Определение № 3380 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3968/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. Д., чрез адв. П. Н., срещу решение № 174/15.07.2025 г. по възз. гр. д. № 282/2025 г. на Окръжен съд – Добрич, с което след частична отмяна на решение №91/23.09.2022 г. по гр.д.№615/2021 г. на Балчишкия районен съд, е признато за установено по отношение на С. Г. Д., че Г. Д. А. и И. Д. Американски са собственици по наследство от Д. Г. А., починал на 18.05.2017 г. и от Б. И. А., починала на 28.06.2023г., на недвижим имот в [населено място], общ.Б., а именно поземлен имот от 710 кв.м.,съставляващ частта от бивш пл.№79, включена в УПИ [№] в кв.21 по подробния устройствен план на [населено място], реална част от поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта на селото, показана в червен цвят на скица-приложение №10 на лист 125 от в.гр.д.№794/2022 г. на Добричкия окръжен съд и е осъдена С. Г. Д. да предаде владението върху описания поземлен имот на Г. Д. А. и И. Д. А., както и е потвърдено първоинстанционното решение в частта,с която на основание чл.537 ал.2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка №22, н. д. №454/19.08.2020 г. в частта на удостовереното право на собственост на С. Г. Д. върху 710 кв.м., представляващи идеална част от поземлен имот-дворно място цялото от 934 кв.м, находящо се в [населено място], общ. Б., представляващо имот с идентификатор [№] по кадастралната карта.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1.При данни за осъществявано давностно владение от едно лице, следва ли съдът да зачете извършваното владение от неговия наследодател на същия имот, при положение че са налице данни по делото? При договор за покупко-продажба на имот, ако продавачът продължи да владее и ползва имота и впоследствие и неговият наследник осъществява давностно владение на имота, следва ли да се приеме, че правото на собственост е преминало върху приобретателя или е останало в патримониума на продавача, а впоследствие е преминало и върху неговия наследник? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС; решение № 11/29.02.2016 г. по гр.д. № 3942/2015 г., на ВКС, I г.о.; решение № 357/14.06.2024 г. по гр.д. № 3005/2023 г., на ВКС, I г.о.; решение № 958/15.12.2009 г. по гр.д. № 2246/2008 г. на ВКС, I г.о. на ВКС.

2. Следва ли ищецът по иск с правно основание чл. 108 ЗС да проведе пълно и главно доказване, с което да обори законовата презумпция на чл. 69 ЗС по отношение на ответника, при положение че ответникът вече се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост? При осъществяване на давностно владение от едно лице, а впоследствие от неговия наследник, при иск по чл. 108 ЗС, който се е снабдил с констативен нотариален акт, следва ли ищецът да оборва презумпцията по чл. 69 ЗС по отношение на наследодателя и наследника кумулативно или е достатъчно да я обори по отношение само на лицето, което владее имота към момента към изтичане на давностния срок? Как следва да се разпредели доказателствената тежест между ищеца и ответника при иск по чл. 108 ЗС, при условие че ответникът вече се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка? Поддържа се противоречие с решение № 559/13.01.2011 г. по гр.д. № 5317/2008 г. на ВКС, I г.о.; решение № 107А/25.05.2011 г. по гр. д. № 1297/2010 г., на ВКС, II г. о.; решение № 397/27.05.2010 г. по гр. д. № 711/2009 г. на ВКС, I г.о. и решение № 559/11.01.2011 г. по гр. д. № 281/2010 г. на ВКС, II г.о.

3.Следва ли съдът по същество на спора при предявен ревандикационен иск по чл. 108 ЗС да уважи иска при липса на оборване на презумпцията, че владелецът държи вещта като своя и се е позовал на изтекла придобивна давност в охранителното производство и е възразил с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. дело № 2/2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 91/02.07.2010 г. по т.д. № 713/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 976/17.03.2010 г. по гр. д. № 2769/2008 г. на ВКС, I г.о.; решение № 331/11.05.2010 г. по гр. д. № 958/2009 г. на ВКС, I г.о.; решение № 115/28.11.2017 г. по г. д. № 4627/2016 г. на ВКС, I г.о.; решение № 153/10.07.2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. на ВКС, I г.о. и решение № 68/16.06.2017 г. по гр. д. № 4312/2016 г. на ВКС, II г.о.

4. В т. 4 от изложението се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1 от 12.11.1974г.; решение № 176/08.12.2020 г. по гр. д. № 1326/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 60169/17.06.2021 г. по гр. д. № 3484/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 242/06.11.2019 г. по гр. д. № 3700/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 152/20.06.2018 г. по гр. д. № 4184/2017 г.; решение № 98/24.08.2020 г. по гр. д. № 4394/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 80/03.08.2020 г. по гр. д. № 3922/2019 г. на ВКС, III г.о.; решение № 254/21.01.2020 г. по гр. д. № 940/2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 8/15.02.2019 г. по гр. д. № 1953/2018 г. на ВКС, III г.о.; решение № 196/21.12.2018 г. по гр. д. № 1101/2018 г. на ВКС, III г. о.

5.Следва ли да се приеме, че ако ответникът владее сградата, владее и земята около и върху която е разположена, при положение че земята може да се индивидуализира по граници, а лицето обработва и ползва плодовете на същата тази земя? Кои са признаците, по които се разграничава владение на недвижим имот - земя, в който е разположена сграда, която лицето собственик ползва и владее, и сервитутно право на преминаване до постройката? По какъв начин следва съдът да отграничи владението върху поземлен имот от сервитутното право на преминаване? Кои са белезите които отграничават двете едно от друго?

В срок е постъпил отговор на касационната жалба от ответниците Г. Д. А. и И. Д. А., чрез адв. Р. Д., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд по реда на чл. 294 ГПК, след като с решение №230/23.04.2025 г. по гр.д.№4785/2023 г. на ВКС, второ г.о., е отменено въззивно решение №231/19.07.2023 г. по в.гр.д.№794/2022 г. на Окръжен съд-гр.Д. в частта, с която на основание чл.108 ЗС по отношение на С. Г. Д. е признато за установено правото на собственост на Г. Д. А., И. Д. А.и и Б. И. А. върху поземлен имот с идент. [№], находящ се в [населено място], като С. Д. е осъдена да предаде на ищците владението върху него и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в посочената част.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че първоначалната ищца Б. И. А. /починала в хода на производството/ е съпруга, а ищците Г. Д. А. и И. Д. А. са синове на Д. Г. А., починал на 18.05.2017г.

За безспорно е прието, че Д. А. и ответницата С. Д. са брат и сестра - деца на Е. К. А., която е починала.

На 18.09.2003 г. с нотариален акт №138, н д. №674/2003 г., Е. Американска е продала на сина си Д. А. дворно място от 1050 кв. м., урегулирано в УПИ [№], в който собственикът участва със 710 кв.м., в кв. 21 по плана на [населено място]. Продаденият имот е бил придобит от прехвърлителката по силата на съдебна спогодба по дело за делба по гр.д.№200/1971 г. на БРС, съгласно която й е бил възложен в дял парцел Х.-79 в кв.21 с площ от 1050 кв. м., в който парцел собственикът участва със 710 кв.м., ведно с построената къща.

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза е прието за установено, че със заповед №705/15.07.1972 г. са одобрени кадастрален и регулационен план на [населено място]. В кадастралния план е заснет имот с пл.№79, за който по регулационния план са отредени парцели X.-79, X.-79 и X.-79 в кв.21. Части от имот пл. № 79 са придадени към други парцели, а също и има част от имота, отнета за улица. Парцел X.-79 е от 1 050 кв.м., от които 710 кв.м. са от имот пл. №79, а разликата до 1 050 кв. м. са площи, придадени от други имоти. Вещото лице не е установило данни за прилагане на дворищната регулация. В одобрената на 03.10.2003 г. кадастрална карта трите УПИ /[№]/ са заснети като един поземлен имот с идент. [№]. С последващо изменение на кадастралната карта от 2019 г. е нанесен поземлен имот с идент. [№] от 934 кв.м. В неговите граници са включени 710 кв.м. от бившия имот пл.№79, за които е бил отреден парцел X.-79, а 224 кв.м. съставляват площи от бившата улица и бившия имот пл. № 81, които са били придадени по регулация към парцел X.-79. Останалите 116 кв.м., които са били придадени по регулационния план от бившия имот пл. №81 и са включени в границите на УПИ [№], са извън границите и площта, нанесени като поземлен имот с идент. [№].

При така приетото за установено, въззивният съд е направил извод, че по силата на договора за покупко- продажба от 2003г. Д. А. и съпругата му Б. А. са придобили собствеността върху поземлен имот от 710 кв.м., съставляващи частта от имот пл.№79, урегулирана в парцел X.-79. Преди това в съответствие с чл.110 ал.1 от ЗТСУ /отм./ обект на притежаваното от продавача Е. А. право е бил парцелът от 1050 кв.м., вкл. с придадените към него части от други имоти. На основание пар. 8, ал.1 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на неприложения дворищнорегулационен план за придадените части е отпаднало и в собственост на продавачката е останал поземлен имот от 710 кв.м.- реалната част от УПИ [№]., съвпадаща с включената в него реална част от имот пл. №79. Договорът от 18.09.2003 г. има за предмет притежавания от продавачката поземлен имот от 710 кв.м. Касае се за реален поземлен имот от 710 кв.м. - самостоятелен обект на придобитото от Д. и Б. А. право на собственост, който в кадастралната карта не е заснет като такъв. Нанасянето в кадастралната карта на площта на този имот като част от по-голям поземлен имот с идент. [№] не отразява вярно вещните права на лицата, но и не води до тяхната промяна, в частност до трансформирането им в притежание на идеална част от нанесения в кадастралната карта поземлен имот. Правата се запазват върху реална част от поземления имот с идент. [№]. Прието е от въззивния съд, че ищците като наследници на Д. и Б. А. се легитимират като собственици на основание наследство на по 1/2 ид.ч. от описания имот от 710 кв. м.

С нотариален акт №22, н. д. №454/2020 г. ответницата С. Д. е призната за собственик по наследство и давностно владение на 710 кв.м. ид. ч. от дворно място, цялото от 934 кв.м, представляващо имот с идент. [№] по кадастралната карта, заедно с жилищна сграда с идент. [№].

Въззивният съд е приел, че ответницата не е придобила на основание давностно владение собствеността върху процесния имот. Посочено е, че двете страни се легитимират като собственици с нотариални актове и с оглед разясненията, дадени в Тълкувателно решение №11/21.03.2013г. по тълк. д. №11/2012 г. на ОСГК на ВКС, всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В тежест на ответницата е да докаже придобиването собствеността върху процесния имот, в частност, че е упражнявала в продължение на 10 години фактическата власт върху имота с намерение за своенето му.

Въззивният съд е изложил мотиви, че придобитите от наследодателите на ищците права върху имота не могат да бъдат загубени поради неупражняването им и ищците не е необходимо да доказват, че наследодателите им и те са упражнявали владение върху имота от 2003 г., а в тежест на ответницата е да докаже, че е завладяла имота и е упражнявала фактическата власт върху него с намерение за своенето му в продължение на 10 години. Според въззивния съд такова владение не се установява. За да достигне до този извод въззивният съд се е основал на показанията на разпитаните по делото свидетели, като е приел за доказано, че имотът е обработван от Е. А., а ответницата е идвала да бере плодове, като посещенията й били през месец-два или 5-6 пъти в годината. Посочено е, че според свидетелите процесният имот е занемарен и това е наложило през 2021г. ответницата, дъщеря й и зет й да изчистят мястото и да го заградят.

Изложени са мотиви, че упражняване на фактическа власт от ответницата ще е налице, ако тя постоянно, несмущавано след 2003 г. е обработвала цялото дворно място, засаждала го е, поддържала е плодните дръвчета /не само да събира плодовете от тях/, ако е оградила имота и е ограничила достъпа на ищците, но такова ограничаване е направено през 2020-2021 г. Безпрепятственото влизане на ответницата и семейството й в имота се е дължало на липсата на ограда между процесния имот и съседния имот, собственост на ответницата, както и поради осигурения на ответницата от ищците достъп до жилищната сграда в имота, която е била съсобствена между нея и Д. А. по наследяване от Е. А.. Поради правата си в сградата ответницата е можела да се полза от терена дотолкова, че да ползва сградата по предназначение. Тя е извършвала т.нар. търпими действия с мълчаливото съгласие на собствениците на процесния имот, като е преминавала през дворното им място, за да ползва сградата в него, но търпимите действия не представляват владение. Прието е, че след като не е доказан първият признак на владението-упражняване на фактическа власт, не може да се приложи презумпцията по чл.69 ЗС, за да се приеме наличие и на субективния признак - държане на вещта като своя. Въззивният съд е приел, че свидетелските показания сочат, че първите владелчески действия от ответницата са след снабдяването й с нотариалния акт през 2020 г., което не е достатъчно за придобиване собствеността на основание давностно владение.

По тези съображения е направен извод, че ответницата не се легитимира като собственик на спорния имот по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност. Собственици на имота са ищците на основание наследство от техните родители, които пък са придобили собствеността по силата на договора за продажба от 2003 г.

Като е съобразил, че в имот с идент. [№] са включени отделни поземлени имоти, като всеки от тях съставлява отделен обект на правото на собственост, принадлежащ на различни собственици и правата на ищците не са върху 710 кв.м. в идеални части от по- големия поземлен имот от 934 кв.м., а върху конкретния имот от 710 кв.м., въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, с което е уважен искът по чл. 108 ЗС за 710 кв.м. в идеална част от поземлен имот с идент. 53120.502.789 и е постановил решение за уважаване на иска за 710 кв.м., съставляващи част от бивш имот пл. № 79, включена в УПИ [№] и представляващи реална част от поземлен имот с идент. [№].

За правилно е счетено първоинстанционното решение, с което на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт №22/19.08.2020 г. в частта му, легитимираща ответницата като собственик на 710 кв.м., представляващи идеална част от поземлен имот с идент. 53120.502.789.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не са налице основанията на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

По въпросите, поставени в т.1 от изложението, касационно обжалване не следва да се допуска поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК. Същите не са включени в предмета на спора и по тях въззивният съд не се е произнасял. Ответницата не е твърдяла, че наследодателката й Е. Американска е била владелец на имота и съответно не се е позовавала на присъединяване на владението, нито пък е твърдяла че владението й е било предадно от наследодателката й. Твърденията на ответницата в отговора на исковата й молба са били, че единствено тя преди и след сключване на договора за покупко- продажба е обгрижвала необезпокоявано имота с помощта на дъщеря си и внуците си и по тези й доводи въззивният съд се е произнесъл.

По въпросите в т. 2 от изложението относно оборване презумпцията на чл. 69 ЗС, както и по въпроса, формулиран в т.3 от изложението, касационно обжалване не следва да се допуска, защото не са от обуславящо значение за изхода на спора. За да направи извод, че ответницата не е придобила собствеността на основание давностно владение, въззивният съд е приел, че не е доказан първият признак на владението - упражняване на фактическа власт, предвид на което и не може да се приложи презумпцията по чл.69 ЗС, за да се приеме наличие и на субективния признак - държане на вещта като своя. Съдът не е разрешил спора с мотив, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена.

По поставения в т. 2 от изложението въпрос за тежестта на доказване при спор за собственост, когато една от страните /в случая ответницата/ се е снабдила с констативен нотариален акт, е даден отговор в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В същото е прието, че оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание

Въззивният съд в пълно съответствие с така даденото разрешение, като е съобразил, че и двете страни по делото, заявяващи самостоятелни права върху имота, се легитимират с нотариални актове е приел, че по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва да докаже фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание и в конкретния случай, че в тежест на ответницата е да докаже, че е придобила собствеността на основание давностно владение, като по настоящето дело ответницата не е доказала, че е осъществявала владение върху имота. Следователно по поставения въпрос не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В т. 4 от изложението се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1 от 12.11.1974г. и решения на ВКС, без да е посочен правният въпрос, по който се твърди поддържаното противоречие, което е достатъчно основание касационно обжалване да не се допуска, защото според приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване.

Настоящият състав следва да отбележи, че и цитираните от касатора ППВС № 1 от 12.11.1974г. и решения по чл. 290 ГПК /решение № 176/08.12.2020 г. по гр. д. № 1326/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 60169/17.06.2021 г. по гр. д. № 3484/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 242/06.11.2019 г. по гр. д. № 3700/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 152/20.06.2018 г. по гр. д. № 4184/2017 г.; решение № 98/24.08.2020 г. по гр. д. № 4394/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 80/03.08.2020 г. по гр. д. № 3922/2019 г. на ВКС, III г.о.; решение № 254/21.01.2020 г. по гр. д. № 940/2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 8/15.02.2019 г. по гр. д. № 1953/2018 г. на ВКС, III г.о.; решение № 196/21.12.2018 г. по гр. д. № 1101/2018 г. на ВКС, III г. о./ са абсолютно неотносими към настоящия спор, по който съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 108 ЗС. ППВС № 1 от 12.11.1974г. касае предоставянето упражняването на родителските права и определяне личните отношения между децата и родителите при развод. По всички изброени от касатора в т.4 от изложението решения на ВКС по чл.290 ГПК са разрешени спорове за упражняване на родителски права. Нито едно от тях не е постановено по предявен иск за собственост и съответно не са разглеждани въпросите на придобивната давност.

В т. 4 от изложението си касаторът сочи, че задължение на съда е да основава решението си върху приетите и установени от него факти и обстоятелства и върху закона, като се позовава на решение по гр. д. 1649/2010 г. на ВКС, четвърто г. о.; решение по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, четвърто г. о.; решение по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, четвърто г. о. и решение по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, четвърто г.о., в които се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, защото е изложил подробни мотиви, като се е обосновал кои факти, въз основа на кои доказателства намира за установени, обсъдил е обстойно показанията на свидетелите и въз основа на приетата за установена фактическа обстановка е направил правните си изводи. Правилността на изводите на въззивния съд не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Същевременно касаторът не сочи кои конкретни доказателства са останали необсъдени от въззивния съд, а се е обосновал защо счита, че изводите му са неправилни, което е оплакване по правилността на въззивното решение и по нея не се дължи произнасяне във фазата по допускане на касационно обжалване.

На следващо място касаторът е посочил, че в хипотезата на завладяване на чужд имот, практиката не изисква уведомяването на собственика за намерението за своене на имота (владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика), а единствено владението да отговаря на описаните характеристики, като се позовава на определение № 246 от 09.05.2018 г. по гр. д. № 3132 / 2017 г. на ВКС, второ г.о., което определение е постановено в производство по чл.288 ГПК и не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, противоречието с която да може да обоснове допускане до касационно обжалване. Отделно от това в случая въззивният съд не е приел за установено, че ответницата е установила фактическа власт върху имота, а мотивите му са, че липсват доказателства за това.

Позовавайки се на определение № 135 от 25.03.2016 г. по гр. д. № 894 / 2016 г. на ВКС, второ г.о., касаторът сочи, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици да я владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява от такъв собственик, то той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. Въпросът за придобиване по давност идеалните части на съсобственик не е стоял пред въззивния съд и не е разглеждан, а и посоченото от касатора определение е постановено в производство по чл.288 ГПК и не може да послужи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

По въпросите, поставени в т. 5 от изложението, касационно обжалване не следва да се допуска.

Първият от тези въпроси е фактически, като наред с това същият е предпоставен от допускане, че по делото е прието за установено, че страната, позоваваща се на придобивна давност, обработва имота и ползва плодовете. В обжалваното решение изрично е прието, че ответницата не е осъществявала владение върху имота, като прибирането на плодове от овошките не сочи на установено владение върху целия имот, а относно сградата /която не е била предмет на спора пред въззивния съд/, са изложени мотиви, че ответницата като съсобственик на тази сграда е имала основание да я ползва и ищците не са се противопоставяли.

Останалите въпроси, касаещи сервитут на преминаване, са неотносими към спора, по който съдът не е бил сезиран и не се е произнасял по спор за сервитут на преминаване.

Не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалван.За да е налице очевидна неправилност като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита му, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Изложените от касатора доводи не обосновават допускането на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, защото те са относими към правилността на обжалваното решение, за която касационният съд не се произнася в производството по чл. 288 ГПК.

Не отговаря на фактите по делото, че въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и в частта с която е отменен констативният нотариален акт за жилищната сграда, тъй като с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл само относно поземления имот и за него е отменен и констативният нотариален акт.

Съдът намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 511,29 евро, представляващи равностойността на заплатените от тях 1 000 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение