Определение № 50831 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1130/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 23711 от 31.12.2021 г. и касационна жалба с вх. № 385 от 10.01.2022 г. на А. Й. П. срещу въззивно решение № 1128/04.11.2021 г. по в.гр.д. № 969/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261762 от 11.12.2020 г. по гр.д. № 5669/2019 г. на Софийски градски съд. С последното са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторката искове срещу Г. К. П. за прогласяване нищожност на договор от 19.03.2015г., с който М. Й. П. е прехвърлила на Г. К. П. срещу задължение за издръжка и гледане недвижим имот – апартамент в [населено място], подробно индивидуализиран в решението, както и на договор от 12.05.2015 г., с който М. Й. П. е прехвърлила на Г. К. П. срещу задължение за издръжка и гледане недвижим имот – дворно място в [населено място], също подробно индивидуализиран в решението, поради липса на основание като сключени в непосредствена близост до смъртта на прехвърлителката, а договор от 12.05.2015 г. поради липса на предмет. Отхвърлени са и евентуално предявените искове срещу Г. К. П. с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за разваляне на посочените два договора. Касаторката счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към първата касационна жалба е поставен въпросът: „Има ли основание за нищожност на договор за издръжка и гледане по чл. 26, ал. 2, пр. 1 и пр. 4 ЗЗД, алт. чл. 87, ал. 3 и чл. 55, ал. 1 ЗЗД? – твърди се противоречие с решение по гр.д. № 612/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. Посочено е, че е налице и основание за касационна проверка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Цитирано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са поставени въпроси във връзка с него. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към втората касационна жалба са поставени следните въпроси: 1/. Налице ли е липса на правно основание за сключване на договор за гледане и издръжка поради настъпилата скорошна смърт на прехвърлителя до три месеца от сключването му при знание на приобретателя за влошеното му здравословно състояние?; 2/. Налице ли е липса на правно основание на договор за гледане и издръжка в случаите, в които волята на прехвърлителя е различна от основанието на сключения договор и същият не е получавал дължимите по договора престации? 3/. Какъв следва да е обемът на изпълнението на поетите задължения по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, за да се счита за изпълнен? (въпросът е зададен на стр. 2 от изложението към КЖ и е повторен дословно на стр. 5); 4/. Отричането на приобретателя и незнанието му, че прехвърлителят има тежко здравословно състояние (доказано такова с писмени и гласни доказателства) означава ли, че приобретателят не е полагал грижи за прехвърлителя, след като не е запознат със здравословното му състояние и нуждата му от грижа? (въпросът е зададен на стр. 2 от изложението към КЖ и е повторен дословно на стр. 7 от изложението); 5/. При заявени твърдения от приобретателя, че същият е изплащал издръжка на прехвърлителя чрез трето лице, следва ли в производство по чл. 87 ЗЗД да докаже при условията на пълно и главно доказване, че третото лице е изплащано издръжката лично на прехвърлителя? (въпросът е зададен на стр. 2 от изложението към КЖ и е повторен на стр. 8); 6/. След като са събрани косвени гласни доказателства, че приобретателят е изплащал издръжка на прехвърлителя чрез трето лице, но дадените показания от свидетел за изплащане на издръжка касаят бъдещо време, следва ли приобретателят да докаже обстоятелството на плащането на издръжка с реални такива, преки свидетели? Следва ли съдът при решаване на делото да приеме, че издръжка е плащана, без да е доказано реално, а само на косвени доказателства за бъдещо несигурно време? (въпросът е зададен на стр. 3 от изложението към КЖ и е смислово идентичен с втория въпрос, зададен на стр. 5); 7/. При събрани доказателства, че приобретателят е заплащал суми на трето лице, за да гледа прехвърлителя и други е давал за издръжка на третото лице да ги предаде на прехвърлителя, следва ли съдът при решаване на делото да разграничи двете плащания, като отдели едното основание от другото и да се мотивира каква част представлява издръжка и каква възнаграждение на третото лице за гледане, още повече когато от събраните доказателства в производството не може да се установи предаваните суми за издръжка и/или възнаграждение за третото гледащо лице ли са? Трябва ли да бъде доказан обемът на грижите, полагани от третото лице? (въпросът е зададен на стр. 3 от изложението към КЖ, повторен е на стр. 9 и е смислово идентичен с третия въпрос, зададен на стр. 5); 8/. В случай че прехвърлителят твърди, че е престирал гледане чрез трето лице, следва ли да докаже, че гледането е осъществено по негово поръчение, като в този случай решаващият съд следва ли да установи това обстоятелство при условието на пълно доказване, като разграничи гледането да е по поръчение от приобретателя, или не се касае за случайно събитие, от което приобретателят се опитва да се възползва в процеса? (въпросът е зададен на стр. 3 от изложението към КЖ и е повторен дословно на стр. 8); 9/. Нарушил ли е съдът съдопроизводствените правила, като е разпределил (Процесуално нарушение ли е, че съдът е разпределил) доказателствената тежест между страните, като е указал на ищцата да докаже неизпълнение на престацията за гледане и издръжка от ответницата спрямо прехвърлителката?; 10/. Ползват ли се с доказателствена тежест свидетелските показания на заинтересовани от спора лица? Как съдът следва да прецени тяхната достоверност?; 11/. Следва ли съдът да извършва преценка на съдържанието на официален писмен документ по делото с оглед свидетелските показания, ако документът не е оспорен? С каква доказателствена тежест се ползва официален писмен документ и с каква доказателствена тежест се ползват свидетелските показания в случай на разногласие?; 12/. Следва ли съдът при противоречие на гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни свидетели пред тези на други?; 13/. Следва ли да се ценят показанията на бившия съпруг на една от страните по делото като заинтересовано от изхода лице при условията на чл. 172 ГПК?; 14/. Следва ли да се дефинира като очевидно неправилно решение, при което приетите за установени от съда факти противоречат на представените по делото доказателства? (въпросът е зададен на стр. 17 от изложението към КЖ, но е погрешно изведен като № 13); 15/. Липсата на доказателство за предадена издръжка от третото лице на прехвърлителката поражда ли право за наследника да предяви искане за развалянето на такъв договор? (въпросът е заден на стр. 8 от изложението към КЖ и е изведен като № 4, но настоящият съд го извежда като въпрос № 15, за да запази номерацията на останалите въпроси на касатора). Въпросите са поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (с изключение на въпрос № 14, който е поставен във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК). Касаторът твърди, че въпроси № 1 и 2 са решени от въззивния съд в противоречие с решение № 205 от 29.12.2006 по гр. д. № 131/2005 г. на ВКС, II г. о.; въпрос № 3 – в противоречие с решение № 15 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 46/2009 г. на ВКС, III г. о.; въпрос № 8 – в противоречие с решение № 175 от 05.12.2019 г. по гр. д. № 3258/2018 г. на ВКС, III г. о.; въпрос № 9 – в противоречие с решение № 217 от 26.05.2011 г. по гр. д. № 999/2010 г. на ВКС, III г. о.; въпрос № 10 – в противоречие с решение № 22 от 04.02.2019 г. по гр. д. № 2644/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о.; въпрос № 11 – в противоречие с решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 270 от 2012 г. на ВКС, II г. о.; въпрос № 12 – в противоречие с решение № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 177 от 28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о.; въпрос № 13 – в противоречие с решение № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 177 от 28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г. на ВКС, IV г. о. По останалите въпроси не е посочена съдебна практика. Ответницата по касационната жалба Г. К. П. в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: А. Й. П. е предявила срещу Г. К. П. следните искове: 1/ иск по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор от 19.03.2015 г., обективиран в н.а. № 97, т. 2, рег. № 4899, н.д. № 275/2015 г. поради липса на основание, тъй като са сключени в непосредствена близост до смъртта на прехвърлителката, която вече е била в критично състояние; 2/ иск по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор от 12.05.2015 г., обективиран в н.а. № 169, т. 3, рег. № 8487, н.д. № 516/2015 г. поради липса на основание, тъй като са сключени в непосредствена близост до смъртта на прехвърлителката, която вече е била в критично състояние; 3/ иск за прогласяване на нищожността на договора от 12.05.2015 г. на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД поради невъзможен предмет, тъй като липсва насрещна престация по договора – приобретателката вече се е била задължила по договора от 19.03.2015г. да предостави на прехвърлителката всички необходими лични грижи и издръжка до края на живота й (този иск е предявен при условията на алтернативност с иска по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД относно същия договор); 4/ иск, предявен при условията на евентуалност с иска по т. 1, за разваляне на договора от 19.03.2015 г. на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради неизпълнение на задължението на приобретателката да полага лични грижи и да дава издръжка на прехвърлителката, и кумулативно предявен с него иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за осъждане на ответницата да върне даденото по този договор; 5/ иск, предявен при условията на евентуалност с исковете по т. 2 и т. 3, за разваляне на договора от 12.05.2015 г. на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради неизпълнение на задължението на приобретателката да полага лични грижи и да дава издръжка на прехвърлителката, и кумулативно предявен с него иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за осъждане на ответницата да върне даденото по този договор. Въззивният съд е приел, че ищцата е била осиновена от М. П. при условията на пълно осиновяване, като към момента на осиновяването ищцата е била на 12 години, а осиновителката е била на 58 години. Установено е, че М. П. е починала на 13.06.2015 г., като ищцата е неин единствен наследник по закон. По делото са представени доказателства, че осиновената А. П. през 2011 г. е спряла да посещава училище и не е завършила седми клас, а спрямо нея има наложени възпитателни мерки с решение от 10.05.2012 г. на Местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. От фактическа страна е установено още, че на 21.07.2011 г. М. П. е предявила иск за прекратяване на осиновяването поради извършване на тежко провинение спрямо осиновителката. Този иск е отхвърлен с влязло в сила на 02.06.2014 г. решение на СГС, чиято отмяна по молба на осиновителката е била оставена без уважение. Със Заповед №ЗД-Н-02/04.02.2014 г. на Директора на ДСП-Л. А. П. е била настанена временно в Център за настаняване от семеен тип „Мечтатели“ за периода до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от ЗЗДет, а с решение №III-86-149 от 03.06.2014 г. по гр. д. № 7845/2014 г. на СРС, влязло в сила на 11.06.2014 г., ищцата е била настанена за отглеждане и възпитание в ЦНСТ „Мечтатели“ до навършване на пълнолетие, ако учи – до завършване на средно образование, но не повече от 20-годишна възраст, или до промяна на обстоятелствата, налагащи мярката за закрила. Събрани са писмени доказателства за здравословното състояние на прехвърлителката М. П., от които се установява, че през 2014 г. и до 30.04.2015 г. същата е провела общо 31 прегледи и консултации при различни специалисти само в амбулаторни условия във връзка с диагностицирани сърдечни и мозъчно-съдови проблеми. С Експертно решение на ТЕЛК № 1565/24.06.2014 г. на М. П. е била призната 33% степен на увреждане пожизнено, по повод водеща диагноза: „Последици от мозъчен инфаркт“, с установени общи заболявания мозъчно-съдова болест, състояние след исхемичен мозъчен инсулт от м. 01.2014 г., артериална хипертония III степен, умерена левокамерна хипертрофия. От нотариален акт от 19.03.2015 г., № 97, т. 2, рег. № 4899, дело № 275/2015 г. и нотариален акт от 12.05.2015 г., № 169, том 3, рег. № 8487, дело № 516/2015 г. се установява, че прехвърлителката М. П. е сключила двата договора лично, като се е явила в кантората на Нотариус И. Д. в [населено място], след като е бил прочетен нотариалният акт същата го е одобрила, положила е саморъчен кратък подпис и е изписала саморъчно трите си имена. По делото са събрани и свидетелски показания. Свидетелката П. (социален работник от отдел „Закрила на детето“) изяснява, че отношенията между А. и осиновителката й били спорни и противоречиви, което се дължало на обстоятелството, че детето не било отглеждано в семейна среда, а М. имала трудности да разбере особеностите на деца, отглеждани извън семейна среда. След получен сигнал по телефона един ден в края на 2013 г., че осиновителката не е в добро здравословно състояние, свидетелката посетила адреса и установила, че М. имала нарушения в паметта и говорела разпокъсано, а за нея се грижела една възрастна жена – нейна вуйна, която полагала грижите доброволно, без заплащане. След съответната процедура детето било изведено от дома на осиновителката и настанено в център за настаняване от семеен тип. Причината за извеждане на детето от дома му и настаняването му в институция било единствено здравословното състояние на М., но не била правена медицинска експертиза на състоянието й. От показанията на св. Т. Д. (бивш съпруг на ищцата и баща на роденото от брака им дете) се установява, че през 2013 г. се запознал с ищцата и станали интимни приятели. Започнал да ходи в дома й и се запознал с майката М., която не била съгласна да ги вижда заедно, но въпреки това ходели в дома на А. и М.. Двете невинаги били в лоши отношения, но се карали и се сърдели една на друга. Според свидетеля М. била здравословно добре до първия инсулт в края на 2014 г., но след втория инсулт вече нищо не можело да се разбере от говора й, имала нужда от чужда помощ, понякога се нуждаела от придружител. След първия инсулт дошла да й помага леля й В., за която свидетелят не знае дали някой я е викнал и й е плащал, или тя е дошла по своя инициатива. Свидетелят видял ответницата само веднъж. Съдът е ценил тези свидетелски показания при условията на чл. 172 ГПК, като е отчел близките отношения на свидетеля с ищцата (бивш съпруг, баща на детето й), които обуславят вероятен интерес от изхода да делото в полза на ищцата. Кредитирал е показанията в частта им за състоянието на М. П. в началото на 2014 г., но не и в частта им, в която се твърди, че прехвърлителката е била в тежко здравословно състояние към края на 2014 г., тъй като след м. февруари 2014 г., когато ищцата е била изведена от дома на осиновителката, няма данни свидетелят да е посещавал М. П.. Твърдението му, че в края на 2014 г. същата е получила инсулт, не се подкрепя от събраните по делото писмени медицински документи. Свидетелката К. (съседка на М. П.) разказва, че през първите години след осиновяването А. живеела с М.. В началото отношенията им били добри, но после М. започнала да се оплаква, че А. не ходи на училище, споделяла, че е правила опит да се раздели с детето съдебно. М. тогава била добре, но после получила инсулт. След него можела да говори и да общува, излизала самостоятелно, без някой да я държи. При нея дошла да стои нейна леля, с която си помагали, а Г. П. също идвала при тях. На свидетелката не било известно М. да е била в лошо здравословно състояние. Посочва, че М. получила инсулт в дома си и когато екипът на „Спешна помощ“ я взел, видяла леля В. с нея. От показанията на св. А. Д. (дъщеря на ответницата) се установява, че ответницата и нейната първа братовчедка М. П. били в близки отношения – гостували си взаимно. След К. на 2013 г. ответницата открила М. в окаяно състояние във вилата в [населено място]. Станало ясно, че тя има нужда от подкрепа и грижи. От 2014 г. до смъртта на М. ответницата пътувала всеки уикенд, защото се грижела за М. – носела някои неща. По молба на ответницата при М. отишла да я гледа баба В. – сестра на бащата на М.. Физически М. нямала нужда от помощ. Ответницата всеки месец давала около 400-500 лв. на баба В., за да се грижи за М.. М. казвала на свидетелката, че не иска имотите да отидат в ръцете на А., а да ги прехвърли на ответницата. Съдът е преценил тези показания при условията на чл. 172 ГПК, отчитайки близката родствена връзка на свидетелката с ответницата. Въпреки това ги е кредитирал, тъй като същите се подкрепят от останалите свидетелски показания по делото и от приложените писмени доказателства. При така установената фактическа обстановка, съдът е преценил, че в резултат от преживяния мозъчен инфаркт през м. януари 2014 г., към средата на 2014 г. М. П. е имала остатъчна дясностранна хемипареза, обуславяща степен на трайно увреждане 33%, но състоянието е било стабилизирано и относително добро (проследявано е само амбулаторно), като е позволявало самостоятелно да се придвижва (да се яви лично пред нотариус), да прави ясни волеизявления (пред нотариуса), да извършва самостоятелно правни действия. Приел е, че не се установява здравословното състояние на М. да се е влошавало в периода от средата на 2014г. до 10.06.2015г. Според съда към датата на сключване на процесните договори за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане – от 19.03.2015 г. и от 12.05.2015 г., независимо от недоброто здравословно състояние на М. П., не се установява от фактическа страна състоянието да е имало видими признаци за тежко здравословно състояние с близък и неизбежен фатален край, както и това да е било известно на ответницата като приобретател на имотите. Въззивният състав е приел, че съзнаваната от прехвърлителката необходимост от постоянна грижа и помощ занапред, предвид съществуващия конкретен риск от влошаване на състоянието, е основание за сключването на договорите за прехвърляне на процесните имоти срещу задължение за издръжка и гледане. Необходимостта от осигуряване на грижи чрез прехвърляне на собственост върху недвижим имот е била обоснована и с оглед на липсата на възможност те да бъдат осигурени от дъщерята на прехвърлителката – към момента на двете сделки същата не е била навършила пълнолетие; от началото на 2014 г. вече не е живеела с осиновителката си – била е изведена от дома на М. и е била настанена в ЦНСТ „Мечтатели“; на 04.06.2015 г. е родила дете, за което е трябвало да се грижи занапред; освен това А. е имала проблемно поведение и е била в лоши отношения с осиновителката си, която е имала желание и е направила неуспешен опит да прекрати осиновяването. Според съда посочените обстоятелства не са давали основание на М. П. да разчита, че ищцата ще полага за нея необходимите грижи занапред. Предвид изложеното са отхвърлени исковете за прогласяване на двата договора за нищожни на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД. По иска за прогласяване на нищожност на договора от 12.05.2015 г. на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет, тъй като липсва насрещна престация по договора, съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС, в която се приема, че договорът за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка не е нищожен, ако преди него е сключен между същите страни договор за прехвърляне на друг имот също срещу гледане и издръжка. Съдът е изложил, че алеаторният характер на договора произтича от невъзможността престацията от пожизнена издръжка и гледане да бъде отнапред определена (тъй като на страните не е известно какви средства за издръжка ще са необходими на прехвърлителя и колко дълго ще трябва приобретателят да осигурява издръжка и грижи на прехвърлителя), поради което няма пречка впоследствие страните да сключат последващ договор с такъв предмет, за да разширят грижите за нуждаещия се от гледане и издръжка, или с оглед промяна в преценката на страните за справедливо възмездяване на очаквания от тях бъдещ обем грижи и издръжка. Поради тези съображения съдът е приел иска за неоснователен. По предявените при условията на евентуалност конститутивни искове за разваляне на процесните договори и съединените с тях искове за връщане на даденото по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД съдът е изследвал въпроса за изпълнението на договорните задължения. Приел е, че са налице непротиворечиви гласни доказателства, от които се установява, че в началото на 2014г., след като прехвърлителката е получила мозъчен инфаркт, за нея е започнала да се грижи нейната леля В. (сестра на нейния баща), която е заживяла с нея и е полагала необходимите непосредствени грижи до хоспитализирането на М. на 10.06.2015 г. Именно ответницата Г. П. е ангажирала общата им близка, леля В., да се грижи за М., която физически не се нуждаела от помощ. Същевременно, ответницата ежеседмично посещавала М., пазарувала и осигурявала необходимите неща и предоставяла на леля си В. средства в размер на около 400-500 лв. месечно за издръжката и гледането на М.. Съдът е посочил, че макар за оказваните от ответницата грижи да разказва дъщеря й, която е заинтересован свидетел, показанията кореспондират с тези на съседката на М., разпитана като свидетел, а от друга страна, фактът на сключване на втори договор за издръжка и гледане с ответницата е индиция, че прехвърлителката е била удовлетворена от полаганите за нея грижи и предоставяните средства за издръжка от ответницата в периода от 19.03.2015 г. до 12.05.2015 г. В самите нотариални актове е записано, че приобретателката следва „да поеме гледането и издръжката на М. П., докато е жива, като полага грижи и внимание към нея, в здраве и болест, като осигури един спокоен и нормален живот, какъвто е водила до сега, лично или чрез трето лице“. От така формулираното задължение на приобретателката се обосновава извод, че прехвърлителката е била съгласна грижите за нея да бъдат осигурявани чрез трето лице. Въз основа на тези доказателства съдът е приел, че ответницата е изпълнявала договорните си задължения по договорите от 19.03.2015 г. и от 12.05.2015 г., като е полагала чрез трето лице ежедневни грижи за М. П., както и лични грижи ежеседмично, като е пазарувала и осигурявала необходимите средства за издръжката и полаганите грижи от третото лице. Въззивният състав е счел, че не е проведено успешно насрещно доказване ответницата да не е изпълнявала изцяло или частично задълженията си по договорите и да са били налице неудовлетворени потребности на прехвърлителката от грижи или средства за издръжка за периода след 19.03.2015г. до смъртта й. Поради тези съображения е отхвърлил и евентуално предявените искове. При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следното: В изложението към касационна жалба от 31.12.2021 г. е поставен абстрактен въпрос, който няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обосновката към въпроса съдържа доводи за неправилно позоваване единствено на събраните свидетелски показания, както и за погрешната им интерпретация. Тези доводи са относими към правилността на решението и не са предмет на разглеждане в настоящата фаза на касационното производство. За да е налице общият селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, въпросите следва да имат характер на правни – да касаят приложението на материалноправни или процесуалноправни норми, извън конкретиката на индивидуалния спор, обстоятелствата и доказателствата по него, в противен случай те могат да имат значение единствено за правилността на постановеното решение, която се преценява след допускане на решението до касация. В този смисъл мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 / 2009 г. на ВКС, ОСГТК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая въззивното решение не страда от подобен порок. Доводите на касаторката са свързани с правилността на обжалваното решение, която, не се обсъжда в производството по чл. 288 ГПК. В изложението към касационна жалба от 10.01.2022 г. са поставени въпроси, които могат да се групират по следния начин: въпроси, свързани с основанието за нищожност на договора за издръжка и гледане поради липса на основание (въпроси 1 и 2); въпроси, свързани с доказването, че са полагани грижи по договор за издръжка и гледане (въпроси 3-8); въпроси, свързани с разпределението на доказателствената тежест (въпроси 9 и 10); въпроси, които касаят преценката на доказателствата от съда (въпроси 11-13). Въпрос № 15 касае развалянето на договора за издръжка и гледане. Въпрос № 14 се навежда във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По първата група въпроси (№ 1 и 2) следва да се отбележи, че действително според трайната съдебна практика на ВС и ВКС при наличие на знание у приобретателя за неизбежната скорошна смърт на прехвърлителя договорът е нищожен поради липса на основание (Решение № 148 от 12.02.1991 г. по гр. д. № 1448/90 г. на ВС, I г. о., Решение № 1040 от 11.10.1993 г. по гр. д. № 382/93 г. на ВКС, II г. о.). Поставените от касаторката въпроси обаче не са решени от въззивния съд в противоречие с тази практика. В решението е прието, че в конкретния случай не е налице това основание за нищожност, предвид събраните доказателства по делото. Съдът е посочил, че при сключване на договора приобретателката не е имала съзнанието за близка предстояща смърт на прехвърлителката и че по този начин няма да престира грижи за нея. В контекста на горното съдът е възприел, че договорът е бил сключен в критичен момент за прехвърлителката, която се е нуждаела от непосредствени грижи с оглед на влошеното й здравословно състояние, но нейната смърт не е настъпила до няколко дни след подписването на договора, а и самата приобретателка не е знаела, че няма да престира нищо срещу получения имот, тъй като не е могла да прогнозира близката смърт. Простото настъпване на смъртта на прехвърлителя по договор за издръжка и гледане в кратък срок след сключването му не би могло да обоснове нищожност поради липса на основание. Този извод на съда не е в противоречие, а в съответствие със съдебната практика. Третият въпрос на касаторката не може да получи еднозначен отговор. Съдържанието на насрещните права и задължения по договора за издръжка и гледане се определя по съгласие на страните, които съгласно чл. 9 ЗЗД могат свободно да определят това съдържание, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Следователно преценката за обема на задълженията по договора и изпълнението му е конкретна за всеки отделен случай и налага обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроси № 4-8 следва да се има предвид установеното в съдебната практика разбиране, че косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено – те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт, като няма пречка пълното доказване да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства (решение № 80 от 3.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV г. о.). На следващо място, с решение № 60197 от 23.11.2021 г. по гр.д. № 636/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 ГПК. В този смисъл няма пречка изпълнението на задълженията по договора за издръжка и гледане да бъде доказано с косвени доказателства, като съдът съобрази изискването косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. Поставянето на изискване всеки отделен акт на изпълнение по договор за издръжка и гледане да бъде възприет от свидетел-очевидец или да бъде установен с писмени доказателства освен че би затруднило съществено доказването на изпълнението, би довело априори до игнориране на доказателствената стойност на косвените доказателства, което е недопустимо в гражданския процес. В случая въззивният съд е анализирал съдържанието на уговорките в процесния договор, които изрично допускат грижите за прехвърлителката да се осъществяват чрез трето лице; коментирал е показанията на св. Д. и св. К., от които се установява, че ответницата по делото е посещавала М. П.. Не на последно място, съдът е взел под внимание факта, че погребението на М. П. е организирано и заплатено от приобретателката по договора, както и че ищцата към датата на смъртта на осиновителката си и месеци преди това не е живеела в дома й. Съдът не се е произнесъл по формулираните правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а несъгласието на касаторката с изводите на съда относно доказателствата по делото не може да е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Третата група въпроси (№ 9 и 10) се отнасят до доказателствената тежест. Въпросите за разпределение на доказателствената тежест са поставени за пръв път в касационната жалба. Те не са били предмет на обсъждане във въззивното производство, поради което не биха могли да бъдат предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. Четвъртата група въпрос (№ 11-13) касае преценката на доказателствените средства от съда. В обосновката към въпросите касаторката твърди, че съдът не е преценил обективността на свидетелските показания, не е ценил правилно официалните свидетелстващи документи, представени по делото, които доказват тежкото здравословно състояние на прехвърлителката и се е доверил на показанията само на свидетелите на ответницата. В тази връзка е необходимо да се посочи, че съгласно установеното в съдебната практика ( решение № 207/2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на ВКС, ІV г.о.) гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Според настоящия състав въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства както поотделно, така и в съвкупност, като е аргументирал кои от тях цени, в кои части и защо. Направена е съпоставка както между показанията на отделните свидетели, така и между показанията и писмената документация, удостоверяваща здравословното състояние на прехвърлителката. Съдът е отчел кои свидетели биха могли да са заинтересовани от изхода на делото, като преценката му е в съответствие с приетото в съдебната практика (цитираното решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на ВКС, ІV г.о.), че свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Въззивният съд е съобразил приетото в решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, II г. о., че с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на посоченото от тези лица. Преценката на показанията на св. Д. и на св. Д. е обективна и аргументирана. Показанията на първия свидетел са ценени в частта, в която пресъздават личните му впечатления за здравословното състояние на М. П., като при съпоставка с останалите писмени и гласни доказателства по делото (сочещи датата на извеждане на ищцата от дома на осиновителката и настаняването й в приемен център, след която е логично посещенията на свидетеля в дома на М. да са преустановени) съдът е стигнал до обоснования извод, че свидетелят няма как да е имал непосредствени наблюдения за състоянието на М.. За да цени показанията на св. Д., съдът ги е съпоставил с тези на св. К., която е имала впечатления за здравето на прехвърлителката в продължителен период от време. Въпрос № 15 касае развалянето на договора за издръжка и гледане, но е некоректно формулиран. Липсата на доказателства е обстоятелство, което се установява в хода на съдебен процес и няма как сама по себе си да „поражда“ право за наследника да предяви иск за разваляне на договор. Въпрос № 14 се навежда във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Той е свързан с доводите на касаторката за неправилност на въззивното решение поради погрешна интерпретация на доказателствата по делото и не представлява правен въпрос. Съдът не счита, че е налице очевидна неправилност по изложени по-горе съображения по отношение на първата касационна жалба. Следва да се отбележи, че по въпроси № 4, 5, 6, 7 и 15 не е цитираната съдебна практика, което при всички случаи означава, че въззивното решение не би могло да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи да заплати на ответника по касация Г. П. сторените разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 3000лв., за които е представено надлежно доказателство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение