Определение № 652 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1646/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Г. З., М. Г. Я. и И. Г. М., представлявани от адв. А. А., срещу въззивно решение № 333/25.06.2024 г. по в. гр. д. № 358/2024 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 897/18.12.2023 г., постановено по гр. д. № 2763/2022 г. по описа на Благоевградски районен съд, за отхвърляне на предявените от касаторите искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на Д. М. К., че са собственици на основание наследствено правоприемство от К. Г. З. /починал на 29.08.2012 г./ - син на Г. Х. З., починал на 28.02.1960 г., на следния недвижим имот: общо на 1/2 ид. ч. от УПИ *-* в кв. 28 по регулационния план на [населено място] и на същата идеална част от построената в имота двуетажна жилищна сграда, състояща се от два жилищни етажа и таван, с два самостоятелни входа, както и за осъждането й да предаде владението върху описания недвижим имот. С определение от 19.05.2025 г., на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия жалбоподател в касационното производство Б. Г. З. са конституирани наследниците му по закон: И. Б. З. и Г. Б. З.. В подадената касационна жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния и процесуалния закон. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „налице ли е презумпция, че купувачът знае, че праводателят му не е собственик, с оглед родствената връзка между тях и обстоятелството, че на купувача е известно гражданското състояние на продавача?“; 2. „възможно ли е оборване на презумпцията за добросъвестност, установена в чл. 70, ал. 2 ЗС, с косвени доказателства и предположения?“; 3. „може ли съдът да основе решението си само на избрани доказателства; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими факти, да извърши анализ на събраните доказателства, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните и да посочи кои факти, определящи крайния изход на спора, намира за доказани или недоказани?“; 4. „право на ползване, учредено в полза на прехвърлителя, изключва ли владението с намерение за своене от страна на приобретателя за периода, за който е учредено, в хипотезата на направено възражение с правно основание чл. 70 във вр. с чл. 79, ал. 2 ЗС?“; 5. „може ли да се ползва от вещноправния ефект на изтекла придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС лице, което е приобретател по валидна сделка, прехвърлителят по която не е бил собственик?“; 6. „задължен ли е въззивният съд да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания и следва ли в решението да обсъди доводите във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, а при необсъждане на доводите на жалбоподателя, изпълнил ли е въззивният съд задължението си да изложи собствени мотиви, отразяващи решаващата му дейност?“. Не се сочи съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното въззивно решение. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба Д. М. К., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. По делото е установено, че ищците Б. Г. З., М. Г. Я. и И. Г. М. са съответно брат и сестри на починалия на 29.08.2012 год. К. Г. З., който не е оставил низходящи. Твърденията в исковата молба са, че всеки от ищците притежава по 1/6 идеална част от неговото наследство, като прекият им наследодател е бил собственик на основание наследствено правоприемство от Г. Х. З., починал през 1960 год. Ответницата е възразила, че се легитимира като собственик с договор за издръжка и гледане, сключен с Р. И. Б. на 30.05.2016 г., която е притежавала право на собственост върху 1/2 ид. ч. от процесните имот и сграда на основание давностно владение. Правото на собственост в нейна полза е удостоверено с констативен нотариален акт № 75/2016 год., издаден на основание чл. 587, ал. 2 ГПК. Първоинстанционният съд е изложил съображения, че праводателката на ответницата не е притежавала право на собственост на основание придобивна давност. Приел е, че такава е изтекла по отношение на самата ответница, в качеството й на добросъвестен владелец, с начален момент на упражняваното владение, считано от 30.05.2016 год. до предявяване на исковата молба на 01.12.2022 год. Въз основа на събраните гласни доказателства въззивният съд е направил заключение, че е установено придобивното основание и в полза на праводателката на ответницата. Посочил е, че от извършваните от нея действия категорично се установява упражняването на спокойна, явна и непрекъсната фактическа власт с намерение за своене, като в конкретния случай те са израз на съзнанието и убедеността й, че е собственик на имота. Същата е живяла с наследодателя повече от 60 години и след неговата смърт е продължила да живее в имота, който е считала за свой. Тези изводи обаче не са обуславящи за изхода на спора. Независимо от възприетото по-горе, са споделени изводите на районния съд, че ответницата като добросъвестен владелец е придобила правото на собственост на основание изтеклата в нейна полза кратка придобивна давност. Въззивният съд е счел, че въпреки различните изводи по отношение на упражняваната от праводателката фактическа власт и осъществяването в нейна полза на въведеното придобивно основание, това не променя крайния извод за придобиване на правото на собственост от ответницата. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Обобщени, първите два въпроса се свеждат до направените в обжалваното въззивно решение обуславящи изводи, че ответницата е имала качеството на добросъвестен владелец. Тезата на касаторите е, че предвид родствената връзка между Р. Б. и Д. К. /леля и племенница/, както и обстоятелството, че между нея и К. З. не е имало сключен граждански брак, ответницата е знаела, че праводателката й не е била собственик. Съгласно чл. 70 ЗС добросъвестно е владението, което е установено на правно основание, което е годно на направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се преценява към момента на възникване на правното основание и се предполага до доказване на противното. Добросъвестността се свежда само до незнание на определени обстоятелства. Без значение е извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на владелеца при това незнание, поради което възможността за узнаване на определено обстоятелство не води до опровергаване презумпцията, установена в нормата на чл. 70, ал. 2 ЗС, а за целта знанието на приобретателя следва да се докаже по несъмнен начин. Такова доказване не е проведено в конкретния случай. Решението по гр. д. № 679/2016 г. на Благоевградския съд, с което по иска на Б. З., М. Я. и И. М. е признато за установено, че Р. Б. не е наследник на К. З., е влязло в сила след сключването на договора за издръжка и гледане. Третият въпрос е относим към задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност събраните доказателства, като касаторите твърдят, че в обжалваното решение се съдържа обсъждане само на избрани доказателства. Жалбоподателите не сочат кои доказателства не са били обсъдени, като самата преценка на свидетелските показания не може да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК. Поставеният четвърти въпрос в изложението касае отново упражняваната от ответницата фактическа власт, като според касаторите правото на ползване, което Р. Б. е запазила при сключването на договора за издръжка и гледане, изключва упражняването на владение от Д. К. с намерение за своене от нейна страна. Въпросът е относим към изложените съображения, че със запазване на правото на ползване при прехвърлянето на имота, Б. е станала държател на същия, които кореспондират на установената съдебна практика. Така поставен, въпросът не е от значение за решаващите изводи на въззивния съд, тъй като самата теза на жалбоподателите е, че тя не е била собственик, с която е обоснован и следващия въпрос в изложението. Петият въпрос е свързан с позоваването на придобивна давност от ответницата като приобретател по сделка, праводателят по която не е бил собственик. Когато праводателят по сделка с право на собственост върху недвижим имот не е бил собственик, то не настъпва вещнотранслативния ефект на сделката. Обстоятелството, че прехвърлителят не е притежавал собственост и включеното в нея вещно правомощие да владее имота, не е пречка установената от приобретателя фактическа власт да бъде квалифицирана като владение. С оглед на горното не е налице противоречиво разрешаване на поставения въпрос в обжалваното решение с установената съдебна практика. Шестият въпрос е относим към задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви. Обжалваното решение съдържа такива мотиви, които отразяват решаващата дейност на съда. По отношение на част от направените изводи от първоинстанционния съд дори е налице несъвпадение, като са обективирани мотиви, които обуславят същия краен изход на спора. Не е налице наведеното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съществува трайна съдебна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение не влиза в противоречие, а жалбоподателите не излагат съображения, които да налагат същата да бъде изоставена или променена. Не съществува и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Същата не е обоснована с конкретни доводи. Директно от мотивите на обжалвания акт не се разкрива такова тежко нарушение на материалния закон или на процесуалните правила, нито явна необоснованост поради нарушаване принципа на формалната логика, които да доведат до достъп до касационен контрол на това основание. С оглед изхода на делото касаторите дължат на ответницата по жалба направените разноски за касационното производство в размер на сумата 511,29 евро, представляващи левовата равностойност на 1 000 лв., заплатени за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.