Определение № 162 от 25.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 6/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД, [населено място], [община], срещу решение №205/28.06.2022 г. и решение №281/12.10.2022 г., постановени по в.т.д. №393/2021 г. на Варненски апелативен съд, ТО.

С касационна жалба вх. №4879/08.08.2022 г. касаторът обжалва въззивното решение от 28.06.2022 г. в частта му, с която ( след частична отмяна на решение №260037/23.03.2021 г. по т.д. №385/2018 г. на ОС – Добрич ), е осъден ответника „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД да заплати на ищеца „Пратоверде" ООД следните суми: сумата 141 567.10 евро - неплатена цена по договор за търговска продажба, документиран с фактура № 10095/19.12.2008 г.; сумата 593.39 евро - неплатена цена по договор за търговска продажба, документиран с фактура № 10036/19.05.2009 г.; сумата 57 345.64 евро - мораторна лихва върху главницата от 141 567.10 евро за периода 20.12.2013 г. - 20.12.2018 г.; сумата 239.35 евро – мораторна лихва върху главницата от 593.39 евро за периода 20.12.2013 г. - 20.12.2018 г. и сумата 47 880 лв. – разноски за двете инстанции, съразмерно уважената част от исковете.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е недопустимо поради липса на надлежна процесуална легитимация на „Пратоверде" ООД като ищец. Акцентира се върху факта, че процесните фактури, а именно: фактура №10095/19.12.2008 г. и фактура №10036/ 19.05.2009 г., са издадени от акционерното дружество „Прато Верде“ Сп.А., което е с различен данъчен номер и различен номер на вписване от тези на ищеца. Според касатора правоприемството между двете италиански дружества не се установява нито от доказателствата, събрани законосъобразно по делото, нито от приложените към въззивната жалба документи (чието приемане се оспорва порази допуснато процесуално нарушение). Излагат се доводи, че липсват доказателства, че към датата на апорта на търговско предприятие - 18.12.2012 г., все още е съществувало договорно отношение, основано на документи за доставки от периода 14.02.2008 г. - 10.09.2008 г., както и че е налице изключението по чл.2558, ал. 1 от италианския Граждански кодекс за правоприемство по договорите, тъй като същите са от личен характер (intuitu personae), предвид спецификата на стоките, включени в процесните фактури.

При условията на евентуалност се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Според касатора въззивният съд е приел представените с въззивната жалба доказателства в нарушение на чл. 266 ГПК, тъй като възможността за ищеца/въззивник да представя нови доказателства в производството пред въззивния съд е била преклудирана. Сочи се, че ищецът е бил длъжен да представи пред първата инстанция всички доказателства, необходими за установяване на неговото право на иск и неговите фактически твърдения - в т.ч. да посочи факта, че е имало правоприемство Според касатора в случая не е приложима хипотезата на чл. 266 ал. 3 ГПК, доколкото въззивникът не е посочил и конкретизирал във въззивната жалба процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд във връзка със събирането на доказателствата. Отделно се твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички относими към спора доказателства, възражения и доводи на страните, свързани с наличието на договорни отношения с трето неучастващо в делото лице, което е било главен изпълнител на проекта за напоителната система на голф игрището, чийто подизпълнител е „Пратоверде“ С.п.А. Сочи се, че нито едно от писмените доказателства, представени от ищеца, не е заверено, което изключва тяхната доказателствена стойност с оглед чл. 164 ГПК.

Противоречието с материалния закон във въззивното решение е обосновано с твърдението, че въззивният състав неправилно е тълкувал и приложил нормите на Виенската конвенция. Излагат се доводи, че по делото липсват доказателства, че предложение за сключване на договор по смисъла на чл. 14 от Виенската конвенция е отправяно и че предложението е прието изрично по отношение на стоките, описани в процесните фактури. Оспорва се извода за конклудентно приемане на предложенията за сключване на такива договори като се акцентира, че въззивният съд не е обсъдил възраженията и доводите на ответника за приложимост на българското материално право. В тази връзка се сочи, че доколкото Виенската конвенция не съдържа конкретни норми по въпросите относно лихвата и относно приложимата давност, ако съдът приеме за приложимо към спора българското материално право, то предявените искове за главница и лихви се явяват погасени по давност. Според касатора, дори да се приеме за приложимо към спора италианското материално право, то главният иск е погасен поради изтичането на петгодишна давност на основание чл. 2949 от италианския Граждански кодекс, доколкото става въпрос за отношения между търговски дружества, а акцесорният иск за лихва е погасен поради изтичането на петгодишна давност на основание чл. 2948, т. 4 от италианския Граждански кодекс.

На последно място в касационната жалба се твърди, че в обжалваната му част въззивното решение е необосновано поради допуснати грешки при формиране на вътрешно убеждение на съда, състоящо се в нарушение при правилата на логическото мислене и неправилно прилагане на нормите на материалното право, което е довело до погрешни правни изводи. Иска се обезсилване на въззивното решение като недопустимо като делото бъде прекратено, а при условията на евентуалност - въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част като предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Вероятната недопустимост на решението е обоснована с липсата на активна процесуална легитимация на ищеца „Пратоверде" ООД, доколкото издателят на двете процесни фактури е друго дружество ( „Прато Верде“ Сп.А), което обуславя извода, че ищецът не е страна по материалното правоотношение и не е процесуално легитимиран да претендира исковите суми. Според касатора въззивното решение в обжалваната му част е очевидно неправилно поради неправилното тълкуване на материалния закон и в частност на чл. 18 т. 3 от Виенската конвенция. Твърди се, че е явно необоснован изводът за правоприемство между ищеца и „Прато Верде“ Сп.А при липсата на доказателства за такова правоприемство. Акцентира се върху нарушението на съдопроизводствените правила по чл. 266 ГПК при допускането и приемането на представените с въззивната жалба писмени доказателства. Отделно в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Какъв е обхватът на доказателствената тежест за ищеца за установяване на фактите, на които основава своите искания или възражения, и какви са последиците при липса на доказване ?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 109/13.07.2016 г. по т.д. № 1050/2015 г. на ВКС, І т.о. и решение № 80/03.05.2018 г. по гр.д. № 2560/2017 г. на ВКС,, IV г.о.

2. „Доказва ли фактурата възникване на правоотношение между страните по договор за търговска продажба, а оттам и съществуването на задължение за ответника да заплати цената на посочените във фактурата стоки, в частност когато фактурата не е подписана от сочения в нея получател ?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 20/25.03.2013 г. по т.д. № 206/2012 г. на І т.о.;, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на ІІ т.о.;, решение № 67/31.07.2015 г. по т.д. № 631/2014 г. на ІІ т.о.; решение № 218/06.01.2017 г. по т.д. № 3572/2015г. на І т.о. и решение № 185/14.04.2020 г. по т.д. № 3224/2018 г. на ІІ т.о.

3. „Каква е доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги и как се установява тяхната редовност, респ. нередовност?“. Сочи се противоречие с постановките в решение № 2/20.01.2011 г. по гр.д. № 478/2010 г., на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 169/31.01.2013 г. по т.д. № 664/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 125/15.01.2020 г. по т.д. № 1204/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.

4. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателства, които не са представени или събрани в първоинстанционното производство, в кои случаи и при какви предпоставки? Какви са релевантните процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които обуславят допускането и събирането на доказателства във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 ГПК?“. Твърди се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 108/10.07.2013 г. по гр.д. № 814/2012 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 412/02.12.2014 г. по т.д. № 1810/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 7/29.01.2021 г. по т.д. № 94/2020 г. на ВКС, ІІ т.о.

5. „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните ?“. Според касатора въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, утвърдена с решение № 60081/18.06.2021 г. по т.д. № 1037/2020 г. на ІІ т.о.; решение № 6014/02.07.2021 г. по гр.д. № 3262/2020 г. на ІІІ г.о.; решение № 70/17.06.2021 г. по гр.д. № 3460/2020 г. на І г.о. и решение № 131/09.12.2020 г. по гр.д. № 816/2020 г. на І г.о.

В изложението са поставени следните два процесуалноправни и два материалноправни въпроса, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях липсва съдебна практика.

Процесуалноправни въпроси: 1. „Каква е последицата, ако ищецът не е носител на спорното право, за което търси защита в процеса - липса на активна процесуална легитимация или липса на материалноправна легитимация? Как следва да се доказва/какви са релевантните доказателства за доказване на приемане чрез конклудентни действия по смисъла на чл. 18 т. З от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки от 1980 г.?“ и 2. „ Как следва да се доказва/какви са релевантните доказателства за доказване на приемане чрез конклудентни действия по смисъла на чл.18 т.З от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки от 1980 г.?“.

Материалноправни въпроси: 1. „ Какви са предпоставките, за да се приеме, че е налице приемане чрез конклудентни действия по смисъла на чл.18 т. З от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки от 1980 г.?“ и 2. „Въз основа на какви критерии следва да се прецени наличието на приемане на предложение в разумен срок, по смисъла на чл.18 т.2 от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки от 1980 г.?“

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Пратоверде" ООД, [населено място], Република Италия, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се доводи за допустимостта и правилността на решението, което изключва наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. Сочи се, че въпросите в изложението касаят правилността на обжалваното решение, както и че не са решени в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Подчертава се, че по отношение на въпросите, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът не е изложил съображения, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Претендират се разноски за касационната инстанция.

С касационна жалба вх. №6662/01.10.2022 г. касаторът „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД обжалва решение № 281 от 12.10.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 205/28.06.2022 г. по в.т.д. № 393/2021 г. на Варненски апелативен съд чрез включване на осъдителен диспозитив за осъждането на „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД да заплати на „Пратоверде" ООД законната лихва върху главниците, определена съгласно Законодателен указ № 231/09.10.2002 г., публикуван в Държавен вестник бр. 249/23.10.2002 г. на Република Италия, от завеждане на исковата молба - 21.12.2018 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се поддържа, че решението за поправка на очевидна фактическа грешка е неправилно по съображенията, изложени в касационната жалба срещу решение №205 от 28.06.2022 г. Сочи се, че с решението по чл.247 ГПК съдът уважава акцесорна претенция за лихва върху главници, считано от датата на предявяване на иска, които главници не се дължими от касатора. Сочи се, че в случая допълнителното решение няма самостоятелен характер, а съставлява едно цяло с поправеното въззивно решение, поради което и двете решения като съвкупност страдат от едни и същи пороци. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на изложението към касационната жалба срещу основното решение от 28.06.2022 г., поддържайки всички изложени в него основания за допускане на касационно обжалване. Иска се отмяна и на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, отхвърляне на акцесорния иск за лихви, считано от датата на завеждане на исковата молба и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на допълнителната касационна жалба от „Пратоверде" ООД, в който се поддържа, че въззивното решение от 01.10.2022 г. е постановено при наличието на предпоставките по чл. 247, ал. 1 ГПК. Сочи се, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на допълнителното въззивното решение по идентични съображения на тези, изложени в отговора на касационната жалба срещу основното решение. Претендират се допълнителни разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.

С обжалваното решение №205/28.06.2022 г. по в.т.д. №393/2021 г. въззивният състав от Варненски апелативен съд е отменил частично решение №260037/23.03.2021 г, постановено по т.д. №385/2018 г. на Добрички окръжен съд (с което са отхвърлени изцяло предявените от „Пратоверде" ООД искове), като е осъдил ответника „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД да заплати на ищеца „Пратоверде" ООД: сумата 141 567.10 евро, представляваща неплатена цена по договор за търговска продажба, документиран с фактура № 10095/19.12.2008 г.; сумата 593.39 евро, представляваща неплатена цена по договор за търговска продажба, документиран с фактура № 10036/19.05.2009 г.; сумата 57 345.64 евро, представляваща лихва за забава върху главницата от 141 567.10 евро за периода 20.12.2013 г. - 20.12.2018 г.; сумата 239.35 евро, представляваща лихва за забава върху главницата от 593.39 евро за периода 20.12.2013 г. - 20.12.2018 г. и сумата 47 880 лв. – разноски за двете инстанции, съразмерно уважената част от исковете. С въззивното решение е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на претенциите за лихви съответно: над 57 345.64 - лихва за забава върху главницата от 141 567.10 евро до 20.12.2018 г. и над 239.35 евро – лихва за забава върху главницата от 593.39 евро до 20.12.2018 г. В потвърдителната му част въззивното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

От събрани по делото доказателства въззивният съд е приел, че:

• в представените от ищеца фактура №10095/19.12.2008 г., на стойност 166 576.10 евро и фактура №10036/19.05.2009 г. на стойност 593.39 евро; са описани стоките предмет на продажбите;

• от заключенията на вещите лица по извършените пред първата инстанция съдебно-счетоводни експертизи се установява, че фактура №10095/19.12.2008 г. е с издател „Прато Верде" АД (IT 00227880283 ) и получател „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД. Като основание е вписано „продажба" на стоки на стойност 166 576.10 евро. Фактурата е надлежно осчедоводена в счетоводството на доставчика, но не е намерила отражение в счетоводните регистри на получателя на стоката за финансовата 2008 г., като ответното дружество не е декларирало фактурата за съответния данъчен период пред НАП по реда на ЗДДС. Във връзка с издадената фактура №10095/19.12.2008 г. е извършено безкасово плащане от „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД в полза на „Прато Верде" АД на 01.09.2009 г. в размер на 25 000 евро, като в платежния документ като основание за плащане е посочено „частично от док. №10095 - водоснабдяване на голф игрище и договор за монтаж";

• от заключенията на вещите лица се установява още, че през финансовата 2009 г., „Прато Верде" АД е издало фактура №10036/19.05.2009 г. с получател „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД с основание „продажба" на стоки на стойност 593.39 евро. Фактурата е осчетоводена в счетоводните регистри на ответника по сметка 4012 „Доставчици във валута", а с вписано основание покупка на стойност 539.39 евро с левова равностойност 1160.57 лв. В регистъра „Разходи за придобиване на дълготрайни активи - Голф игрище" по партида 21 „Материали голф игрище" е установено наличието на счетоводен запис за увеличаване стойността на разходите за придобиване на ДМА - голф игрище с осъществени доставки/покупки от„Прато Верде" АД за сумата от 1160.57 лв. Фактурата е вписана в дневниците за покупки за периода 01.05.2009 г. - 31.01.2010 г., като не е отразено плащане на цената;

• от представените международна товарителница (CMR), транспортен документ от 14.02.2008 г., фактура за международен транспорт от 18.02.2008 г., транспортен документ от 12.06.2008 г., транспортен документ от 22.07.2008 г., фактура от 01.08.2008 г., транспортен документ от 10.09.2008 г., товарителница от 23.07.2008 г.и товарителница от 10.09.2008 г. се установява, че в периода 14.02.2008 г. - 10.09.2008 г. „Прато Верде" АД е транспортирал стоките, описани във фактура № 10095/19.12.2008 г. от територията на Италия до България с местоназначение [населено място], общ. Каварна, „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД, а от товарителница на TNT с баркод GE941 628 069 WW се установява, че стоките описани във фактура №10036/19.05.2009 г. са транспортирани от Италия и получени от ответника;

• от показанията на свидетелите А. Т. и М. Д., кредитирани от съда като непосредствени и кореспондиращи с останалите доказателства се установява, че между страните от края на 2007 г. са възникнали и съществували трайни търговски отношения във връзка с изграждане на голф игрище „Тракийски скали". Първоначално компонентите за поливната система са доставяни чрез „Интерголф България" ООД, но поради влошаване на отношенията между това дружество и ответника, а впоследствие и поради прекратяване на договора между тях, се е наложило доставките да се извършват директно от „Прато Верде" АД;

• от заключението на вещото лице по повторната ССчЕ се установява, че компонентите за поливна система, включени във фактура №10095 от 19.12.2008 г., не фигурират като закупени от „Интерголф България" ООД от „Прато Верде" АД с изключение на една позиция, за която по спецификация на материалите и услугите за иригационна поливна система са предвидени 1211 броя, а по тази фактура са 291 броя.

С оглед международния елемент на договорите въззивният състав е приел, че спорното правоотношение попада в обхвата на приложение на Римската конвенция от 1980 г., тъй като е възникнало в периода до 16.12.2009 г. съгласно чл. 17 от Римската конвенция от 1980 г., като в тази връзка се е позовал на чл. 24, параграф 2 от Регламент ( ЕО ) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към договорните задължения (Регламент Рим I). Съдът е посочил, че съобразно текстовете на конвенцията, спорът между страните следва да се уреди от правото на държавата, с която те са в най-тясна връзка, което в случая е правото на държавата на доставчика – италианското материално право, тъй като в Италия се намира главното управление на дейността на продавача, дължащ характерната за договора за международна продажба престация.

В обжалваното решение е отразено, че позитивното италианско право подчинява режима на договора за международна продажба на стоки на Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 г. ( т.н. Виенска конвенция), която е ратифицирана, както от Италия, така и от България. Съдът е посочил, че Виенската конвенция не съдържа уредба за начина на определяне на лихвата за просрочване, за погасителната давност по договора за международна продажба на стоки, както и за последиците от прехвърляне на търговско предприятие, поради което начинът на определяне на мораторната лихва, на погасителната давност и на последиците от прехвърляне на търговско предприятие, следва да се определят съобразно италианското право като правото на страната, дължаща характерната за договора престация – в случая с оглед разпоредбите на чл. 2946 и сл. от Италианския Граждански кодекс от 1942 г. (относно погасителната давност), Законодателен Указ № 231/09.10.2002 г., публикуван в Държавен вестник бр. 249/23.10.2002 г. (относно мораторната лихва ), както и на чл. 2082 и сл. от Италианския Граждански кодекс (относно прехвърляне на търговско предприятие).

Във връзка с решаването на спора относно съществуването или не на договорни отношения между страните, въззивният съд е коментирал правната характеристика на договор за международна продажба съгласно чл. 1 от Виенската конвенция., а именно - договор между страни, имащи място на дейност на територията на различни договарящи държави, по силата на което едната страна като продавач се задължава да прехвърли на другата страна като купувач собствеността на стока срещу цена, която купувачът се е задължил да му заплати. Съдът е подчертал, че в конвенцията не е предвидена определена форма за действителност на договора за международна продажба на стоки, като за възникването му е необходимо да е налице отправено предложение до едно или повече конкретни лица и приемане на предложението от насрещната страна по начина и сроковете, указани в чл. 18 от Виенската конвенция. Посочил е, че в чл.18, ал. 3 е призната възможност съгласието за приемане на предложението да се изрази и чрез конклудентни действия като например изпращане на стоката или плащане на цената.

С оглед приложимостта за спора на италианското материално право и на базата на събраните по делото доказателства въззивният състав е приел за установено наличието на облигационно отношение, породено от договор за международна продажба на стоки по смисъла на Виенската конвенция между „Прато Верде" АД като продавач и „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД като купувач, по силата на което продавачът се задължил да прехвърли на купувача собствеността върху изброени в издадените от него два броя фактури стоки, представляващи компоненти за иригационна система на игрище за голф срещу цена, която купувачът се е задължил да му заплати. Съдът е отразил, че представените доказателства за извършени доставки, извършеното частично плащане по фактура №10095/19.12.2008 г. на сумата 25 000 евро, с посочване в платежния документ като основание за плащане от платеца „частично от док. №10095 - водоснабдяване на голф игрище и договор за монтаж", както и осчетоводяването от ответника на фактура №10036/19.05.2009 г. с основание „продажба" на стоки на стойност 593.39 евро и вписването й регистъра „Разходи за придобиване на дълготрайни активи - Голф игрище" по партида 21 „Материали голф игрище", обуславят извода, че продавачът е изпълнил основното си задължение по договора, а именно - да достави стоката, поради което за него е възникнало правото да претендира заплащане на нейната цена.

Въззивният съд е приел за несъстоятелни доводите на въззиваемия, че плащането на сумата от 25 000 евро е извършено поради грешка, тъй като от една страна, в платежният документ е посочено, че се плаща именно по фактура №10095, за водоснабдяване на голф игрище и договор за монтаж, а от друга страна, купувачът не е предприел каквито и да е действия по възстановяване на платената сума. Посочил е, че обстоятелството, че фактура №10095/19.12.2008 г. не е осчедоводена от въззиваемия, не може да се тълкува в негова полза, доколкото са налице доказателства, че стоките посочени във фактурата са получени. Съдът се е позовал и на обстоятелството, установено от заключението на вещото лице по повторната ССчЕ, че по повод други доставки, извършени през 2007 г. и свързани с изграждане на голф игрището, които са изцяло заплатени от купувача, също не е налице осчетоводяване от страна на получателя „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД, което обосновава извод за нередовно водени от въззиваемия счетоводни книги.

Обсъждайки основното оплакване във въззивната жалба, касаещо извода на първоинстанционния съд за липса на активна легитимация на ищеца „Пратоверде" ООД, въззивният съд е отразил, че действително въззивникът е вписан в Търговския регистър на Република Италия на 18.12.2012 г. с данъчен номер 04692900287, но видно от представеното във въззивното производство удостоверение за актуално състояние и протокол от 18.12.2012 г., неговият капитал е формиран от непарична вноска на търговското предприятие на „Прато Верде" АД (PRATO VERDE S.P.A. IT 00227880283) - издател на процесните две фактури. Съдът се е позовал на изисканата по реда на Европейската Конвенция за обмен на правна информация между държави от Министерство на правосъдието на Република Италия информация за съдържанието италианското търговско право в материята, касаеща прехвърляне на търговско предприятие, действаща към 18.12.2012 г., посочвайки, че съобразно чл. 2558 от Гражданския кодекс на Италия, в резултат на прехвърлянето на предприятие, купувачът поема договорите, сключени във връзка с дейността на дружеството, освен ако страните не решат да изключат правоприемствения процес за някои отношения, както и с изключение на договорите, които имат личен характер. Според въззивния състав доколкото по делото не са ангажирани доказателства относно наличието на някое от предвидените в чл. 2558 от Гражданския кодекс изключения, следва да се приеме че в резултат на апорта на търговското предприятие на „Прато Верде" АД в капитала на учреденото през 2012 г. „Пратоверде" ООД, последното е придобило всички права и задължения по съществуващите към момента на прехвърлянето правоотношения, включително по процесните договори за международно продажба на стоки с „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД по фактури №10095/19.12.2008 г. и № 10036/19.05.2009 г.

Произнасяйки се по направеното от ответника възражение за погасяване на вземанията по давност, съдът се е позовал на получената от Министерство на правосъдието на Италия информация за съдържанието италианското търговско право в материята относно погасителната давност. Апелативният състав е посочил, че отношенията свързани с погасителната давност за вземания произтичащи от договори за продажба на стоки са уредени в чл. 2946 от Италианския граждански кодекс, който гласи, че освен в случаите, в които законът предвижда друго, правата се погасяват по давност след 10 години. Въззивният съд е отразил, че в чл. 2947 и сл. са уредени различни хипотези предвиждащи диференцирани давностни срокове според типа на претендираното право, но че за вземанията произтичащи от търговска сделка, не е предвидена кратка давност, поради което по отношения на вземанията за главниците по двете фактури, следва да се прилага общата десетгодишна давност, предвидена в чл. 2946. Според апелативния състав е неоснователно становището на въззиваемия относно приложение на разпоредбата на чл. 2949, доколкото същата се отнася за вземания произтичащи от дружествени отношения (дружествени спорове) и за такива свързани с реализиране на отговорност от управителите. Що се отнася до вземанията за лихва, съдът е приел, че се прилага разпоредбата на чл. 2948, т. 4, предвиждаща, че вземанията за лихви се погасяват с изтичане на пет годишна давност.

Въззивният състав е подчертал, че в италианския граждански кодекс изрично са уредени случаите на прекъсване на давността. В тази връзка съдът е приел, че в случая е налице основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 2943 с оглед образуваното от въззивника срещу „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД съдебно производство по дело № 5821/2016 г. по описа на Районен съд – Падуа, по което е издадена европейска заповед за изпълнение за сумите, претендирани в настоящото производство. Акцентирайки върху факта, че от датата на извършване на първата доставка - 14.02.2008 г. до датата на образуване на делото за издаване на европейската заповед за изпълнение - 28.06.2016 г., не е изтекъл десетгодишния давностен срок, съдът е приел, че давността е била прекъсната и е започнала да тече нова давност, която не е изтекла към датата на образуване на настоящото производство - 20.12.2018 г. С оглед посочените аргументи, апелативният състав е стигнал до извода, че исковете за заплащане на сумата от 141 567.10 евро, представляваща неплатена цена по договор за търговска продажба, документиран с фактура № 10095/19.12.2008 г., и на сумата от 593.39 евро, представляваща неплатена цена по договор за търговска продажба, документиран с фактура № 10036/19.05.2009 г., претендирани на основание чл. 53 от Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 г., се явяват основателни.

Въззивният съд е присъдил и лихви за забава върху посочените по-горе главници, съобразявайки се с изтеклата петгодишна погасителна давност за част от лихвите. Посочил е, че искът е предявен на 20.12.2018 г., като считано пет години назад, е погасено вземането за лихви за времето от 19.12.2008 г. до 19.12.2013 г. върху главницата от 141 567.10 евро, както и за времето от 19.05.2008 г. до 19.12.2013 г. за лихвите върху главницата от 593.39 евро. С оглед заключението на вещото лице по допуснатата в първата инстанция повторна съдебно-счетоводна експертиза съдът е приел, че дължимата лихва върху главницата от 141 567.10 евро, изчислена съобразно приложимото италианско право - Законодателен Указ № 231/09.10.2002 г., публикуван в Държавен вестник бр. 249/23.10.2002 г., за периода 20.12.2013 г. - 20.12.2018 г. е в размер на 57 345.64 евро, а лихвата върху главницата от 593.39 евро за периода 20.12.2013 г. - 20.12.2018 г,. е в размер на 239.35 евро.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо като основание за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. С исковата молба ищецът „Пратоверде" ООД претендира исковите суми за себе си с твърдението, че е носител на спорното материално право, а не ги претендира в полза на трето неучастващо в производството лице. В тази връзка и доколкото„Пратоверде" ООД е дееспособно юридическо лице, регистрирано в Италия, ищецът е процесуално легитимирана страна в производството по смисъла на чл. 26 ГПК. Въпросът дали „Пратоверде" ООД е кредитор на Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД за вземанията по процесните фактури, издадени от „Прато Верде" АД, е въпрос касаещ активната материалноправна легитимация на ищеца, т.е.въпрос по съществото на спора, а не въпрос относно допустимостта на иска, свързана с активната му процесуалноправната легитимация. Ето защо, както първоинстанционният съд, който е отхвърлил исковете, приемайки липса на активна материалноправна легитимация, така и въззивният съд – произнасяйки се по съществото на спора, без да оставя исковата молба без движение, са постановили валидни съдебни актове в допустимо исково производство.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не би могло „prima facie“ - т.е. без да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства, да се даде отговор по спора за наличието или липсата на законово правоприемство между „Прато Верде" АД и „Пратоверде" ООД, както и за наличието или липсата на облигационни отношения във връзка с твърдените международни доставки на стоки и оборудване. Самият факт, че касаторът обосновава оплакването си за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, изключва съждение за очевидна неправилност на обжалвания акт. Що се отнася до твърдението, че въззивният състав, в нарушение на процесуалните правила, е допуснал и приел доказателствата, представени с въззивната жалба, това оплакване покрива касационното основание по чл. 281, ал. 3 ГПК, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и не обосновава наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК Не може също да се приеме „a priori“ – без излагане на съответна правна обосновка, че апелативният състав неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 18, т. 3 от Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки ( т.н. Виенска конвенция ).

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по тълк..д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не притежава характеристиката на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос №1 на касатора: „Какъв е обхватът на доказателствената тежест за ищеца за установяване на фактите, на които основава своите искания или възражения, и какви са последиците при липса на доказване ?“. Въпросът е зададен като общотеоретичен и не е обусловил решаващата воля а съда, който е приел, че ищецът е установил фактите, на които основава своите искания.

Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпросите на касатора относно доказателствената стойност на представените по делото фактури, а именно - въпрос № 2: „Доказва ли фактурата възникване на правоотношение между страните по договор за търговска продажба, а оттам и съществуването на задължение за ответника да заплати цената на посочените във фактурата стоки, в частност когато фактурата не е подписана от сочения в нея получател ?“ и въпрос № 3: „Каква е доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги и как се установява тяхната редовност, респ. нередовност?“. Във въпросите не са отчетени всички съображения на въззивния съд да приеме наличието на доказани договорни отношения във връзка с доставката на стоки и оборудване, описани във фактурите № 10095/19.12.2008 г. и № 10036/19.05.2009 г. Изводите на съда са обосновани не само и единствено с представените фактури, но и: - с установеното извършено частично плащане от получателя на сумата 25 000 евро по фактура № 10095/19.12.2008 г.; - с факта на осчетоводяване от ответника на фактура № 10036/19.05.2009 г., уустановен от заключенията на вещите лица; - със съдържанието на представените товарителници и с отбелязването в тях, че оборудването е доставено на адреса на ответника; - с показанията на разпитаните по делото свидетели, установяващи преките договорни отношения за процесните стоки между „Прато Верде" АД и „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД след влошаване и приключване на договорните отношения на ответника с Интерголф България" ООД.

Не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не обуславят допускане на въззивното решение до касация въпросите под № 4 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: „Длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателства, които не са представени или събрани в първоинстанционното производство, в кои случаи и при какви предпоставки? Какви са релевантните процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които обуславят допускането и събирането на доказателства във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 ГПК?“. В определението на въззивния съд, постановено в закрито заседание на 04.08.2021 г., апелативният състав е изложил съображения за допускането на представените с въззивната жалба писмени доказателства относно активната материална легитимация на ищеца „Пратоверде" ООД. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е дал възможност на ищеца да вземе становище и да представи доказателства по направеното за пръв път от ответника в писмената му защита възражение за липса на материалноправна легитимация на ищеца. В определението съдът е подчертал, че в хода на размяна на книжата ответното дружество не е оспорило обстоятелствата относно материалноправната легитимация на ищеца, нито е твърдял че е договарял с друго юридическо лице. Като се имат предвид горните обстоятелства, факта, че доказателствата са относими към материалноправната, а не процесуалната легитимация на ищеца и с оглед разпоредбата на чл. 370, предл. 3 ГПК, следва да се приеме, че въззивният състав е приложил разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, без да се отклонява от формираната практика на ВКС с цитираните от касатора решения.

Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос № 5 на касатора: „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните ?“. Анализът на мотивите на въззивното решение категорично сочи, че въззивният състав е обсъдил доводите и възраженията на ответното дружество, както и доказателствата, относимите за спора. Извън въпроса за материалноправна легитимация (коментиран по-горе), съдът е дал отговор на всички съществени за спора възражения на „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД: за тълкуването и приложението на чл. 18 от Виенската конвенция, за приложимостта на италианското материално право по отношение на дължимите лихви и погасителната давност, за наличието на преки договорни отношения между „Прато Верде" АД, независимо от предходните отношения на ответника с „Интерголф България" ООД и др. Несъгласието на касатора с изводите на съда в случая е относимо съм правилността на въззивното решение и в частност към неговата обоснованост, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Нито един от поставените касатора два процесуалноправни и два материалноправни въпроса, свързани с приложението на разпоредбата на чл. 18 от Виенската конвенция, а именно :. „Каква е последицата, ако ищецът не е носител на спорното право, за което търси защита в процеса - липса на активна процесуална легитимация или липса на материалноправна легитимация ?“; „ Как следва да се доказва и какви са релевантните доказателства за доказване на приемане чрез конклудентни действия по смисъла на чл. 18 т. 3 от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки от 1980 г.?“; „ Какви са предпоставките, за да се приеме, че е налице приемане чрез конклудентни действия по смисъла на чл. 18 т. З от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки от 1980 г.?“ и „Въз основа на какви критерии следва да се прецени наличието на приемане на предложение в разумен срок, по смисъла на чл. 18 т. 2 от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки от 1980 г.?“, не може да обоснове наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касация. От една страна в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са изложени съображения, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно указанията, дадени в т. 4 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк..д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Единствено твърдението на касатора, че по въпросите „няма достатъчно съдебна практика“, не обуславя основанието по чл. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че начинът за приемане на предложението (офертата), включително е чрез конклудентни действия, е въпрос на конкретни факти, които не могат да бъдат посочени „numerus clausus“.

Липсват законови основания за допускане на касационно обжалване и на постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 281 от 12.10.2022 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 205/28.06.2022 г. чрез включването на осъдителен диспозитив за осъждането на „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД да заплати на „Пратоверде" ООД законната лихва върху главниците, определена съгласно Законодателен указ № 231/09.10.2002 г., публикуван в Държавен вестник бр. 249/23.10.2002 г. на Република Италия, от завеждане на исковата молба - 21.12.2018 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК се поддържа, че решението за поправка на очевидна фактическа грешка е неправилно по съображенията, изложени в касационната жалба срещу решение № 205/28.06.2022 г., т. е., че това решение няма самостоятелен характер, а съставлява едно цяло с поправеното въззивно решение, поради което и двете решения като съвкупност страдат от едни и същи пороци. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на изложението към касационната жалба срещу основното решение от 28.06.2022 г., поддържайки всички изложени в него основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът не оспорва наличието на основанието по чл. 247 ГПК, а оспорва основателността на исковите претенции, включително и тези за лихви след датата на завеждане на исковата молба. Ето защо, доколкото не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на основното решение, в случая липсва основание за допускане на касация и на решението по чл. 247, ал. 1 ГПК.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът „Трейшън Клифс Голф енд Спа Резорт“ ЕАД дължи на „Пратоверде" ООД сумата 17 559 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Не следва да се присъжда в полза ответника по касация претендираната с отговора на касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК сума от 1 018.98 евро, тъй като от една страна от представеното платежно нареждане не се установява сумата да е платена от „Пратоверде" ООД на адв. М. Х., а от друга страна следва да се има предвид, че в договора за правна защита и съдействие от 14.10.2022 г. е предвидено, че уговореното възнаграждение от 9 000 евро касае осъществяването на процесуално представителство до приключване на делото пред касационната инстанция, т.е то покрива и допълнителния отговор, изготвен в рамките на същото касационно производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение