Определение № 83 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4193/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 260199 от 02.08.2021г. по гр.д. № 115/2021г. на Хасковски окръжен съд, с което е отменено решение № 260205 от 12.11.2020г. по гр.д. № 3977/2019г. на Хасковски районен съд в частта за квотите на съделителите в допуснатия до делба самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], който обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор *, с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 55 кв.м., ведно с прилежащите му: складово помещение до санитарния възел на 9.30 кв.м., средно складово помещение от 7.40 кв.м., източно складово помещение от 11.60 кв. м., северозападно таванско помещение от 18.20 кв.м. и югозападно таванско помещение от 24.50 кв.м., заедно и с 1/3 ид.ч. от общите части на сградата, като са определени следните квоти, при които да се извърши делбата: 3/18 ид.ч. за И. Т. К.; 12/18 ид.ч. в режим на СИО за И. Т. К. и Х. Г. К.; по 1/18 ид.ч. за Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С..

Касационната жалба е подадена от ответниците И. Ж. И., Д. Ж. С. и Ж. И. Ж., чрез пълномощник адв. Т. В.. Твърди се, въззивният съд е допуснал вътрешна противоречивост на изложените мотиви, което представлява съществено процесуално нарушение по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и неправилно е приложил указанията дадени в т. 4 от Постановление № 5 от 31.10.1972г. на Пленума на ВС. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по четири правни въпроса.

Ответниците по касационната жалба И. Т. К. и Х. Г. К., чрез пълномощник адв. М. К., изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по съдебна делба във фазата по допускането по отношение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], който обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор *, с предназначение - жилище, апартамент, с площ от 55 кв.м., на първо ниво, ведно с прилежащите складови и тавански помещения и 1/3 ид.ч. части от общите части на сградата.

Предмет на въззивното и касационно обжалване са квотите на съделителите. Спорът е съсредоточен върху това дали имотът е бил индивидуална собственост на общия наследодател Т. И. Д., починал 1985г., или е представлявал съпружеска имуществена общност със съпругата му Г. И. Д.. Установено е по делото, че Т. И. Д. и Г. И. Д. са сключили граждански брак на 13.11.1947г.

С нотариално завещание от 15.11.1960г. И. Т. Д. е завещал на сина си Т. И. Д. 1/2 ид.ч. от дворно място от 607 кв.м. в [населено място], за което е отреден парцел * в кв. 165 по плана на [населено място], заедно с цялата ъглова къща от 72 кв.м., а другата 1/2ид.ч. от поземления имот е завещал на сина си Д. И. Д..

Според приетата техническа експертиза парцел в кв. 165 по плана на [населено място] от 1957г., който е предмет на завещанието, по следващия план от 1971г. е разделен на два парцела - парцел и парцел . По действащата кадастрална карта парцел е идентичен с поземлен имот *, а парцел - с поземлен имот *. Не се спори и се установява от свидетелските показания, че парцел , в който се намира къщата, е ползван от Т. Д. и съпругата му, а парцел ** - от Д. Д..

През 1977г. Т. Д., като собственик на дворно място от 261 кв.м., представляващо парцел **, през 1977г. е учредил право на строеж на дъщерите си И. К. и С. Ж. за изграждане на по един етаж върху досегашния първи етаж, собственост на учредителя, съгласно одобрен проект за триетажна жилищна сграда. През 1981г. е сключен договор за доброволна делба между тримата като Т. И. Д. е получил първия етаж на сградата, И. Т. К. - втория етаж и С. Т. Ж. - третия етаж с припадащите им се складови помещения и с по 1/3 ид.ч. от общите части на сградата. Т. Д. е починал през 1985г. С договор за издръжка и гледане от 1993г. съпругата му Г. И. Д. прехвърля на дъщеря си И. Т. К., по време на брака й с Х. Г. К., своите 4/6 ид.ч. от процесния първи етаж. С констативен нотариален акт от 2017г. жалбоподателите И. Ж. И., Д. Ж. С. и Ж. И. Ж., които са наследници на С. Т. Ж., са признати за собственици по наследство на 1/6 ид.ч. от същия първи етаж.

Установено е, че съществуващата в парцел **, кв.165 жилищна сграда на 72кв.м., предмет на завещанието, е била съборена изцяло и на нейно място през 1977 - 1978г. е изградена нова на три етажа. В тази насока е както приетата експертиза, така и показанията на разпитаните по делото свидетели.

При тези данни въззивнит съд е приел, че по силата на завещанието и след отреждането на два парцела за завещания имот, върху всеки от обособените два парцела е възникнала съсобственост между двамата братя Т. и Д. Д.. Въпреки, че до 1971г. общият имот фактически е бил разделен между двамата братя на две части, те не са могли да придобият владените от тях реални части нито въз основа на завещанието, нито по давност, тъй като чл.40, ал.2 от тогава действащия ЗПИНМ забранява реално определени части от дворищнорегулационни парцели да бъдат придобивани чрез правни сделки или по давност. Доколкото е установено, че парцел по плана от 1971г., в който се намира къщата, е ползван от Т. И. Д. и съпругата му Г. И. Д., а другият парцел - от Д. И. Д., то с изтичането на десетгодишен давностен срок, считано от 1971г., Т. И. Д. и съпругата му Г. И. Д. са придобили в режим на СИО притежаваната от Д. И. Д. 1/2ид.ч. от имота - парцел /т. 2 от Постановление № 8/80 г. от 17.06.1981 г. на ППВС/.

Съдът е посочил, че към момента на завършване на новата триетажна сграда през 1978г. поземленият имот все още е бил съсобствен между Т. И. Д. и брат му Д. И. Д., тъй като давностият срок за Т. Д. и съпругата му Г. Д. още не е бил изтекъл. Поради това т.4 от Постановление 5/1972 г. на ППВС, според което построената през време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност, не намира пряко приложение. Независимо от това, съдът е приел, че новопостроената сграда е станала съпружеска имуществена общност. Тя е изградена на мястото на притежаваната от Т. И. Д. едноетажна сграда, завещана от баща му И. Т. Д., но представлява изцяло нов обект, изграден по време на брака, затова по аргумент на приетото в т. 4 от посоченото ППВС №5/1972г., следва да се приеме, че сградата е станала съпружеска имуществена общност, а не е еднолична собственост на общия наследодател Т. И. Д..

След смъртта на Т. И. Д. през 1985 г., при действието на СК от 1985 г., неговата 1/2ид.ч. от процесния първи етаж е наследена при равни части от съпругата Г. И. Д. и двете му дъщери И. Т. К. и С. Т. Ж., а останалата 1/2 ид.ч. е на преживялата съпруга Г. И. Д.. Последната е прехвърлила притежаваните общо 4/6 ид.ч. с договора за издръжка и гледане в полза на дъщеря си И. Т. К., които са придобити в режим на СИО със съпруга й Х. Г. К.. След смъртта на С. Т. Ж. през 2016г. притежаваната от нея 1/6ид.ч. е наследена от съпруга й Ж. И. Ж. и децата й И. Ж. И. и Д. Ж. С. поравно, така че те притежават по 1/18 ид. ч. от процесния първи етаж.

При тези съображения съдът е определил квотите на съделителите.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК настоящият състав счита, че такива не са налице.

Правните въпроси, формулирани от касаторите, са следните: 1/Придобиване на недвижим имот в индивидуална собственост по силата на завещание, променя ли се от факта, че завещанието касае 1/2 ид.ч. от завещания имот, ако изразявайки волята да подели реално имота, завещателят ясно е определил мястото на тези части и точно ги е индивидуализирал чрез посочване на граници и други характеристики, което е направило възможно ползването да бъде извършено върху реална част от имота, или в тази хипотеза възможен придобивен способ е давностното владение върху реална част от завещания имот, а не завещателното разпореждане; приемането на давностното владение като възможен придобивен способ не нарушава ли принципа, че правото на собственост може да възникне само на едно основание; 2/ Задължен ли е съдът да изложи ясни, убедителни и непротиворечиви мотиви, при съблюдаване на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК; 3/ Ако сграда, която е еднолична собственост на единия съпруг, бъде разрушена по време на брака и възстановена /построена/ в същия обем, новопостроеният обект остава ли еднолична собственост на съпруга, или възниква СИО с другия съпруг; 4/ При наличие на предпоставките за прилагане на т.4 от Постановление № 5 от 31.10.1972г. на Пленума на ВС, задължен ли е съдът да изследва и наличието на всички кумулативно предвидени предпоставки на фактическия състав на СИО - сградата да е построена по време на брака, да е изградена въз основа на учредено право на строеж на единия съпруг, да е налице съвместен принос в построяването й. Спрямо втори и трети въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, а относно първи и четвърти въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК

Първият въпрос касае предмета на завещанието на И. Т. Д. от 1960г., по него няма отговор в обжалваното решение, а и формулировката му не съответства на данните по делото. Няма съмнение от текста на завещанието, че на всеки от синовете е завещана по 1/2 ид.ч. от парцела, а на Т. Д. е завещана и ъгловата къща; разпределение на ползване по отношение на реални части от парцела в завещателния акт липсва; при описанието и на двата дяла посочените съседи са едни и същи, т.е. граници на някакви реални части не са отразени. Ето защо, развитата от касаторите теза не е подкрепена с доказателства. На второ място, въззивният съд не е приел, че правото на собственост върху поземления имот е придобито едновременно на две различни основания, както считат касаторите. Приел е, че е придобита по давност притежаваната от Д. Д. въз основа на завещанието 1/2 ид.ч. от новообособения парцел **, а останалата 1/2 ид.ч. е притежание на Т. Д. също по завещанието. Предвид горното по този въпрос липсва соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Следващият въпрос е за задължението на съда да изложи ясни, убедителни и непротиворечиви мотиви при съблюдаване на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въпросът е поставен в контекста на оплакванията за вътрешна противоречивост на изложените мотиви - от една страна съдът е намерил за неприложима т.4 на ППВС № 5/1972г., тъй от момента на разделянето на завещания имот на два парцела през 1971г. до изграждането на сградата през 1978г. давностният срок не е изтекъл. Същевременно, по-нататък съдът е приложил тази хипотеза, приемайки, че през 1978г. е възникнал нов обект на собственост - триетажна сграда на мястото на съборената едноетажна такава и по този начин е обосновал съпружеска имуществена общност върху първия етаж, предмет на делбата. Визираното от касаторите противоречие в мотивите не е налице и съответно липсва основание за допускане на касационно обжалване. Съдът изрично е посочил, че към 1978г. не може да се приложи разрешението в ППВС № 5/1972г., т.4 /че сграда, построена по време на брака, върху земя, която е лична собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност/, защото към този момент земята е все още съсобствена на Т. Д. с брат му Д. Д., т.е. не е налице фактическият състав, заложен в даденото разрешение - индивидуална собственост на единия съпруг. Въпреки това, съдът е направил извод за възникване на съпружеска имуществена общност върху новопостроената триетажна сграда. Изложил е съображения, че завещаната на Т. Д. сграда е била съборена и на нейно място е построена триетажна такава, с различен обем, която представлява изцяло нов обект на собственост; тъй като е изградена по време на брака, то тя е станала съпружеска имуществена общност. За този извод съдът е използвал аргумент от приетото в т.4 на ППВС № 5/1972г., имайки предвид мотивите на постановлението. Според тях, разпоредбата на чл.13, ал.1 от тогава действащия Семеен кодекс от 1968г., според която придобитите по време на брака недвижими вещи и права върху вещи принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити, има императивен характер; тя представлява „друг начин, определен от закона” по смисъла на чл. 55 ЗС за придобиване или учредяване на вещни права върху чужда вещ; също така разпоредбата установява "друго" по смисъла на чл. 92 ЗС относно собствеността на създаденото приращение през време на брака. Именно тези аргументи от постановлението е имал предвид Хасковски окръжен съд, за да разреши настоящия казус като приеме, че построената по време на брака нова сграда е съпружеска имуществена общност, макар и към този момент земята да не е изцяло собственост на съпрузите или единия от тях.

Третият правен въпрос е: ако сграда, еднолична собственост на единия съпруг, бъде разрушена по време на брака и възстановена /построена/ в същия обем, новопостроеният обект остава ли еднолична собственост на съпруга, или възниква СИО с другия съпруг. Въпросът не кореспондира с данните по делото и установеното от съда, че новопостроената сграда е различна от съществуващата, както по етажност, така и по площ, т.е. не се касае до възстановяване на съществуваща сграда, а до различен нов обект на собственост. Соченото от касаторите Решение № 645 от 08.07.2009г. по гр.д. № 1051/2008г. на І г.о. е неотносимо, защото то не разглежда проблеми, свързани със съпружеската имуществена общност, а извежда безспорната постановка, че ако сградата бъде разрушена, за собственика възниква право да изгради отново обекта в първоначален обем. Тълкувателно решение № 44 от 1971г., на което се позовават касаторите, също разглежда неотносима за настоящия случай хипотеза - на изграждане на обслужващи постройки в имот индивидуална собственост или към сграда, индивидуална собственост на единия съпруг, т.е. на несамостоятелни обекти на правото на собственост.

Последният въпрос е дали при наличие на предпоставките да се приложи т. 4 от ППВС № 5/1972г. съдът е задължен да изследва наличието на всички кумулативно предвидени елементи на фактическия състав на СИО - сградата да е построена по време на брака, да е изградена въз основа на учредено право на строеж на единия съпруг, да е налице съвместен принос в построяването й. Следва да се посочи, че в постановлението такива изисквания не са поставени - даденото разрешение е, че „построената през време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи”. Освен това, по делото е установено и не е имало спор, че сградата е изградена с общи усилия на съпрузите и дъщерите им. Ето защо и този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

В обобщение, следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на въззивното решение на Хасковски окръжен съд.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат пред настоящата инстанция в размер на 600 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.