Определение № 560 от 28.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 120/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Й. Б. от [населено място] срещу решение № 26 от 18.01.2019 г. по т. д. № 581/2018г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пазарджишки окръжен съд решение № 97 от 12.10.2017 г. по т. д. № 158/2015 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Дивико“ ООД, [населено място] (понастоящем с открито производство по несъстоятелност) иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 50 000 лв., като частичен от сумата 753 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради неговата необоснованост. Изразява несъгласие с извода за погасяване по давност на процесното вземане. Излага подробни доводи в подкрепа на застъпваната и пред инстанциите по същество своя теза, че давността за това вземане е била спряна съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД по време на висящността на процеса по гр. д. № 748/2012 г. на Пазарджишки окръжен съд и съответно прекъсната съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД след уважаването с влязло в сила решение на предявеният от него частичен иск за сумата 300 000 лв., представляваща част от цялата дължима неустойка 1 053 000 лв. Освен това, според касатора, именно с оглед установяване на цялото вземане за неустойка с влязло в сила съдебно решение, приложима в случая е петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а не тригодишната давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Като значим за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „ Предявяването на иска като частичен има ли са последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането“, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 22 от 14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г. на ВКС, I т. о. (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Поради обстоятелството обаче, че по този въпрос съществува и противоречие в практиката на касационната инстанция, касаторът счита, че решаването му е от значение също за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Ответникът по касация – „Дивико“ ООД, [населено място] (понастоящем с открито производство по несъстоятелност) – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Пловдивски апелативен съд е приел за безспорно установено по делото, че: С договор за цесия от 16.07.2012 г. третото за спора лице „Атлетик“ АД е прехвърлило на ищеца И. Й. Б. свои вземания към „Дивико“ ООД, представляващи дължима неустойка по чл. 20 от договор от 18.10.2006 г., сключен между двете търговски дружества; С решение № 213 от 19.06.2015 г. по гр. д. № 5986/2014 г. на ВКС, IV г. о. ответникът „Дивико“ ООД е осъден да заплати на И. Б. сумата 300 000 лв., като част от сумата 1 053 000 лв., представляваща неустойка по договора между „Атлетик“ АД и „Дивико“ ООД от 18.10.2006 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 23.08.2012 г. до окончателното й плащане; Предмет на настоящия иск е сумата 50 000 лв., като част от сумата 753 000 лв., представляваща остатъкът от неустойката по чл. 20 от този договор, т. е. разликата между присъдения с решението на ВКС размер 300 000 лв. и целия дължим според ищеца размер от 1 053 000 лв. за периода от 24.08.2009 г. до 10.07.2012 г. За да потвърди решението на Пазарджишки окръжен съд, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за погасяване на вземането по давност, който извод е основан на част от практиката на ВКС, че предявяването на частичния иск и неговото уважаване не спира и не прекъсва давността за останалата част от вземането, освен ако тази останала част е включена в предмета на същото висящо дело чрез увеличаване на размера на иска. В подкрепа на становището, че при предявен частичен иск разпоредбите на чл. 115, б.“ж“ и чл. 116, б.“б“ ЗЗД са неприложими за останалата непредявената част от спорното материално право решаващият въззивен състав е изложил и допълнителни аргументи, като се е позовал също и на новоприетата разпоредба на чл. 116а ЗЗД /ДВ бр. 42 от 22.05.2018 г./, която, макар и да няма обратно действие, доколкото допълва волята на законодателя, изразена в посочените по-горе разпоредби, има принципно значение за тълкуването им по отношение на заварените правоотношения. С оглед на това и съобразявайки, че процесното вземане за остатъка от прехвърлената с договора за цесия от 16.07.2012 г. между ищеца и „Атлетик“ АД неустойка се отнася за периода от 24.08.2009 г. до 10.07.2012 г., въззивният съд е приел, че тригодишният давностен срок по чл. 111, б.“б“ ЗЗД за това вземане изтича на 10.07.2015 г. и следователно, към датата на подаване на исковата молба - 12.09.2015 г., погасителната давност за същото е изтекла. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Безспорно, поставеният от касатора въпрос е обусловил изхода на конкретното дело, т. е. осъществена е общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на същия обаче не е налице нито едно от двете заявени основания. Въпросът за спирането и прекъсването на погасителната давност при предявен частичен иск е разрешен по задължителен за всички съдилища начин с приетото от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. Съгласно даденото с него разрешение: Предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличение по реда на чл. 214, ал.1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането; Спирането и прекъсването на срока на погасителната давност се проявява само относно иска, с който съдът е сезиран и по който трябва да се произнесе с решението; Силата на пресъдено нещо се разпростира само спрямо субективната и обективна рамка на диспозитива на решението, а според т.1 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС предмет на делото, образувано по частичния иск, е само съдебно предявената част от вземането; С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение, и поради това прекъсването на давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е уважен; Непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече. Съществуването на цитираната практика изключва възможността за допускане на касационното обжалване на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а съответствието на въззивното решение с тази практика – изключва наличието и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до оплакването на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по довода му за приложение на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, доколкото в тази насока не е поставен конкретен въпрос съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не следва да бъде обсъждана посочената в изложението практика на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК