Определение № 1588 от 13.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1642/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/- А. Д. и К. М., чрез адв. Б.Б. срещу решение №309 от 15.05.2023г., постановено по в.т.д. №20221001000490 по описа за 2022г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №260197 от 14.03.2022г., постановено по т.д. №1123/2017г. по описа на Софийски градски съд, като е осъден въззивникът „КТБ“ АД /н/ да плати по сметка на САС 1 719 174.57 лева държавна такса. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете, предявени от касатора срещу Г. П. Х. и А. М. П. с правно основание чл.57, ал.3 ЗБН, за осъждането им да платят при условията на солидарност или разделност сумата 37 543 000 евро, представляваща обезщетение за претърпени от банката имуществени вреди от неизпълнение на задължения на ответниците, допуснати при сключване между „КТБ“ АД и „Болкан глас“ АД на договор за банков кредит от 05.07.2013г., както и на анекс №1 от 19.02.2014г. към него, както и за осъждане на ответниците Г. П. Х., О. Н. Р., А. М. П. и И. А. З. да платят на „КТБ“ АД при условията на солидарност сумата 6 407 000 евро, представляваща обезщетение за претърпени от банката имуществени вреди от неизпълнение на задължения на ответниците при вземане на решение и сключване на анекс №2 от 24.04.2014г. към процесния договор за кредит, като е осъден ищецът да плати държавна такса в размер на 3 438 349.14 лева. В касационната жалба се твърди, че въззивното решението е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост, поради което следва да се отмени и да се постанови ново решение за уважаване на исковете. Касаторът излага доводи за неправилност на извода на съда, че се доказва изпълнение на задълженията на ответниците да управляват и да се грижат за имуществото на банката при сключването на процесния договор за кредит и анексите към него, като счита, че е доказано неизпълнение на задължения, регламентирани в Правилника за кредитната дейност а „КТБ“ АД и чл.237, ал.2 ТЗ. Оспорва и изводите, че е спазена процедурата по изготвяне и предоставяне за проучване на компетентните управителни органи на становищата на служителите в съответните звена на банката и че в договора са предвидени обезпечения. Намира за необосновани и изводите на съда за липса на доказателства за вреда и причинна връзка между нея и поведението на ответниците, като набляга на установената по делото липса на имущество на дружеството – кредитополучател и несъбираемостта на вземанията на банката за главница. Претендира присъждане на разноските за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поставя правни въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото /разрешени са от въззивния съд и са обусловили правните му изводи/: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност?; 2. При предявен иск по чл.57, ал.3 ЗБН за обезщетение за вреди, причинени от противоправно поведение на администратори на банка при вземане на решение и сключване на договор за банков кредит, осребряването в производството по несъстоятелност на имуществените права на банката, представляващи вземания по договора за кредит, изключва ли наличието на имуществени вреди или съдът е длъжен да извърши преценка дали с продажбата на вземанията е възстановена изцяло вредата?“. По отношение на първия въпрос се поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/08.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираната практика по чл.290 ГПК. По отношение на втория въпрос се твърди, че е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответниците Г. П. Х., О. Н. Р., А. М. П. и И. А. З. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.57, ал.3 ЗБН, въззивният съд намира, че не се установява фактическия състав на специалната деликтна отговорност за вреди на ответниците в качеството им на бивши администратори в „КТБ“ АД. Решаващият съдебен състав приема за безспорно, че ответниците са били членове на управителния съвет, но счита, че не се доказват твърдените нарушения на задълженията им при сключване на процесния договор за банков кредит и анексите към него, нито че в резултат от тези нарушения са настъпили имуществени вреди за банката. Въззивният съд анализира Правилника за кредитната дейност на банката, регламентиращ условията и реда на проучване, разрешаване, сключване, управление, отчет и контрол на кредитните сделки и по-специално разпоредбите на чл.45, ал.1 и ал.2, съгласно които вземането на управленското решение за сключване на договор е на база проекто-договори по кредитната сделка, парафирани от кредитния специалист, юрисконсулта от Централно управление на банката, началника на управление „Кредитиране“. Намира, че прегледа на цялостната документация и съответствието и с изискванията на правилника, както и анализа и преценката на риска са предоставени на различните служители от оперативни и спомагателните звена, посочени в Правилника, а предложението за формиране на голяма експозиция е комплектовано със становищата на длъжностните лица. С оглед изложеното счита, че за да се приеме неизпълнение на задълженията на ответниците следва да се установи, че положително решение за сключване на процесния договор е взето при липсата на изискуемите се от Правилника за кредитната дейност документи, докато от данните по делото е видно, че са изпълнени изискванията за предоставяне на становища от Управление „Кредитиране“ и Дирекция „Кредитен риск“; че е изпълнено и изискването по чл.45, ал.3 от Правилника за решение на управителният съвет поради формиране на голяма експозиция. Съдът намира, че неизпълнение на задълженията на ответниците да управляват и да се грижат за имуществото на банката би било налице в случай на вземане на решение за сключване на договора въпреки дадено отрицателно становище от съответните специалисти или при пренебрегване на Управителния и Надзорния съвет в случаите на чл.45, ал.3 и ал.4 от правилника, при лоша оценка на риска и изначално предвидима невъзможност за възвръщаемостта от страна на кредитополучателя. Приема, че от доказателствата се установява спазването на процедурата по изготвянето и предоставянето за проучване на компетентните управителни органи на становищата на служителите в съответните звена; провеждане на процедура съобразно вътрешните правила за отпускане на кредити, вкл. извършване на предварителен и текущ финансов и правен анализ за кредитополучателя; анализ от служител на Дирекция „Кредитен риск“ на предоставените документи и събраните сведения относно общото финансово състояние на кредитоискателя, кредитната му задлъжнялост, предмета и целта на кредитирането, предлаганото обезпечение, икономическата свързаност на кредитоискателя, както и резултатите от правния анализ. Апелативният състав приема, че не се установява към момента на сключването на договора анализите в кредитното досие да са съдържали данни за неспособност на кредитополучателя да плати. След анализ на чл.21, ал.1 от Правилника за кредитната дейност относно управлението на кредитния риск, стига до извод, че няма данни към момента на сключването на договора за кредит с „Болкан глас“ АД да са били налице предпоставки, водещи до увеличаване на кредитния риск, които да са били пренебрегнати от ответниците, в това число кредитоискателят да е бил кредитно задлъжнял, неплатежоспособен или с лош кредитен рейтинг, респективно счита за недоказано, че с действията на ответниците по сключването на сделката банката е била поставена в риск за невъзможност да събере вземанията си. Въззивният съд намира за недоказано и твърдението, че решението за сключване на процесния договор за кредит е взето без да е извършен анализ и оценка на обезпечението и без да е налице учредено обезпечение. С оглед разпоредбите на чл.15 и чл.16 от Правилника за кредитната дейност стига до извод, че преценката за достатъчност на обезпечението се прави въз основа на оценка на покритието на кредитния риск и зависи от степента на развитие на дейността на клиента, финансовата му стабилност и перспективност, както и доброто му име. В случая кредитополучателят е новоучредено дружество, поради което при преценката следва да се изхожда от бъдещите приходи, които дружеството би получило, които следва да са документално обосновани, а преценката за документалната обоснованост се извършва от звената в банката, на които е възложена тази дейност. Съдът излага аргументи, че кредитът не е предоставен при липса на обезпечения, тъй като в договора са предвидени обезпечения- учредяването в полза на банката на особен залог по реда на ЗОЗ на всички настоящи и бъдещи вземания на кредитополучателя, произтичащи от конкретни договори за разплащателна сметка, сключени с банката, както и задължение на кредитополучателя в срок до 25.08.2013г. да осигури учредяването на ипотека и/или залог, обезпечаващи вземанията на банката по договора. Акцентира, че залогът на вземания е допустимо обезпечение съгласно Методиката за оценка на обезпеченията, учреден е в изискуемата писмена форма и не би могло да се приеме, че с действията по уговарянето му ответниците са поставили банката в риск при предварително предвидима от тях невъзможност кредитополучателят да погасява кредита си. Съобразява, че кредитният рейтинг на дружеството е ВВВ, че то притежава три банкови сметки в „КТБ“ АД, постъпленията по които са свързани с договори с „Глас индъстри“ АД и съвместно участие в производството на „СФС“, [населено място], Република С., че съгласно представените отчети към 30.06.2014г. има активи на стойност 84 535 /хил./лева. Решаващият състав намира, че с оглед поставянето на банката под специален надзор на 20.06.2014г. и прекратяването на правомощията на ответниците, не може да се приеме, че неизпълнението на договореното с Анекс №1/19.02.2014г. учредяване на допълнителни обезпечения до 25.07.2014г., е в причинно-следствена връзка с тяхното поведение, още повече, че кредитът е бил обслужван до поставянето на банката под особен надзор. Въззивният съд счита, че не са установени и останалите елементи от фактическия състав на управленския деликт по чл.57, ал.3 ЗБН – вреда за банката и причинна връзка между нея и поведението на ответниците. Намира, че с факта на отпускането на кредита би възникнала вреда за банката само в случай, че още към този момент те са били невъзвръщаеми по принцип, какъвто би бил случаят с предоставяне на средства на несъстоятелен търговец или на несъществуващо лице. Отделно от това, апелативният състав приема, че част от вземанията на банката по процесния договор за кредит са продадени на трето лице по реда на чл.85 и сл. ЗБН, отписани са счетоводно, т.е. вреда в твърдения в исковата молба размер не съществува. Решаващият състав излага и доводи, че ищецът не е доказал полагането на всички дължими действия по реализиране на правата си срещу кредитополучателя, включително и чрез упражняване на правата на длъжника срещу неговите длъжници, каквито се установява, че има. При бездействие на длъжника „Болкан глас“ АД да събере вземанията си кредиторът „КТБ“АД /н/ разполага с косвения иск по чл.134, ал.1 ЗЗД, какъвто не е бил предявен от синдиците на банката. С оглед изложеното и приемайки, че ищецът дължи да установи при условията на пълно и главно доказване, че е изчерпал всички възможни средства за удовлетворяване на вземането му, съдът стига до извод, че неизпълнението от страна на кредитополучателя не може да бъде прието като пряка последица от твърдяното неизпълнение на задълженията на ответниците като администратори в банката, т.е. липсва пряка причинна връзка между описаните в исковата молба деяния на ответниците и евентуалната вреда за ищеца. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на първия процесуалноправен въпрос, поставен от касатора, не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като в касационната жалба не са изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, включително за необсъдени доказателства и доводи на страните. Всичките оплаквания на касатора са свързани с необоснованост на изводите на съда, а не с допуснати нарушения на процесуалните правила. Дори да се приеме, че в самото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат твърдения за процесуални нарушения, касаторът не обосновава допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е анализирал доказателствата и е обсъдил доводите в жалбата, включително свързаните с оплакванията за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд относно изпълнението на задълженията на ответниците при сключване на процесния договор за банков кредит. Несъгласието на касатора с мотивите на съда и аргументите за необоснованост на изводите по спорните въпроси не са основание за допускане на решението до касация. Вторият материалноправен въпрос също не отговаря на общия селективен критерий за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на исковите претенции. По начина, по който е формулиран, въпросът предполага доказано „противоправно поведение на администратори на банка при вземане на решение и сключване на договор за банков кредит“. В случая, видно от изложените от решаващия съдебен състав мотиви, не е прието за доказано по делото, че ответниците в качеството им на администратори в банката са нарушили своите задължения при вземането на решение и сключване на процесния договор за банков кредит. В този смисъл отговорът на поставения въпрос, свързан с вредата като елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на бившите администратори на банката по чл.57, ал.3 ЗБН, не би довел до различен изход на спора. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На основание чл.57, ал.6 ЗБН дължимата държавна такса за касационно обжалване в размер на 30 лева следва да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд