Определение № 4459 от 03.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4514/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Софиямед“ ООД- ответник в производството, подадена чрез надлежно упълномощен юрк. С. Д., срещу въззивно решение № 759/27.06.2024 г. по в. гр. д. № 2923/2022 г. на Апелативен съд-София. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно, неправилно, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Иска се отмяна на въззивното решение, евентуално намаляване размера на присъденото обезщетение или връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд. Претендират се разноски, прави се евентуално възражение за прекомерност разноските на насрещните страни за адвокатско възнаграждение. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Третото лице - помагач на касатора /ответник/ „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, в писмен отговор заявява, че се присъединява към касационната жалба. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно. Ответните страни по касационната жалба - ищците Й. Д. С. чрез процесуалния си представител адв. С. М., и М. Д. Х. чрез процесуалния си представител адв. Р. Х., с отделни писмени отговори оспорват жалбата, възразяват, че няма основание за допускане касационното обжалване. Претендират всяка от тях разноски за адвокатско възнаграждение, възразяват също, че няма основание за тяхното намаляване. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение №261381 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 15445/2018 г. на Софийски градски съд, в частите, с които е уважена претенците на Й. Д. С. и М. Д. Х. на осн. чл.49 от ЗЗД за сумата от по 50 000 лв. за всеки ищец, представяваща обезщетение за неимуществени вреди от деликт, осъществен от служители на ответника и представляващ нарушение на правилата за предоставяне на медицинска помощ, от което на 13.03.2018 г. е настъпила смъртта на Л. Е. Я., ведно със законната лихва върху сумите и е отхвърлил исковете за заплащане на обезщетение за сумата до 80 000 лв., претендирани от всяка от ищците. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. За да достигне до този извод е установил от фактическа и правна страна, че от представеното по делото удостоверение за наследници е видно, че Л. Я. е починала на 13.03.2018 г. и е оставила свои законни наследници две дъщери – ищците М. Х. и Й. С.. От епикриза от отделението по гастроентерология при „УМБАЛ Софиямед“ ООД е видно, че Л. Я. е приета в отделението на 15.01.2018 г. и изписана на 18.01.2018 г., като в документа е описано извършването на ЕРХПГ, и след контролна ехография - привеждането на Я. в хирургично отделение - за наблюдение. По делото са представени и: информирано съгласие за хоспитализация и лечение от 15.01.2018 г.; декларация за преливане на кръв от 15.01.2018 г.; информирано съгласие за диагностично- терапевтични процедури - ендоскопско изследване от същата дата, за които книжа се твърди, че са подписани от пациентката. От приетата по делото съдебно-графологична експертиза /СГЕ/ се установява, че подписът върху първите два документа е поставен не от пациента, а от Й. С.. От друга епикриза от Клиника по хирургия при същата болница е видно, че Л. Я. е постъпила в клиниката на 18.01.2018 г., описани са извършените изследвания, консултации, оперативни интервенции на 18.01.2018 г. лапароскопски, на 05.02.2018г. – УЦС с полагане на стенд на 13.02.2018 г., и на 13.03.2018 г. е вписана настъпила смърт. Освен така описаните документи по делото са представени още: информирано съгласие за операция под регионална или обща анестезия, протокол за информирано съгласие за анестезия от 19.01.2018г., информирано съгласие за хоспитализация и лечение и декларация за информирано съгласие за операция от 18.01.2018г., всички подписани от пациента. Установено е, че за лечението на Л. Я. ответното лечебно заведение, в нарушение на НРД за МД 2017 г., е изискал заплащане на суми, за което му е наложена санкция и постановено връщане на сумата 1500 лв. По жалба на дъщерята на пациента Й. С. е извършена проверка в ответната болница от МЗ-ИАМО, като жалбоподателката е уведомена, че причината за смъртта е болестна, дължи се на остър панкреатит, развит следобострен хроничен холицистит, холедохолитиаза и папилотомия усложнени с двустранна плевропневмония, абцес довели до сепсис и полиорганна недостатъчност. Проверяващите са установили спазване на правилата при лечението на пациентката. За цялостно изясняване на спорните факти в предмета на доказване, с въззивното решение са обсъдени приетите по делото седем съдебно-медицински експертизи от вещи лица с различни медицински специалности, едната от които комплексна, както и една съдебно-психиатрична експертиза досежно психичното здраве на ищцата Й. С., както и събраните свидетелски показания. Останалите събрани по делото доказателства въззивният съд е приел, че не установяват факти, релевантни към спора, предмет на делото. Заключенията на вещите лица по изслушаните съдебно-медицински експертизи, вкл. и даваните от вещите лица пояснения при изслушването им в откритите съдебни заседания, са подробно описани от въззивния съд в решението, също и показанията на свидетелите П. П. и А. М. - лекари при ответната болница, на С. Х.- съпруг на починалата, както и тези на свидетеля С. Х.-племенник на ищцата Й. С. и син на другата ищца. При формиране на правните си изводи по спора, въззивният съд, в допълнение към предпоставките за ангажиране отговорността за обезщетяване на вреди при деликт по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, е посочил, че при иска за ангажиране отговорността на болнично заведение /т.нар. медицински деликт/ съдът трябва да изследва има ли противоречие на деянието-действие или бездействие, с утвърдените в медицинската наука и практика методи и стандарти за лечение, като прецени дали фактически предприетото лечение на пациента отговаря на дължимото поведение в конкретната ситуация. Тази специфика при медицинския деликт съдът е извел от определяне на медицинската помощ като правнорегламентирана дейност /чл.80 Закона за здравето/ЗЗдр/, качеството на която дейност се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл.6, ал.1 от Закона за лечебните заведения /ЗЛЗ/ и правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина. Посочено е още, че понятието „медицинска грешка“ се дефинира според съдебната практика като всяко неизпълнение на професионалните задължения на лекар за и при извършване на изследвания,консултации, лечение и др. медицински дейности, което е в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти и Правила за добра медицинска практика, както и с основните принципи на правото на медицинска помощ- своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ / чл.81, ал.2, т.1 ЗЗдр/, в резултат на което е причинено увреждането. За безспорни по делото са приети следните факти: че лекари при ответника са приели за изследване и лечение Л. Я., че последната е майка на ищците и е починала по време на лечението си в ответната болница. Прието е за безпротиворечиво установено от СМЕ на в.л. д-р М., писмото на МЗ-ИАМО и липсата на спор пред въззивния съд, че Л. Я. че причина за настъпилата смърт е остър панкреатит, развил се на фона на други заболявания. Прието е, че ищците са активно материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от нейната смърт. По спорния пред въззивния съд въпрос дали острият панкреатит е усложнение от извършената на Л. Я. манипулация, което е могло да бъде предотвратено и избегнато, и дали предоставеното лечение на същата от ответника е своевременно и качествено, въззивният съд, като е установил, че към момента на смъртта на Я. няма действащ стандарт по гастроентерология, е преценявал заключенията на вещите лица, основани на медицинските практики и възприетите практически стандарти в медицината. От преценката на изслушаните експертизи и свидетелски показния, съдът е приел, че по отношение на лечението на пациентката Я. са допуснати пропуски и нарушения- в частност провеждането на процедурата ЕРХПГ без седация/упойка, с което е причинено излишна болка и дискомфорт, но липсват доказателства за връзка между тези пропуски и настъпилата смърт. Наведените твърдения за лекарска небрежност от страна на лекари при ответника по отношение на посочените от ищците оплаквания за липса на полагана грижа, недостоверност на изследванията, заразяване с вътреболнична инфекция, съдът е определил за недоказани и неоснователни. Посочено е, че са изслушани множество експертни заключения във връзка с необходимостта от извършване на изследването ЕРХПГ на Я., последиците от същото, качеството на извършената манипулация, своевремеността на лечението на пациентката. Прието е, че изслушаните по делото СМЕ са безпристрастно изготвени, като вещите лица дават заключение според своите познания и практика, техните заключения са мотивирани и могат и следва да се ползват като източник на информация за факти по делото, без да се повдига съмнение са наличие основание за отвод на в.л.д-р К., чието заключение се цени в съвкупност с другите експертизи и в частност на назначената поради неговото оспорване комплексна СМЕ. Въззивният съд е кредитирал заключенията на вещите лица Х., М., П., К., П., на тези по комплексната СМЕ, и на д-р М., всеки от които, съобразно своята специалност, установява, че при лечението на Я. не са допуснати грешки и отклонения от възприетите в практиката стандарти. Въз основа на техните заключения съдебният състав е приел, че не се установява лекарска небрежност при лечението на Л. Я. при ответника, който извод е прието да не се опровергава от заключението на първоначалната експертиза на в.л.Г., доколкото последният няма специалност по ендоскопски процедури, за разлика от в.л.д-р К., който не сало практикува посочения метод ЕРХПГ, но и го практикува и преподава, като заключенията му с тези на останалите вещи лица са взаимоподдържащи се. Счетено е, че и заключението на в.л.М. не опровергава извода за липса на лекарска небрежност при лечението на Я., защото макар споредтова вещо лице острият панкреатит да е във връзка с проведеното изследване ЕРХПГ, заболяването е можело да протече и без неговото извършване. Предвид кредитираните заключения на посочените вещи лица, въззивният съд е направил решаващи изводи, че към 15.01.2018 г. при приемането на Я. в болницата са били налице индикации за провеждане на изследването ЕРХПГ, без противопоказаня за това, изследването обосновано е прието като необходимост за диагностика и единствен избор за лечение, при провеждането му не са допуснати грешки от оператора, последващото лечение също е било адекватно и своевременно, без засягане на органи на пациенката, действията на лекарите на ответника са били съответни на добрите практики и възприетите методи на лечение. Макар при провеждането на ЕРХПГ при Я. да не са допуснати грешки, съдът е посочил, че доколкото развиване на остър панкреатит след ЕЛХПГ е възможно усложнение, което в случая е настъпило и е последвала смърт, е налице реализиран риск. В този случай, и при липсата на установен медицински стандарт за избягване и лечение на такова усложнение, съдът е посочил, че преценката за противоправност на деянието следва да се основава на съгласието на пациента за поемане на риска за усложнение и адекватността за ограничаване последиците от усложнението. В тази насока въззивният съд, воден от изискването на чл.89, ал.1 вр. чл.88, ал.1 и ЗЗдр при хирургични интервенции, обща анестезия, инвазивни и други диагностични и терапевтични методи, които водят до повишен риск за живота и здравето на пациента или до временна промяна на съзнанието му, информацията по чл.88 ЗЗдр и информираното съгласие да се предоставят в писмена форма, и предвид установеното, че ЕРХПГ е инвазивен диагностичен и терапевтичен метод с риск от усложнения-панкреатит и смърт, липсата на доказателства при Я. това изследване да се е налагало по спешност - само в която хипотеза изискването за писмено съгласие се изключва, е изследвал дали тази писмена форма е спазена. Прието е, че представеният по делото документ „Ендоскопско изследване на горния и долния храносмилателен тракт. Информирано съгласие за диагностично-терапевтичнио процедури“ няма нужното съдържание съгласно чл.88, ал.1 ЗЗдр. Този документ съдържа общо описание на метода „ендоскопия“, и на манипулациите, които се извършват по време на едно ендоскопско изследване и на усложненията, сред които кървене, перфорация, както и други по-реднки усложнения, като се посочна и възможността от леталитет. Същият документ обаче, не предоставя конкретна информация за изследването ЕРХГП, не се сочи панкреатит като възможно усложнение, нито посоченият риск от смъртен изход е съответен на този при привеждане на ЕРХПГ. Поради тази причина съдът е приел, че информираното съгласие за ендоскопско изследване на горния и долния храносмилателен тракт, независимо от кого е подписано, не съдържа конкретна информация за изследването, проведено в планов порядък при ищцата, включваща информация относно обстоятелствата по чл.88, ал.1 ЗЗ. При липсата на писмено предоставена информация по горепосочения член от закона, при извършена инвазивна манипулация е без значение обстоятелството, че на пациента устно е разяснена предстоящата манипулация, рисковете от нея. Като последица от извода за липса на информирано съгласие на пациента, се приема, че присъщият за медицинската интервенция риск не се е прехвърлил върху пациента, той не е бил запознат с този риск и съответно не е дал съгласие рискът да премине върху него. Отговорност при реализирането на риска следва да се носи от лекаря или лечебното заведение, дори и когато вредата не е настъпила в резултат на противоправно поведение на лекуващия лекар, изразяващо се в нарушаване на медицински стандарти или на правилата за добрата медицинска практика. С оглед така изложеното, поради нарушение на пациентските права на Я., рискът от реализиране на усложнението и настъпилата смърт се носи от ответника като възложител на работата, и предявените искове следва да бъдат уважени, тъй като са установени и търпените от ищците вреди от смъртта на майка им. При определяне размера на обезщетението, съдът се е ръководил от установеното от свидетелите и от СПЕ, че ищците са изпаднали в шок от загубата на майката, преживели са стрес, имали са самообвинително отношение, настъпила е необратима и неочаквана промяна в техния живот, поради което, предвид и стандарта на живот към момента на настъпване на вредата, е определил сумата от по 50 000 лв. за всяка от ищците, като справедлив еквивалент на търпените неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпроси: 1/ След като безспорно е установено, че не е налице лекарска грешка и небрежност от страна на медицинския персонал, то следва ли на базата на подписано информирано съгласие от страна на дъщерята на ищцата, същото да се приема като единствен мотив за постановяване на процесното съдебно решение ?; 2/ Ако се приеме, че бланката за информирано съгласие е била подписана от родственик на пациент при планов прием без знанието на лекуващия лекар, допустима ли е компенсация за настъпилите вреди ?; 3/ В настоящия случай пациентката е приета планово, като на нея и на дъщеря й са обяснени възможните рискове от извършване на съответната процедура, след което са предоставени съответните бланки за информирано съгласие. Може ли заради недобросъвестното си поведение дъщерята на пациентката да черпи права?; 4/ Тъй като на лекарите не им е вменено задължение от законов или подзаконов нормативен акт и нямат необходимите специални знания за изследване на подписа, то може ли да им бъде вменена вина и съответно риска от възникване на конкретни усложнения да премине върху тях ?; 5/ Съгласно чл. 89 от Закона за здравето поставя ли се изискване за съдържанието на писмената бланка за информирано съгласие ?. По въпросите, без № 4, се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по въпроси № № 1, 2 и 3 поради противоречие с решение № 255 от 18.03.2023 г. по гр.д. № 985/2020 г. на ВКС, IV г.о., а по въпрос № 5 поради противоречие с решение № 7 от 12.03.2021 г. по гр.д. № 4681/2019 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 3628 от 20.11.2023 г. на ВКС, I г.о. По въпрос № 4 се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че няма практика на ВКС по него и следва да се приеме, че когато са спазени всички изисквания при провеждане лечението на пациента, рискът не трябва да премине към лечебното заведение и/или медицинския персонал. Без съотнасяне към някой конкретен въпрос от формулираните пет, се твърди, че съгласно съдебната практика, обективирана в определение № 665 от 23.08.2019 г. по гр.д.№ 469182018 г. на ВКС, ІV г.о, непостигането на целения от ищеца резултат при медицинска интервенция не е основание за ангажиране на отговорността на ответника, тъй като при предоставянето на медицинската услуга не е поето задължение за резултат, а с оглед на специфичната реакция на организма на всеки човек по различен начин на една и съща медицинска интервенция пациента е запознат с възможните усложнения. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, е изяснено, че общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, като касационната инстанция не може да извежда такъв въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни такъв зададен от касатора въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК. Въпроси № № 1, 2, 3 и 4 не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Некоректно с тези въпроси се сочи, че изводът на въззивният съд за липсата на информирано съгласие на пациента Я. е обусловен и от подписването на бланката за информирано съгласие от дъщерята на пациента, докато в действителност решаващият мотив на съда игнорира кое лице е положило подпис върху това писмено съгласие, а акцентира само върху липсата в тази бланка на пълна информация за конкретно проведеното изследване ЕРХПГ (ендоскопска ретроградна холангиопанкреатография) и рисковете от него по смисъла на чл.88, ал.1 ГПК. Изрично е посочено, че е без значение кое лице е подписало документа. Поради отсъствието на обща предпоставка за селекция по чл.280, ал.1 ГПК не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроси № № 1, 2, 3 или по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос № 4. Несъответствието на въпроси № № 1, 2, 3 и 4 с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане касационен контрол по тях на въззивното решение, и така се препятства преценката дали е налице и някое от сочените специфични предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 /по първите три въпроса/ и т.3 /по четвъртия въпрос/ ГПК, което е кумулативно изискване за селекция на касационната жалбата. Тези специфични предпоставки в случая и не са обосновани – посоченото решение № 255 от 18.03.2023 г. по гр.д. № 985/2020 г. на ВКС, IV г.о. е неотносима практика, защото първо, не дава отговор на такива въпроси, и второ, даденият с него отговор няма отношение към решаващия мотив по настоящето дело за уважаване на исковете, а именно с липсата на нужната информация по чл.88, ал.1 ГПК предоставена в писмена форма на пациента Я.. С това решение е даден отговор, че „когато са претърпени вреди от хирургична интервенция, извършена в резултат на погрешно поставена диагноза, т.е. при наличие на противоправни действия или бездействия във връзка с качеството на диагностичния процес, не може да има компенсация на вредите с ползата от вероятния/хипотетичния лечебен резултат от извършената медицинска интервенция, какъвто не е поставен от касатора, нито такъв въпрос е разглеждан или е обусловил мотивите на въззивния съд. Другите посочени от касатора актове на ВКС- определение № 3628 от 20.11.2023 г. на ВКС, I г.о. и определение № 665 от 23.08.2019 г. по гр.д.№ 469182018 г. на ВКС, ІV г.о, са постановени в производство по чл.288 ГПК, не представляват нито тълкувателни решения, нито решения по чл.290 ГПК, и като такива са изключени от кръга на актовете на ВКС, с които може да се преценява противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Не е обосновано и значението на поставения въпрос № 4 в контекста на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, ако хипотетично се приеме, че по него е налице общото основание за селекция (което в случая не е така). Когато се твърди основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване, според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Посочването, че въпросът са такива от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, и че липсва практика на ВКС, не е достатъчна обосновка на тази специфична предпоставка. Поставеният от касатора въпрос № 5 също не обуславя достъп до касация. Въпросът не кореспондира с мотивите на въззивния съд, защото съдът е обвързал отговорността на болничното заведение с липсата на информация за конкретно проведеното спрямо пациента изследване ЕРХПГ при това в писмена форма – т.е. че представеният документ по делото няма изискуемото съдържание по чл.88, ал.1 ГПК за конкретното изследване, а не със съдържанието на бланката за информирано съгласие по чл.89 ЗЗдр. Дори и хипотетично да се приеме, че така поставеният въпрос е с обуславящ характер, то твърдяното противоречие с посоченото по него решение № 7 от 12.03.2021 г. по гр.д. № 4681/2019 г. на ВКС, IV г.о. не е налице, защото с това решение се дава оттовор на съвсем различен въпрос от поставените от касатора и при други релевантни факти, а именно: по въпрос, относим към начина на доказване на невъзможността на пациента/негов родител/ или отказът на същите лица, да откаже предложената медицинска помощ или продължаването на започната такава, с допускане това да става и със свидетели, който отговор обаче, е изведен от друга законова норма, неприложима в настоящия случай- от чл.90, ал.3 ЗЗдр, според която норма невъзможността или отказът за подписване от пациента/ негов родител/ се удостоверява от лекаря и свидетел. Ето защо това решение по чл.290 ГПК на ВКС, е неотносимо към настоящия спор. Соченото по този въпрос № 5 определение № 3628 от 20.11.2023 г. на ВКС, I г.о. е постановено в производство по чл.288 ГПК, а определенията по чл.288 ГПК съгласно разясненията с т.1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, са изключени от кръга практика на ВКС, с която може да се преценява противоречие. Не се установяват следователно нито общото нито специфичното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос № 5. При извършената служебна проверка не се установяват данни за пороци на въззивното решение в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. Предвид изхода на спора касаторът няма право на възстановяване на разноски в настоящето производство, като дължи такива поотделно на насрещните страни - ищците в касационното производство за адвокатско възнаграждение. Още с касационната жалба касаторът е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещните страни като надхвърлящо минималните размери по действащото законодателство, т.е. това възражение ограничава съдебната преценка за прекомерност до минималните размери съгласно приложимата уредба по чл.36 ЗАдв, вр. чл.7, ал.2 от НМРАВ № 1/2004 г. на ВАдвС / сегашно заглавие променено/ в редакцията към ДВ, бр.88/2022 г. Договорите за правна защита и съдействие, представляващи основание за заплащането на сумите от насрещните страни, са сключени на 29.09.2024 г. и на 21.10.2024 г., и предхождат влизането в сила на настоящата редакция на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа съобразно измененията, обнародвани с ДВ, бр. 14 от 18.02.2025 г., поради което правилата по настоящата редакция не съставляват приложимо за случая право. Съобразно обжалваемия интерес- 50 000 лв. за всяка ищца, минималния размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 4650 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Размерът на адвокатското възнаграждение за пълномощника на М. Х. от 3720 лв. с ДДС е под този минимален размер, и с оглед горепосочените предели на възражението по чл.78, ал.5 ГПК, не следва да се преценява прекомерността му. Размерът на адвокатското възнаграждение за пълномощника на Й. С. е 5 000 лв. без ДДС (предвид чл.7, ал.4 от договора за правна услуга с адв.Св.М.), поради което същото следва да се намали до 4650 лв. т.е. до размера, над който касаторът прави възражението по чл.78, ал.5 ГПК. Разликата над сумата 4650 лв. до 5000 лв. няма основание да бъде присъждана. Съставът на ВКС съобрази, че, съгласно решение по дело С-438/22 на СЕС, при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г. (в редакцията към м. август – септември 2023 г.), защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, но приема тези размери по наредбата като ориентир за преценка справедливия размер на разноските, който да се възложи на загубилата страна-в случая на касатора, преценени с обема работа на адвоката и с фактическата правна сложност на спора пред касационната инстанция. ВКС намира, че от значение за тази преценка е и фактът, че за въззивното производство възнаграждението на адвокат М. е било също в размер на 5000 лв., но за по-голям обжалваем интерес (80 000 лв.)., което обуславя извод за по-нисък размер на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение