие на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд претендира сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е обусловена съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ от провеждането на процедурата по реда на Глава Трета „а“ ЗСВ, която в конкретния случай е осъществена и приключила с предложение от Зам. министъра на правосъдието на РБ за сключване на споразумение с ищеца за заплащане на обезщетение за нарушено право за разглеждане и решаване на процесния спор за незаконност и отмяна на уволнението му в разумен срок, в размер на 1 400лв., което предложение ищецът не е приел. Поради това е счел административната процедура по Глава трета „а“ ЗСВ за изчерпана, а предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ – за допустим. Въззивният съд е намерил, че от приетите по делото доказателства се установява, че ищецът е бил страна по гр. д. № 11502/2014г. на Варненски районен съд, по в. гр. д. № 2078/2016г. на Варненски окръжен съд и по гр. д. № 3092/2017г. на Върховния касационен съд, имащи за предмет трудов спор за незаконност и отмяна на трето поредно уволнение на ищеца при един и същи работодател /“ПБМФ“ АД/, с продължителност 4 години, 1 месец и 3 дни. Посочил е, че първоинстанционното производство пред Варненски районен съд е започнало по депозирана на 09. 09. 2014г. искова молба, връчена за отговор на 15. 10. 2014г., като с определение от 20. 01. 2015г. делото е насрочено за о. с. з. на 04. 03. 2015г., което насрочване е в разумен срок с оглед обстоятелството, че Варненски районен съд е сред най - натоварените съдилища в страната. Следващото заседание е насрочено за 22. 04. 2015г., но поради обективни причини /заболяване на съдията – докладчик/ е отложено за 07. 05. 2015г., когато делото е спряно по молба на ищеца заради висящо преюдициално административно производство, образувано в адм. д. № 879/2015г. на Административен съд – Варна. Делото е възобновено на 06. 10. 2015г., като за 5-месечният му период, в който е било спряно, Шуменски окръжен съд е приел, че е била налице обективна пречка за разглеждането му – до произнасяне на административния съд по преюдициалното правоотношение. Следващото насрочено с.з. е за 11. 11. 2015г., в което делото отново е спряно по искане на ищеца, заради инициирано от негова страна производство за отмяна по реда на чл. 303 ГПК на определение на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено определение на Варненски районен съд – до приключване на производството по отмяната, образувано в гр. д. № 5477/2015г. на ВКС. С определение от 02. 03. 2016г. делото е възобновено и насрочено за о. с. з. за 13. 04. 2016г., като междувременно са постъпили две молби от ищеца /от 29. 02. 2016г. и от 08. 04. 2016г./, с искания за ново спиране, които са оставени от съда без уважение. В това заседание делото е обявено за решаване, като решението е постановено на 03. 06. 2016г.. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че не е спазен едномесечният срок за постановяване на първоинстанционното решение, посочвайки че той е инструктивен и съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и големия обем от доказателствен материал, при което е заключил, че забавянето е незначително. Подчертал е също, че до постановяване на решението, ищецът многократно е депозирал неоснователни молби за допълване на протокола от проведеното на 13. 04. 2016г. съдебно заседание, оставени от съда без уважение, което само по себе си, също е утежнило производството. Пред втората инстанция, делото е било насрочено веднага след провеждане на процедурата по чл. 250 ГПК, инициирана от ищеца, като е разгледано в едно о.с.з. на 13. 12. 2016г. и е обявено за решаване. Пред тази инстанция, отново, ищецът е подал молба от 12. 01. 2017г. за поправка на съдебния протокол от откритото с.з., по която окръжният съд е постановил определение от 17. 01. 2017г., като въззивното решение е постановено на 27. 03. 2017г. и е изцяло в полза на ищеца, чиито искове по трудовия спор са уважени и от двете съдебни инстанции. На 05. 05. 2017г., ищецът е подал молба с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските му, оставена без уважение с определение от 12. 06. 2017г.. Постановеното второинстанционно решение е било обжалвано от ответника – работодател с касационна жалба от 03. 05. 2017г., постъпила във ВКС на 31. 07. 2017г. след администрирането й. Ищецът също е обжалвал въззивното решение досежно мотивите му, които не го удовлетворявали, като е депозирал касационна жалба на 10. 05. 2017г., която е оставена без разглеждане като недопустима. Шуменски окръжен съд е счел, че пред касационната инстанция делото се е развило в разумен срок /1 година и 2 месеца/, съобразявайки обстоятелството, че са били депозирани две касационни жалби от двете страни, а касационното производство е преминало през 2 фази – по допускане на касационното обжалване с определение по чл. 288 ГПК от 09. 03. 2018г. и по съществото на спора с решение по чл. 290 ГПК от 12. 10. 2018г.. Съобразил е и, че ищецът е обжалвал определението, с което е била оставена без разглеждане собствената му касационна жалба, насочена само срещу мотивите на въззивния акт, по което е образувано отделно частно касационно дело /№ 1783/2018г. на ВКС/, по което е постановено определение от 16. 05. 2018г., с което частната касационна жалба е оставена без уважение, след приключване на което ВКС е разгледал касационната жалба на насрещната страна в о.с.з. на 25. 09. 2018г., като постановеното на 12. 10. 2018г. касационно решение, с което е отменено въззивното решение и вместо него е постановено ново решение, с което исковете на ищеца са отхвърлени изцяло, е в рамките на законния едномесечен срок. Въз основа на подробно анализираните установени по делото, горепосочени, правнорелевантни факти, Шуменски окръжен съд е намерил, че забавяне на процесното гражданско производство по трудовия спор на ищеца, не се дължи на обстоятелства, свързани с поведението на правораздавателните органи, а на такива, свързани изключително с процесуалното поведение на ищеца и неговия пълномощник. Посочил е, че по тяхна инициатива производството е било спирано многократно; подавани са молби, частни жалби, искания за промени в съдебните протоколи; имало е искане за отмяна по чл. 303 ГПК на влязло в сила определение; по инициатива на ищеца са били образувани частни граждански дела по недопустими или неоснователни жалби срещу актове на съда, някои от които не са подлежали въобще на обжалване. Поради тези процесуални действия на ищеца продължителността на исковото производство е достигнала 4г., 1 м. и 3 дн., но това не е по вина на нито една от трите съдебни инстанции. Подчертал е, че цитираната от ищеца практика на ЕСПЧ и на СЕС е неотносима към процесното правоотношение, тъй като по последното не е констатирано нарушение на чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС от нито една от трите съдебни инстанции, разглеждали спора. При тези решаващи съображения е намерил предявеният иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за неоснователен. За пълнота е изложил и допълнителни правни доводи за неоснователност на иска. Посочил е, че дори да се приеме за нарушен чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС, отново искът е неоснователен поради недоказване в процеса на претендираните от ищеца неимуществени вреди. От писмените и гласни доказателства и от неоспореното заключение на съдебно – психиатричната експертиза се установява по несъмнен начин, че продължителността от 4г., 1 м. и 3 дн. на процесното производство по трудовия спор на ищеца, не е причинило влошаване на психичното здраве на последния, който още през 1983г. е диагностициран с биполярно афективно разстройство и твърдяните неимуществени вреди са симптоми на това заболяване, а не и последица от продължителността на водения процес. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретния спор, включен е в неговия предмет и е обусловил решаващите правни изводи в обжалваното решение, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Поставеният първи въпрос от касатора касае, освен хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд правилно е определил правната квалификация на предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ, обн. като нова правна норма в ДВ, бр. 98 от 2012г., доколкото както настоящата искова молба, така и исковата молба по трудовия спор, за който ищецът претендира вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, са предявени по време на действието на тази норма, съответно през 2019г. и 2014г.. Що се отнася до новата норма на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 94 от 30. 11. 2019г., вр. с пар. 6 ПЗР ЗИД ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 94/2019г., тя не е приложена в настоящото въззивно производство. Въззивното дело е изпратено за разглеждане и решаване от Шуменски окръжен съд не поради приложението на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, а поради това, че всички съдии от Варненски окръжен съд са си направили отвод на основание чл. 22, ал. 1 ГПК, при което в изпълнение на повелята на чл. 23, ал. 3 ГПК горестоящият съд, в случая Варненски апелативен съд, е постановил изпращането му за разглеждане в друг равен съд. При това положение, изискуемата от чл. 103 и чл. 104 ГПК родова подсъдност на делото е спазена с оглед цената на иска от 10 000 лв., определяща за родово компетентен първоинстанционен съд – районния съд и за компетентен въззивен съд – съответния окръжен съд, определен в случая съобразно чл. 23, ал. 3 ГПК, който поставя като единствено изискване новият въззивен съд да е равен по степен на предходния, но не и да е най-близкия по териториален признак. Следователно въззивният съд не е приел за приложима нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, както твърди касаторът, а е процедирал в съответствие с чл. 23, ал. 3 ГПК, при което нито са нарушени процесуалните норми, регламентиращи правилата за родова и местна подсъдност, нито са нарушени които и да било други процесуални норми, относими към допустимостта на иска и на обжалваното въззивно решение. Ето защо не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт. Не е налице и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по първия въпрос на жалбоподателя, тъй като той не е от значение за изхода на конкретния спор поради обстоятелството, че въобще не е прилагана нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. Поставените от касатора от втори до тринадесети, вкл., въпроси, не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не притежават характеристиките на правни въпроси, от значение за конкретния правен спор. Те са формулирани прекалено абстрактно, възпроизвеждайки текста на нормите на чл. 2б ЗОДОВ или на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, при което отговорът им, еднозначно, би бил положителен, но без да има значение за изхода на настоящия правен спор. Въззивният съд не е отрекъл правото на ищеца на обезщетение за вреди от разглеждане на трудовия му спор в неразумен срок, по принцип. Напротив, посочил е, че в конкретния случай, не е установено противоправно поведение на никоя от трите съдебни инстанции, разглеждали делото, което да е причинило продължителността от 4г., 1м. и 3 дн. на гражданския процес. За да възникне субективното право по чл. 2б ЗОДОВ, освен по-голяма продължителност на делото от обичайната, следва да са установени и всички останали кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на квалифицирания деликт по чл. 2б ЗОДОВ: противоправно поведение на правосъдните органи, вреди и причинно – следствена връзка между тях. Въззивният съд е приел, че именно последните не са установени в процеса от носещия тежестта да ги докаже ищец. За да достигне до този извод, той е съобразил посочените в чл. 2б ЗОДОВ, изведени от практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, правнозначими обстоятелства: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Поради това неговите решаващи изводи, дори да се приеме за осъществено общото основание за допускане на касационния контрол, не са в нарушение на ПЕС, на европейското право, закрепено в ЕКЗПЧОС и на националното право, вкл. КРБ, последното хармонизирано досежно накърненото право на справедлив съдебен процес с имащите приоритет норми от ПЕС и европейското право. Следва да бъде посочено в допълнение, че годно допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК може да е единствено евентуално противоречие с актове на КС РБ и на СЕС, но не и с актове на ЕСПЧ, каквито е цитирал касатора по част от поставените въпроси. Поради неосъществено общо основание за допускане на касационния контрол по горепосочените въпроси, такъв не следва да бъде допускан по тях. Четиринадесети, петнадесети и шестнадесети въпроси на касатора удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Според последната, обективирана в задължителните за съдилищата ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в безпротиворечивите решения по чл. 290 ГПК: № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др., въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Атакуваното решение е изцяло съобразено с нея. То съдържа собствени фактически и правни мотиви на въззивната инстанция, както и подробно обсъждане на всички оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба на ищеца досежно накърненото право на ищеца на справедлив съдебен процес и приложимостта на ПЕС и ЕКЗПЧОС. Не е налице и релевираната очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото не се установяват квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника - Върховния касационен съд, сумата 100 лв.– юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 25а, ал.1 Наредбата за заплащане на правната помощ. Ищецът е подал и частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определение № 260207/19. 05. 2021г. по гр.д. № 24/2021г. на Шуменски окръжен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна молбата му за изменение на въззивното решение в частта за разноските – присъденото в полза на ответника Върховен касационен съд юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. за осъщественото процесуално представителство пред въззивната инстанция. Счита, че обжалваното определение по чл. 248 ГПК е неправилно, тъй като присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото. По частната касационна жалба е постъпил отговор от ответника по нея - Върховния касационен съд, съдържащ становище за нейната неоснователност. Частната касационна жалба е допустима и поради обусловеността й от производството по касационната жалба срещу въззивното решение, производството по нея следва да бъде присъединено на основание чл. 213 ГПК към последното. Частната касационна жалба е неоснователна. Настоящият съдебен състав споделя изводите на въззивния съд, че определеното юрисконсултско възнаграждения в размер на 300 лв. в полза на ответника – Върховния касационен съд не е прекомерно, тъй като съответства на фактическата и правна сложност на делото, на цената на иска и на обстоятелството, че процесуалният представител на този ответник е участвал активно във въззивното производство – подал е отговор на въззивната жалба, депозирал е становища по доказателствата. При това положение определеното от въззивния съд юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. съответства на приложимата норма на чл. 25, ал. 1 Наредбата за заплащане на правната помощ и на релевантните критерии в чл. 78, ал. 5 ГПК. Затова обжалваното определение на въззивния съд по чл. 248 ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,