Определение № 3474 от 02.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 953/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. М., чрез пълномощник адв. Х. К. от САК, срещу въззивно решение № 5884/30.10.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 3319/2024 г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 20550/12.12.2023 г. по гр.д. № 44124/2021 г. на Софийски районен съд, в частта с която са отхвърлени предявените в условията на евентуалност от касатора против М. Л. Л. искове, както следва: иск с правно основание чл.26, ал.2 пр.5 ЗЗД - за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот с идентификатор ....., представляващ апартамент № .... в [населено място],[жк]Г, бл.... вх.Д, ет... с площ от 44,31 кв.м. и прилежащото му мазе №.. с площ от 3,38 кв.м. и 1,812 % идеални части от общите части на сградата и от право на строеж върху мястото, обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ... том II, рег. № 3027, нот.дело № 229 от 26.06.2020 г на нотариус № 201- К. К., поради привидност на сделката; иск с правно основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД - за прогласяване нищожността на посочения договор, поради противоречие с добрите нрави; и иск с правно основание чл.27 изр.2 пр.2 вр. с чл.29 ЗЗД за унищожаване на договора поради измама. С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска на С. И. М. да се осъди М. Л. Л. да й предаде на основание чл.34 ЗЗД имот с идентификатор......, поради отказ от иска, и производството по делото е прекратено в тази му част. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, в частта му потвърждаваща отхвърлителното първоинстанционно решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се също, че въззивният съд изобщо не е взел предвид всички доказателства по делото, а наличните е тълкувал превратно, поради което и постановеното от него решение е необосновано. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Как следва да се докаже въвеждането в заблуждение и умишлено създадената у доверителната ми невярната представа за последиците на договор за прехвърляне на собствеността на апартамент, и не са ли достатъчни събраните в съдебното производство косвени доказателства, от които е видно, че доверителката ми е действала под влияние на невярната представа, че сключва договор, с който задължава ответницата да се грижи за нея и да я издържа, налице е начало на обратно писмо, както и доказателства за здравословното и имотното състояние на доверителката ми, както и разпитан свидетел относно обстоятелствата за погрешната представа създадена умишлено у доверителката ми?“; 2. „Как следва доверителката ми да докаже, че умишлено е въведена в заблуждение за последиците на сключената процесна сделка, при положение, че доверителката ми действително е искала да прехвърли имота си, но със задължение за издръжка и гледане за ответницата и третото лице А. А.?; 3. „Представлява ли нееквивалентност на престациите процесната сделка, при която е доказано в първоинстанционния и въззивния съдебен процес, че сделката е сключена поради тежкото здравословно състояние на доверителката, липсата на нейни близки и роднини и необходимостта и някой да се грижи за нея, при която същата не само е въведена в заблуждение относно последиците на сделката, но и е изповядана на твърде ниска цена, спрямо пазарните цени на имот в [населено място]?“; 4. „Налице ли е опорочена воля от страна на доверителка ми, поради умишленото й въвеждането в заблуждение от ответницата и третото лице А. А. относно последиците на сключваната от нея сделка?“; 5. „Налице ли е нарушение на служебното начало в случай, че нито първоинстанционният нито въззивният съд не са определили сами правната квалификация на предявените искове, според описаните в исковата молба факти и обстоятелства?“ и 6. „Нарушен ли е принципът на служебното начало в случай, че въззивният съд в мотивите си самостоятелно предполага факти, които нито една от страните в процеса не е въвела?“. По въпросите се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по жалбата М. Л. Л., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко-продажба на недвижим имот обективиран в нотариален акт № .../26.06.2020 г., том II, рег. № 3027, дело № 229/2020 г. на нотариус № 201 К. К., с район на действие - Софийски районен съд ищцата С. И. М. е продала на ответницата М. Л. Л. апартамент № ... в [населено място], район „П.“,[жк]Г, [жилищен адрес] срещу продажната цена от 27 500 лв., като ищцата си запазила пожизнено правото на ползване върху имота предмет на сделката. Установено е, че на 26.06.2020 г. М. е получила по сметката си 27 500 лв. от ответницата, като в същия ден е изтеглила сумата /извлечение от банковата сметка и удостоверение от „Уникредит Булбанк“ АД/. Обсъдени са показанията на св. М. Г., приятелка на ищцата, според която след края на затварянето при пандемията от covid-19, същата видяла ищцата и ответницата М. Л. в банков офис на „Уникредит Булбанк“ на [улица]в София. Според показанията на свидетеля, ищцата била с много пари в нея, които предала на ответницата. След това ищцата споделила със свидетелката, че е прехвърлила апартамента си на ответницата, че те са постъпили зле с нея и иска да си върне апартамента. Свидетелката ходила с ищцата в данъчната служба, където им показали искане за издаване на данъчна оценка, което било подписано от ищцата, но последната отричала да е подписвала документа. Според свидетелката, К. И. - лицето с което ответницата живеела, предложил да даде на ищцата 50 000 лв. Били съгласни да върнат апартамента, но до сделка с ищцата така и не се стигнало. Свидетелят на ответната страна А. И., дал показания, че в началото на месец юни 2020 г. се видял с ответницата, която по време на срещата им провела телефонен разговор с жена на име С.. Двете жени се уговаряли ответницата да купи апартамента на С., тъй като последната имала нужда от пари, като С. остане да живее в имота. Ответницата нямала готовност да закупи имота, поради което поискала на свидетеля назаем сума от 2000 лв. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че доказателствата по делото не опровергават отразените в нотариалния акт волеизявления досежно наличие на уговорка за прехвърляне на правото на собственост върху описания имот срещу продажна цена от 27 500 лв. Посочено е, че във връзка с иска по чл.26, ал.2 пр.5 от ЗЗД съдебната практика е непротиворечива по отношение на това, че твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват само с документ, а изключение от това е допустимо единствено, когато по делото има „начало на писмено доказателство“ /документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна, и от който може да се съди, че има възможност страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й/ - чл.165, ал.2 от ГПК. В случая липсвало представено пред съда обратно писмо, както и писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които да правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Направен е извод за недопустимост на събраните по делото свидетелски показания /показанията на св. Г./, целящи установяване на симулация на волеизявлението на договарящите. Не представлявало начало на писмено доказателство документът /на л.13 от делото на СРС/ – представляващ списък на разходи, защото същият не изхождал от ответницата, а от нейната майка А. А.. Евентуално обещание на А. А. да върне имота било без значение, защото собственик на имота не била тя, а нейната дъщеря - ответницата. Без значение било и евентуално обещание на лицето К. И. да плати 50 000 лв. на ищцата. Други доказателства не били представени. Приети са за неоснователни доводите на ищцата за противоречие на сделката с добрите нрави. По иска с правно основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД е прието, че твърденията на ищеца за противоречие с добрите нрави били обосновани в исковата молба с липса на еквивалентност по извършената продажба, тъй като продажната цена била върната от ищцата на К. И. в деня на изповядване на сделката. Въззивният състав е посочил, че липсват категорични данни дали е била върната именно продажната цена по сделката и то изцяло, а също и по какви причини е станало това. В тази връзка съдът не е кредитирал показанията на св.Г., като е приел същите за недостоверни и непълни- от тях не можело да се заключи точно кога, защо и по какви причини е станало предаване на суми ищцата на ответницата. Посочено е, че дори да се случило и да е било видяно от св. Г. т.нар. „връщане на парична сума“, то същото било възприето от свидетеля от разстояние и без пряко участие в него. Според съда „връщането“ можело да касае различна сума и да е имало съвсем друго значение /на временно предаване на сума за съхранение, на погасяване на стари задължения и др./. Оставено е без уважение искането за съдебно-оценителна експертиза предвид липсата на позоваване в исковата молба на липса на еквивалентност на престациите, поради твърде ниска продажна цена, тъй като в исковата молба, основание за нищожност поради противоречие с добрите нрави на такива обстоятелства не било релевирано. От друга страна поставената задача към експертизата е приета за неотносима, тъй като цената на процесния апартамент към настоящия момент била ирелевантна, а цената на апартамента, но без да се взема предвид запазеното от ищцата пожизнено вещно право на ползване /както била поставената задача/, също била без значение. Третият от предявените в условията на евентуалност искове - за унищожаване на сделката поради измама, също е отхвърлен като неоснователен. Според приетото от въззивния състав, въпреки твърденията си в исковата молба, че е била измамена от ответницата и нейната майка- А. А., по делото липсвали доказателства установяващи основателността на тези твърдения. Съдът се е позовал на липсата на доказателства, относими към договорките между страните преди сключване на процесния договор. Обсъден е представеният писмен документ /на л.13 от делото на СРС/, подписан от А. А., като е посочено, че от същия не следва извод, че процесният договор е бил сключен поради въвеждане в заблуждение на ищцата за бъдещи грижи и издръжка. В документът А. изброявала какви разходи и грижи е положила за ищцата и как същата й е задължена. Обещавала и връщане на имота от името на дъщеря си, но не било ясно по какви причини. Прието е, че при вменената й доказателствена тежест по делото, ищцата не е установила по категоричен начин: че е била мотивирана да прехвърли собствеността върху имота поради създадени неверни представи, че така ще си гарантира гледане и издръжка; че ответницата е предизвикала заблуждението или се възползвала и е поддържала извършеното заблуждение от трето лице; и дали сделката е сключена поради заблуждението, а не поради собствени представи на ищцата, че като подари или продаде на ниска стойност имота си на ответницата, ще бъде гледана и издържана от нея или от майка й. За да обезсили първоинстанционното решение, в частта му, с която е бил отхвърлен иска на С. М. за осъждане на ответницата на основание чл. 34 ЗЗД да й предаде процесния имот, и за да прекрати производство по делото в тази му част, въззивният състав се е позовал на направения пред въззивната инстанция от страна на ищцата отказ от иск с молба вх. № 54239/13.05.2024 г. /обстоятелство, по което страните не спорят/. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По въпроси № 1, № 2 и № 4, поставени във връзка с предявения иск за унищожаемост на сделката поради измама и основани на твърденията на ищцата, че умишлено е въведена в заблуждение за последиците на сключената сделка: Волята на страната при сключването на договора е опорочена от измама, когато невярната представа за съдържанието на насрещните престации /предмета на договора/ е предизвикана умишлено от насрещната страна. Измама е налице и когато невярната представа е предизвикана умишлено от трето лице, но насрещната страна е знаела, или се е възползвала от това. Доказателствената тежест в процеса да докаже въвеждането си в заблуждение е за ищцовата страна, която следва да установи с всички допустими от ГПК доказателствени средства, че волеизявлението й е направено под въздействието на неверни представи, които другата страна или трето лице са предизвикали умишлено у нея. В случая въззивния съд е приел, че ищцата не е изпълнила доказателствената си тежест да установи по делото предпоставките за уважаване на иска за унищожаване на договора поради измама. Пресъздал е в мотивите си дадените от свидетелите показания, анализирал е предмета и съдържанието на представените писмени доказателства. Фактическите му констатации са обосновани с конкретни мотиви за това кои от доказателствата кредитира и кои не, като са посочени и конкретните съображения, обосновали тази преценка. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Така както са формулирани горепосочените три въпроса не са правни, а фактически и не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касационно обжалване. Същите са свързани с изводите на въззивният съд за валидността на процесния договор за покупко - продажба. Отговорът на поставените въпроси зависи от това дали при конкретните обстоятелства са налице предпоставките на чл.29 ЗЗД за унищожаване на договора поради измама. За да се отговори на същите, така както са поставени, ще трябва да се установи конкретната воля на страните по договора, което може да бъде направено само, чрез обсъждане както на наведените от страните доводи и възражения, така и на установената след обсъждането на събраните по делото доказателства фактическа обстановка. По този начин би се извършила проверка на правилността на постановеното въззивно решение, което обаче може да стане само в производството по чл. 290 от ГПК, след като решението вече е допуснато до касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 от ГПК, каквото е сегашното. Изводите на решаващия съд, са резултат от обсъждане на конкретните обстоятелства по делото във връзка със сключения между страните договор - преценка, която е част от същинската правораздавателна дейност на съда. Правилността на тази преценка е относима към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към основанията за неговото допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така както е формулиран въпрос № 3 също не може да обоснове извод за наличие на общо основание за достъп до касационно обжалване. Въпросът също е фактически, а не правен, тъй като разрешаването му зависи от конкретно установените по делото факти. Отговорът му изисква нов анализ и оценка на доказателствата по делото, каквато дейност касационният съд не може да извършва в производството по чл. 288 ГПК във фазата по селектиране на касационните жалби. Както се посочи, на фактическите въпроси, въведени с доводи за неправилност на въззивното решение, ВКС може да отговаря единствено в случай, че е допуснал касационно обжалване, с решението си по чл. 290 и сл. ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по въпрос № 5. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящата хипотеза не е такава. Поставения въпрос, касаещ задължението на съда да определи правната квалификация на предявените искове, според описаните в исковата молба факти и обстоятелства, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Липсва обосноваване на необходимостта да бъде даден отговор на този въпрос, който да е значим за развитието на правото. Няма неяснота или непълнота относно правилата за определяне предмета на предявените по делото искове и за определяне на правната им квалификация, както и по този въпрос има трайна съдебна практика, според която в исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право, предмет на делото, чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите юридически факти. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. Въззивният съд не се отклонил от съдебната практика на ВКС, тъй като е съобразил предмета на предявените искове, както и точно е квалифицирал спорното материално право, като е взел предвид изложеното от ищцата в обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Поставеният въпрос № 6 няма претендираното от касатора значение. Той не е включени в предмета на спора и не е обуславящ правните изводи на решаващия съд. Въззивният съд не е основал изводите си за неоснователност на предявените по делото искове на предполагаеми факти, ненаведени от страните в процеса, а е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Излагайки самостоятелни мотиви по съществото на спора, е направил съответните правни изводи, за да отхвърли исковите претенции, като недоказани. При този изхода на делото, въпреки направеното искане от ответника по жалбата за присъждане на разноски за настоящата инстанция, такива не се присъждат с оглед липсата на доказателства за сторени такива. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение