Определение № 11 от 11.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2462/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Х. Ко“ КДА, [населено място] срещу постановеното от Софийски градски съд, I ГО определение № 9132 от 21.09.2022 г. по ч. гр. д. № 7282/2022 г. С обжалвания акт е оставена без уважение подадената от същото дружество частна жалба срещу определение № 893 от 13.06.2022 г. на съдията по вписванията при СРС, с което е отказано вписване на постановление за възлагане № 7-0149 от 25.05.2022 г., издадено от Фонда за гарантиране на влоговете в банките, към законна ипотека, вписана в Агенцията по вписванията – том 3, акт № 52 от 03.08.2009 г. и подновена с молба, вписана в Агенцията по вписванията – том 25, акт № 118 от 2019 г. Частният касатор подържа, че атакуваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода, че процесното постановление за възлагане не подлежи на вписване на основание чл. 76, ал. 3 ЗБН. Счита, че решаващият съдебен състав неправилно е тълкувал приложимото право, като е приел, че Законът за банковата несъстоятелност е специален и поради това посочената негова разпоредба намира приложение пред разпоредбата на чл. 171 от Закона за задълженията и договорите, който е общ закон. Застъпва становище, че тези две разпоредби не се конкурират, а се допълват, като идеята е да бъде гарантирана сигурността в търговския оборот. Като значими за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Диспозитивен или императивен е характерът на нормата на чл. 76, ал. 3 ЗБН; 2. При конкуренция на императивни и диспозитивни правни норми, кои следва да се ползват с предимство; 3. Намира ли приложение правилото „Lex specialis derogat legi generali“ (Специалният закон намира приложение пред общия), когато двете конкуриращи се уредби не са от един и същи тип според степента си на задължителност; 4. В случай, че нормата на чл. 76, ал. 3 ЗБН е диспозитивна, възможно ли е правните субекти да впишат постановлението за възлагане на вземане на банка в несъстоятелност с оглед защита на техните интереси и с цел сигурност на гражданския оборот“. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да потвърди обжалвания отказ за вписване, решаващият съдебен състав е споделил извода на съдията по вписванията, че постановлението на Фонда за гарантиране на влоговете в банките, с което в полза на молителя „Х. КО“ КДА е възложено вземане на КТБ (в несъстоятелност) по договор за инвестиционен банков кредит от 31.07.2009 г., обезпечено с ипотека, не подлежи на вписване към вече вписаната в Агенцията по вписванията и подновена законна ипотека. Аргументирал се е със специалната правна норма на чл. 76, ал. 3 ЗБН, според която продадените чрез публична продан вземания на банката запазват привилегиите и обезпеченията си, без да е необходимо вписване в съответните регистри или извършване на други допълнителни действия, като е счел, че същата изключва приложимостта на общата норма на чл. 171 ЗЗД, предвиждаща вписване на последващи факти относно обезпеченото вземане в имотния регистър. Приел е, че в случая се касае именно за конкуренция между общата норма на чл. 171 от Закона за задълженията и договорите и специалната норма на чл. 76, ал. 3 от Закона за банковата несъстоятелност, при която приоритет има последната. С оглед на това е преценил, че за да се запазят привилегиите и обезпеченията, с които се ползва вземането на банката в несъстоятелност, придобито от жалбоподателя с процесното постановление за възлагане, не е било необходимо вписване в Агенцията по вписванията. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените в изложението въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са основани на тезата на частния касатор, че конкуриращите се норми на чл. 171 ЗЗД и чл. 76, ал. 3 ЗБН „не са от един и същи тип според степента си на задължителност“ – диспозитивни или императивни. В мотивите на обжалвания акт обаче не се съдържат съображения в тази насока. Решаващият състав е посочил, че банковата несъстоятелност е уредена със специален закон – Закона за банковата несъстоятелност, която уредба, като такава от публичен интерес, е императивна. С оглед на това, може да се счете, че е преценил нормата на чл. 76, ал. 3 от този закон като императивна. По отношение обаче на нормата на чл. 171 ЗЗД въззивният съд е посочил само, че е „обща“, без да я квалифицира като императивна или диспозитивна. Следователно, при липса на изразено в този смисъл становище, очевидно е, че поставените от частния касатор въпроси са теоретични и не са обусловили изхода на делото, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се изследва наличието на поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение