Определение № 2748 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3892/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и касационна жалба на В. А. Г., срещу въззивно решение № 97/29.01.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 1409/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 262440/21.07.2022 г. по гр. д. № 3791/2021 г. на Софийски градски съд, и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на В. А. Г., сумата 20 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени вследствие от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 115, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, за което е оправдан с решение № 257/127.01.2020 г., постановено по НД № 1066/2019 г. на ВКС, след отмяна на осъдителна присъда, постановена от Софийски градски съд, и решение на Софийски апелативен съд, с което е бил намален размера на наказанието „лишаване от свобода“, ведно със законната лихва, считано от 17.01.2020 г., като иска в разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен. Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в осъдителната му част, с твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правните въпроси: за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Счита, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., а по отношение на втория въпрос сочи противоречие с решение № 43/26.05.2022 г. по гр. д. № 2373/2021 г. на III г.о.; решение № 60323/11.02.2022 г. по гр. д. № 517/2021 г. на III г.о.; решение № 50053/02.05.2023 г. по гр. д. № 2163/2022 г. на III г.о. Ищецът В. А. Г., не е подал писмен отговор на касационната жалба на ответника. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения от него иск за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди за горницата над уважения размер от 20 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. В касационната жалба излага доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига следните правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „Относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД“; 2. „За приложението на чл. 52 ЗЗД относно критериите за определяне справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигане и поддържане на обвинение, както и за задължението на въззивния съд да вземе предвид всички конкретно, обективно съществуващи обстоятелства по делото, релевантни при определяне размера на обезщетението, като посочи и конкретното им проявление“; 3. „Принципът на справедливост, заложен в нормата на чл. 52 от ЗЗД, изисква ли сходни случаи да се разрешават по сходен/идентичен начин, а различните – по различен?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?“. Според жалбоподателя - ищец разрешенията на първите два въпроса, дадени от въззивния съд, са в противоречие с практиката на ВКС: ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г., III г.о.; решение № 394/18.01.2012 г. по гр. д. № 1520/2010 г., III г.о.; решение № 391/13.01.2012 г. по гр. д. № 201/2011 г., III г.о.; решение № 395/18.01.2012 г. по гр. д. № 159/2011 г., III г.о.; решение № 43/26.05.2022 г. по гр. д. № 2373/2021 г., III г.о.; решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г.о.; решение № 280/26.11.2018 г. по гр. д. № 125/2018 г., IV г.о. и др. По третия въпрос се сочи противоречие с решение № 126/28.10.2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г., III г.о., и решение № 214/08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г., IV г.о., а по четвъртия въпрос – с ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, решение № 43/04.03.2022 г. на по гр. д. № 2597/2021 г., IV г.о.; решение № 60268/25.03.2022 г. по гр. д. № 391/2021 г., III г.о.; решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., IV г.о.; решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г., I г.о.; решение № 194/11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г., IV г.о. и др. Ответникът Прокуратурата на Република България, не е взел становище по касационната жалба на ищеца. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, и са процесуално допустими. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление. Посочено е, че с постановление от 14.01.2016 г. по пр.пр. № 4005/2016 г. на СРП, ДП № 3382 ЗМК 106/2016 г. на 07 РУ – СДВР, ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 6 от НК. На същата дата с прокурорско постановление Г. бил задържан за срок от 72 часа, а с определение от 16.01.2016 г. по ч.н.д. № 869/2016 г. на СРС му била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”. На 24.01.2016 г. била изготвена съдебно-психологична и психиатрична експертиза относно способността на ищеца да разбира свойството и значението на извършеното деяние и да ръководи постъпките си. С определение от 24.03.2016 г. по ч.н.д. № 1326/2016 г. на СГС взетата мярка за неотклонение "задържане под стража“ била заменена с мярка „домашен арест“, последната заменена с определение от 13.05.2016 г. по ч.н.д. № 8323/2016 г. с „парична гаранция“ в размер на 1000 лв. С постановление от 22.11.2016 г. на СГП по пр.пр. № 17785/2016 г., деянието било преквалифицирано и ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 115, ал. 1, във вр. с чл. 18 от НК. С постановление от 22.11.2016 г. на наблюдаващия прокурор при СГП по отношение на ищеца била взета мярка на процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“. По обвинителен акт срещу ищеца било образувано НОХД № 292/2017 г. по описа на СГС, което било прекратено и делото било върнато на СГП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. На 24.03.2017 г. бил внесен нов обвинителен акт и образувано НОХД № 1308/2017 г. на СГС, като в проведеното на 24.04.2017 г. първо открито съдебно заседание пострадалият бил конституиран в процесуалните качества на частен обвинител и на граждански ищец по приет за съвместно разглеждане граждански иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 150 000 лв. Делото приключило с присъда № 270/07.11.2017 г., с която Г. бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 115, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, за което му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години при първоначален „строг“ режим на изпълнение и бил осъден да заплати на пострадалия сумата от 50 000 лв. - обезщетение за причинените неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 16.01.2016 г., както и да заплати направените деловодни разноски. Присъдата била протестирана и обжалвана по ВНОХД № 275/2018 г. на Апелативен съд – София, който изменил същата, като деянието е било преквалифицирано от престъпление по чл. 115, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК в престъпление по чл. 119, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, намален е размера на наказанието лишаване от свобода от седем на три години с приложението на института на условното осъждане, и е отхвърлен гражданския иск за разликата над сумата от 25 000 лв. По касационна жалба на ищеца било образувано НД № 1066/2019 г. на ВКС, което завършило с решение № 257/17.01.2020 г., с което ВКС отменил изцяло решението по ВНОХД № 275/2018 г. на Апелативен съд – София и на основание чл. 12, ал. 1 от НК оправдал Г. за извършено престъпление по чл. 115, във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, а гражданският иск е бил отхвърлен изцяло. С определение от 02.06.2020 г., по НОХД № 1308/2017 г. на СГС, била отменена мярката за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“, а със заповед от 30.07.2020 г. на комисар в ГД „Национална полиция“ - МВР била снета полицейската регистрация на ищеца от всички информационни фондове на МВР. Посочено е, че наказателното производство срещу нето било отразено в публикации в електронни медии: bnr.bg („Таксиметров шофьор намушка с нож млад мъж в столицата“), bntnews.bg („Таксиметров шофьор намушка млад мъж“), btvnovinite.bg („Таксиметров шофьор намушка 25-годишен в столичния[жк]; „Оставиха в ареста таксиджията, който прободе с нож клиент в София“), dariknews.bg („Таксиметров шофьор намушка с нож клиент в столицата“; „Оставиха в ареста таксиметровия шофьор, ранил с нож клиент“), petel.bg („Таксиметров шофьор намушка с нож млад мъж в София“) и chernomore.bg („Таксиджия намушка с нож 25-годишен мъж“). От събраните гласни доказателства е установено, че наказателното преследване е повлияло негативно върху физическо и психическо здраве на ищеца, уронило доброто му име в обществото, довело и до намаляване на неговите доходи като водач на таксиметров автомобил. Въз основа на заключението на приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза въззивният състав е приел, че у Г. е била налице установена повишена тревожност в периода на наказателното преследване, която била обаче под критериите за поставяне на психиатрична диагноза. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години. Наказателното производство се е развило в две фази – досъдебна и съдебна, като е продължило общо четири години и три дена, в който период на ищеца последователно били наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“, „домашен арест“ и „парична гаранция“, а в периода от 22.11.2016 г. до 30.07.2020 г. по отношение на ищеца била взета мярката за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Р. България без разрешение на прокурора или на съда“. Съобразено е обстоятелството, че наказателното преследване е било медийно разгласено. Отчетена е също възрастта на ищеца /58 г./, както и че незаконното преследване не е довело до трайни и необратими последици за неговото физическо и психическо здраве. В заключение, обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобразно конкретните обществено- икономически условия в страната през периода на наказателното производство, въззивният съд е счел, че обезщетение в размер от 20 000 лв. удовлетворява обществения критерий за справедливост и е достатъчно да компенсира ищеца за претърпените неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставеният в изложението на Прокуратурата на РБ първи въпрос, идентичен с първия въпрос, формулиран от ищеца В. Г., е за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В настоящия случай въззивният съд е изложил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. Не се констатира и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност“. Касаторът не е посочил в какво се състои твърдяното противоречие, но същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това тълкувателно решение, налага изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал е свои фактически и правни изводи по спора. Предвид това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие с установената съдебна практика. Вторият въпрос, повдигнат от ответника, както и вторият и третият въпроси, поставени от ищеца, касаят съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е посочвал, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ са: въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Съдебното минало и наличието други предишни осъждания също следва да бъдат отчетени. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания. В настоящия казус въззивният състав не се е отклонил от тези правни разрешения. В случая съдът е определил справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е съобразил тежестта на незаконното обвинение, възрастта на ищеца, наложените спрямо него тежки мерки за неотклонение, продължителността на наказателното преследване, медийното отразяване на случая, както и обстоятелството, че незаконното преследване не е довело до трайни и необратими последици за физическото и психическото здраве на ищеца. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на решението и по този въпрос. Неоснователно е и искането на касатора- ищец за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните, както и представените във връзка с тях доказателства, и въз основа на тях да направи своите фактически и правни изводи по спора. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, в т.ч. и цитираната от касатора, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд, в случая е съобразил процесуалните си задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е обсъдил релевантните за спора обстоятелства, доводите и възраженията на страните, както и всички събрани по делото доказателства, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи, поради което не е налице соченото допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение