Определение № 585 от 03.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 740/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 8594 от 27.09.2022 г., подадена по пощата на 26.09.2022 г. от М. И. А., която е приподписана от назначения по реда на гл. Х от ГПК служебен адвокат С. М. от АК – Р. и е насочена срещу въззивно Определение № 781 от 12.09.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 494/2022 г. на Окръжен съд - Русе.

С обжалваното определение е потвърдено Определение № 2305 от 17.06.2022 г. по гр.д.№ 2572/2022 г. на Районен съд - гр. Русе, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото.

На основание чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от частната касационна жалба.

Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:

Първоинстанционният Районен съд - гр. Русе е сезиран с изписана на пишеща машина искова молба с вх.№ 12056 от 17.05.2022 г., подадена по пощата на 16.05.2022 г. от М. И. А., в която е заявено искане да й бъде „спуснато съдебно решение относно определяне на реалните граници на УПИ **, кв. 612 по РП на [населено място], комплекс „Д.-2”, ул. Р. № ?”. С ръкописен текст е посочено, че исковата молба е насочена срещу Община гр. Русе, пл. „Свобода” № 6.

С Разпореждане № 3655 от 18.05.2022 г. съдът е дал указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК – ищцата да изложи точно и ясно обстоятелствата, на които основава претенцията си (в какво се изразява правния спор; с кой ответник; какви нейни права счита, че са нарушени от ответника и с какви негови действия), както и да формулира конкретно искане до съда, като посочи какво решение иска да бъде постановено и срещу кой ответник. Отправено е предупреждение, че при неизпълнение ще последва връщане на исковата молба и прекратяване на производството. Съобщението е връчено на ищцата на 23.05.2022 г.

Последвало е депозирането на „Допълнителна молба” с вх.№ 13267 от 30.05.2022 г. В титулната й част като ответници са посочени Е. И. П. и М. Й. П., без да се коментира първоначално посочения като ответник Община гр. Русе. Обстоятелствената част на молбата от 30.05.2022 г. съдържа изложение на събития, настъпили между 1966 г. и 28.05.2022 г., както и позоваване на различни правни норми. Отсъства конкретно искане по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК, което в частност да има връзка с първоначално заявеното такова за „определяне на реалните граници на УПИ **, кв. 612”.

С Определение № 2305 от 17.06.2022 г. РС – Русе е констатирал, че молбата от 30.05.2022 г. обективира неясни и хаотични твърдения, които по никакъв начин не уточняват исковата молба и не позволяват на съда да се ориентира за естеството на повдигнатия спор, съответно – не дават повод за отправянето на нови и конкретни указания за доуточняване на исковата молба, за определяне броя и вида на предявените искове, ответниците по тях и дължимата държавна такса. Приемайки, че ищцата не е изпълнила указанията, дадени с Разпореждане № 3655 от 18.05.2022 г., първоинстанционният съд е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.

Сезиран с частна жалба срещу Определение № 2305 от 17.06.2022 г., въззивният съд е приел, че районният съд е процедирал в съответствие с чл. 129 ГПК, с което е обоснован извод, че са налице основанията за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, тъй като страната не е изпълнила указанията на съда за отстраняване нередовностите на исковата молба.

В изложение на основанията за селектиране на жалбите се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност по съображения, че жалбоподателката е изложила множество факти, по които е следвало да бъде постановено съдебно решение, а прекратяването на производството представлява отказ от правосъдие.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

В случая липсва основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост.

Твърдението, че е налице отказ от правосъдие по смисъла на чл. 2 ГПК, е невярно.

В най-общия случай отказ от правосъдие е налице, когато страната е лишена от достъп до съд в защита на свое право. В случая страната е предявила претенцията си пред съд, а последвалото прекратяване на производството е резултат на нейното процесуално поведение. Правосъдието е осъществимо само при стриктно спазване на процесуалните правила, които са установени като гаранция за равнопоставеност на страните. Неспазването на правилата е обвързано от последици, приложими към съответната страна по силата на правната норма. Регламентирането на тези последици в закона и прилагането им в отделните производства съставляват законоустановена санкция, а не произволен отказ от правосъдие. Такъв би бил налице при връщане на искова молба, отговаряща на изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК, какъвто настоящият случай не е. Когато съдът констатира нередовност на исковата молба, той е длъжен ясно и точно да посочи в какво се изразява тя и да даде установения в чл. 129, ал. 2 ГПК срок за отстраняването й. Когато това е направено (както е процедирал районният съд), ищцовата страна е тази, която дължи изпълнение на дадените й указания. Съдът няма задължение да дава неограничено във времето нови и нови указания, а съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК дължи да прекрати производството. Отказ от правосъдие няма, защото в предоставения й от съда срок страната не е изпълнила изрично дадените й указания, по установения за това ред. Производството се прекратява, защото задължението за индивидуализира-не на спорния предмет е на ищцовата страна и когато тя – въпреки дадената й възможност - не го е изпълнила, нито за другата страна би било възможно да организира защитата си, нито за съда е възможно да разгледа и да се произнесе по спора.

За отсъствието на ясна позиция у самата ищца относно търсената защита и субекта, срещу който тя следва да бъде предоставена, свидетелстват както липсата на логическа връзка между изявленията в исковата и „допълнителната молба” с вх.№ 13267 от 30.05.2022 г., хаотичността на изложението в „допълнителната молба” с вх.№ 13267, както и изявлението в частната касационна жалба и последващо депозираната молба вх.№ 509518 от 25.11.2022 г., съгласно които „вече ответник следва да бъде И. И. А.”.

В обобщение – регламентираната с чл. 129, ал. 2 и 3 ГПК процедура е гаранция за равнопоставеност на страните, която в случая е проведена при стриктно спазване на закона, а това изключва извод за наличие на отказ от правосъдие, респ. – препятства допускане на касационното обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение