Определение № 236 от 28.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2332/2022 г.

Производството е по чл.248 ал.3 изр.2 ГПК. Образувано по частни жалби на Д. А. П.-А. /ищец по делото/ и на „Инвестбанк“ АД, гр.София /ответник/ срещу определение на Варненски окръжен съд № 1099 от 18.03.2022 г. по гр.д.№ 2496/ 2021 г., с което е оставено без уважение искането на ищцата и е уважено частично искането на ответника за изменение и допълнение на постановеното от същия съд по същото дело решение № 1871 от 13.12.2021 г. в частта за разноските, като по този начин Д. А. П.-А. е осъдена да заплати на „Инвестбанк“ АД 4 002 лв разноски за две инстанции и 260 лв ДДС върху адвокатско възнаграждение, като останалите искания на страните са отхвърлени. Жалбоподателката Д. А. П.-А. поддържа, че в последното съдебно заседание пред въззивния съд ищецът не бил поискал надлежно присъждане на разноските за първата инстанция, а само за въззивната. Той не бил представил и списък за разноски пред първата инстанция и доказателства за извършването им, а представените в друго съдебно заседание списък и доказателства не можели да бъдат взети предвид. Неправилно също така въззивният съд счел за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение пред първата и отчасти пред втората инстанция. Размерът на това възнаграждение не съответствал на фактическата и правната сложност на делото. Моли за отмяна на обжалваното определение и за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като на ответника бъдат присъдени само 650 лв. Представя изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. „Инвестбанк“ АД оспорва жалбата на ищцата и моли да не се допуска касационно обжалване. Евентуално заявява, че обжалваното определение е правилно, защото списък за разноски и доказателства за извършването им са представени своевременно и пред двете инстанции, а възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. В своята частна жалба „Инвестбанк“ АД поддържа, че платеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция е 2 400 лв с ДДС и следва да бъде присъдено изцяло, както и платената държавна такса по въззивната жалба в размер 50 лв. Моли обжалваното определение да бъде отменено и всички разноски по делото да бъдат присъдени в тежест на ищцата. Съдът не обсъжда доводите и на двете страни за наличието на основания за допускане на касационно обжалване. В настоящето производство се контролира определение на въззивен съд, с което се произнася по искания по чл.248 ГПК – за изменение и допълнение на решението му по същество на делото в частта за разноските. Това определение подлежи на обжалване пред ВКС на общо основание, а не при условията на чл.280 ал.1 ГПК /Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2012 г., ОСГТК, ВКС,т.24/. Частните жалби са допустими, а разгледани по същество – неоснователна е тази на ищцата, частично основателна е тази на ответника. Основното производство е образувано пред Варненски районен съд по искова молба на Д. А. П.-А. срещу „Инвестбанк“ АД, предявени са искове по чл.344 ал.1 т.1 и 2 КТ – за отмяна на дисциплинарно уволнение и за възстановяване на заеманата преди извършването му длъжност. В отговора срещу исковата молба ответникът е поискал отхвърляне на исковете и присъждане на разноски, а в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд /протокол от 09.07.2021 г. по гр.д.№ 1489/ 2020 г. на Варненски районен съд/ е представил списък за разноски /2 400 лв с ДДС адвокатско възнаграждение и 252 лв депозит за вещо лице и комисионна/ и доказателства за извършването им. Ищцата е направила възражение, че платеното адвокатско възнаграждение е прекомерно. С решение от 23.07.2021 г. първоинстанционният съд уважил исковете и осъдил ответника да заплати на ищцата 600 лв разноски. По жалба на „Инвестбанк“ срещу това решение е образувано гр.д.№ 2496/ 2021 г. на Варненски окръжен съд, по което с определение от 13.10.2021 г. съдът е допуснал събиране на поисканите с въззивната жалба доказателства. В съдебно заседание от 06.12.2021 г. съдът е събрал допуснатите доказателства и е дал ход по същество. В това съдебно заседание ответникът е поискал присъждане на сторените разноски, представил е списък за тях /2 400 лв с ДДС адвокатско възнаграждение и 50 лв държавна такса/ и доказателства за извършването им. Ищцата е направила възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение. Въззивният съд, след като провел устните състезания, с решение № 1871 от 13.12.2021 г. отменил първоинстанционното решение изцяло, отхвърлил исковете и осъдил ищцата да заплати на ответника 4 002 лв разноски за двете инстанции. За да не присъди част от адвокатското възнаграждение пред въззивната инстанция съдът посочил, че е основателно възражението за неговата прекомерност, защото, за разлика от първата инстанция, не били извършени множество процесуални действия. Затова възнаграждението пред въззивния съд било редуцирано до размер 1 350 лв. По искания и на двете страни за изменение и допълнение на така постановеното решение в частта за разноските е постановено обжалваното в настоящето производство определение № 1099/ 18.03.2022 г. С него съдът присъдил ДДС върху възнаграждението, определено на ответника във въззивното производство, а останалите искания на страните счел за неоснователни. Посочил, че дължимата като държавна такса за въззивно обжалване сума е включена в размера на дължимото пред тази инстанция адвокатско възнаграждение. Частната жалба на ищцата срещу това определение е неоснователна, тъй като почива на неправилното разбиране, че страната трябва да подновява искането си за присъждане на разноски във всяка от инстанциите за предходната и да представя доказателства за извършването им. След като веднъж своевременно страната е поискала присъждане на разноски пред съответната инстанция, съдът е сезиран с това искане и е длъжен да се произнесе по него. Ако извършването на разноски е доказано и правното твърдение на съответната страна получи защита, разноските следва да се присъдят. Ако правното твърдение на страната бъде отхвърлено, разноски в нейна полза не се присъждат, дори да са поискани и извършването им да е доказано. Тази страна обаче има право на жалба, която отнася спора изцяло в по-горна инстанция. Ако тази инстанция е въззивна, тя решава спора отново, като е сезирана с всички искания и възражения на страните, надлежно релевирани пред първоинстанционния съд. Ако тази инстанция отмени решението и признае за основателно правното твърдение на обжалвалата страна, тя следва да се произнесе и за разноските в първата инстанция, които са били надлежно поискани и доказани пред нея. Не е необходимо ново изрично искане за това, нито представяне отново на доказателства, тъй като искането вече е надлежно заявено в хода на производството и доказателствата са представени пред първоинстанционния съд. Същото е прието в обжалвания акт, поради което по жалбата на ищцата няма основание той да бъде отменен. Частично основателна е жалбата на ответника. При изчисляването на дължимите разноски въззивният съд е пропуснал да включи платената от ответника държавна такса за въззивното производство в размер 50 лв, макар тази сума да фигурира в списъка по чл.80 ГПК и да са налице доказателства за плащането й /л.25 от въззивното дело/. Този пропуск не е отстранен и с обжалваното в настоящето производство определение. Съдът е посочил, че сумата 50 лв е включена в размера на адвокатското възнаграждение, което е недопустимо. Веднъж редуцирано до размер 1 350 лв, това възнаграждение не може да бъде намалявано още, в ущърб на искащата увеличението му страна. Затова платената за въззивно обжалване държавна такса следва да бъде присъдена отделно. Въззивният съд също така неправилно е изчислил размера на дължимият ДДС върху редуцираното адвокатско възнаграждение за въззивното производство /20 % х 1 350 лв = 370 лв, а са присъдени 360 лв/. В тази част актът следва да се отмени и да се уважи частната жалба на ответника. В останалата част тази жалба е неоснователна. Правилно въззивният съд е преценил, че адвокатско възнаграждение по трудов спор от 2 400 лв за една инстанция, в която единственото процесуално действие е разпит на един свидетел, е прекомерно. Доказателствата по спора са събрани основно в първоинстанционния съд, като пред въззивния съд делото не се е отличавало нито с фактическа, нито с правна сложност. Редуцирането на възнаграждението до размер 1 350 лв /вместо платените 2 400 лв с ДДС/ е оправдано. Също правилно съдът е приел, с оглед обема на извършените действия и релевираните правни доводи по защитата, че уговореното за първата инстанция и платено от ответника адвокатско възнаграждение в размер 2 400 лв с ДДС, не е прекомерно. По изложените съображения Върховният касационен съд