Определение № 306 от 16.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2928/2014 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението от 28.10.2013 год. по гр. д. № 5059/2012 год. Софийски градски съд при повторното разглеждане на делото след отмяна на предходното му въззивно решение, е отменил първоинстанционното решение от 28.04.2009 год. по гр. д. № 4411/1998 год. на Софийския районен съд и вместо това е допуснал делба на трети жилищен етаж със застроена площ 112.27 кв. м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, четвърти жилищен етаж на същата площ, състоящ се от четири стаи, кухня и сервизни помещения, както и на магазин от лицевата част към улицата с площ 25.12 кв. м., с носеща метална конструкция, построени в УПИ ХІІІ-534 в кв. 58, м. „И.” по плана на [населено място], с площ от 440 кв. м. между И. Г. Ч. с дял 65/120 ид. ч., А. Г. Ч.-Д. – 40/120 ид. ч., М. Д. М. – 10/120 ид. ч. и Е. И. Ч. – 5/120 ид. ч., отхвърлен е иска за делба на имотите по отношение на А. Н. М. и М. И. Б., като е уважена претенцията по чл. 282, ал. 2 ГПК /отм./ и И. и А. Ч. са осъдени да заплащат на М. М. и Е. Ч. ежемесечно посочените парични суми за лишаването им от ползване на делбените имоти, считано от влизане в сила на решението до приключване на делбеното производство. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците М. И. Б., И. Г. Ч. и А. Г. Ч.-Д., чрез пълномощниците им адвокатите Хр. Т. и С. Н., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молба за отмяната му, като вместо това се постанови друго, с което се допусне делба на спорните имоти с участието на съделителката М. Б., а по отношение М. М. искът се отхвърли, както и този за заплащане на същата на обезщетение за ползването на делбените имоти с довод, че същата не е съсобственик. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Позовават се на противоречиво произнасяне с представената задължителна съдебна практика – решение № 529 от 9.07.2010 год. по гр. д. № 1129/2009 год. І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, по въпросите, свързани с прехвърлителното действие при разпореждане с идеални части от дворното място по отношение на построените в него в груб строеж сгради, при изричното им изключване като предмет на сделката в контекста на разкриване на действителната воля на прехвърлителя, както и при наличието на одобрени арх. проекти и разрешение за строеж сгради, изградени в груб строеж, могат ли да бъдат предмет на сделки. В приложеното решение е прието, че щом продавачът не е изключил изрично от продажбата на земята вещи /подобрения/, които се намират в мястото, то купувачът придобива всичко, което са намира в него, запазването на собствеността върху сградата, отделно от мястото, трябва да бъде изрично уговорено, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС, както е и в конкретния случай, като приетото от въззивния съд обратно разрешение противоречи на горната съдебна практика. Формулиран е и въпрос между кои съделители следва да се допусне делбата на процесните имоти и техните квоти, който не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а такъв, представляващ предмета на делото. Съображения относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени, сочи се неправилно тълкуване на материалния закон - З. /отм./ относно направения извод за незаконност на надстроените жилищни етажи и магазин, обуславяйки придобиването на съответните ид. ч. от тях с прехвърлянето на ид. ч. от дворното място. В срока по чл. 287, ал. 2 ГПК е подадена насрещна касационна жалба от съделителката Е. И. Ч., чрез адв. Д. Д., с оплаквания в частта по определения й от въззивния съд дял в съсобствеността – 5/120 ид. ч. вместо 15/120 ид. ч. Касаторката се позовава на противоречие по този въпрос с приетото в решението на ВКС при първата касация по настоящето дело, както и на значението му за точното прилагане на закона – релевирани основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Отговори на подадените касационни жалби не са постъпили. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното: За да отмени първоинстанционното решение, с което искът за делба е бил отхвърлен и вместо това е допуснал съдебната делба на спорните имоти, въззивният съд при новото разглеждане на делото приел, че същите са завършени на етап „груб строеж” към края на 1994 год. без надлежно учредено право на строеж в полза на Г. И. Ч., поради което и по силата на приращението – чл. 92 ЗС собствениците на дворното място са придобили съответната част от новопостроените обекти. Към този момент собственици на дворното място са Г. И. Ч. на основание придобитата част по покупката през 1953 год. и по наследство от майка му, И. Г. Ч. по дарение от дядо му И. С. Ч., Е. Ч. и М. Б. – по наследство от майка им, като при определяне на дяловете е съобразено делбеното споразумение от 26.01.94 год. по гр. д. № 4321/93 год. СРС /при тълкуване действителната воля на съделителите относно дяловете им в собствеността върху получения от тях реален дял/ и последвалите разпоредителни сделки и публичната продан на част от дела на Е. Ч. в полза на А. Ч.. Относно дарението с нот. акт № 85/95 год. на М. Б. в полза на М. М. въззивният съд приел, че прехвърлителният ефект обхваща освен действително притежаваните от нея идеални части от дворното място и надстроените жилищни етажи и магазин от единия съсобственик, доколкото същите са незаконни и като такива представляват приращение към земята. Изключването в нотариалния акт на част от жилищната сграда в парцела няма за последица запазване на собствеността на прехвърлителката върху тази част от построеното без строителни книжа, поради което и приел, че М. М. е собственик както на дарените 10/120 ид. ч. от земята на парцела, така и на същата част от спорните имоти. Съобразявайки и настъпилото правоприемство в процеса, въззивният съд допуснал делбата им при посочените квоти, като приел, че съпругът на М. М. както и разпоредилата се с дела си М. Б. не са съсобственици в имотите, като по отношение на тях отхвърлил иска за делба. С оглед ползването на процесните имоти само от ответниците А. и И. Ч., същите са осъдени да заплатят на претендиращите обезщетение по чл. 282, ал. 2 ГПК /отм./ на посочените суми на месец до окончателното приключване на делбата, въз основа на заключение относно размера на това обезщетение и съобразно дяловете. Поставеният от първоначалните касатори въпрос за прехвърлянето на съответните идеални части и от построеното без учредено право на строеж от останалите съсобственици заедно с прехвърлянето на идеалните части от земята, при изричното им изключване като предмет на сделката в контекста на действителната воля на прехвърлителя М. Б. противоречи на приетото разрешение в представененото решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е прието, че запазването на собствеността върпу сградата отделно от мястото трябва да е изрично угворено в нот. акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС, докато в обжалваното решение съдът приел, че това изключване в нот. акт за дарението не може да доведе до запазване на собствеността върху съответната част от построеното от единия от съсобствениците, тъй като е налице приращение с оглед незаконността на построеното. Затова и по този въпрос, релевантен за изхода на спора относно кой следва да участва като съделител в делбата на спорните имоти, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като по другото релевирано основание произнасянето е безпредметно. По насрещната касационна жалба настоящият състав счита, че не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос за размера на делбената квота на касаторката Е. Ч. е въпрос по съществото на спора за делба, поради което и оплакванията в тази насока са за неправилност на решението, но не и въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това не са налице и специфичните основания по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като соченото противоречие с решението на ВКС при първата касация по настоящето дело не представлява противоречиво произнасяне по правен въпрос от значение за изхода на делото, нито е обосновано твърдяното значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /при липса на формулиран правен въпрос/. Затова и по насрещната касационна жалба не следва да се допуска касационно обжалване, а по оплакванията в нея съдът ще се произнесе по съществото на спора при наличие на основание за допускане на касацията по жалбата на другата страна, съгласно изложеното по-горе. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение