Определение № 582 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 506/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Роксос“ ЕООД, [населено място], срещу решение №68/06.02.2023г. по т.д.№1028/2022г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. С него е потвърдено решение №1250 от 09.11.2022г. по т.д.№1368/2022г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI – 22 с-в, в обжалваната част, с която е определена за начална дата на неплатежоспособността на „Роксос“ ЕООД, датата 26.01.2018г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли същото да бъде отменено. Поддържа, че въззивният съд е подценил и не е кредитирал в дължимата степен установеното от заключението на съдебно – икономическата експертиза обстоятелство, че „Роксос“ ЕООД е имало изключително активни парични потоци в периода от 01.01.2020г. до 01.06.2022г., при което както постъпленията, така и плащанията му са били в големи размери. Изтъква, че след като през посочения период дружеството е изплатило свои задължения в размер на 1 743 000 лева, то не може спирането на плащанията да се отнесе към този или по – ранен период. Поддържа, че практиката на ВКС отрича формалистичния критерий за най – старото неплатено задължение, в случай, че липсва цялостно спиране на плащанията. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да потвърди решението на Софийски градски съд, постановено по молба на длъжника „Роксос“ ЕООД за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на същото дружество, в обжалваната част относно началната дата на неплатежоспособността, въззивният съд е приел, че от страна на молителя е налице неизпълнение на падежа на задълженията му за плащане на публични задължения към държавата /посочени в чл.608 ал.1 т.2 от ТЗ/, като срокът за плащане на най – старите, непогасени и понастоящем задължения, е 25.01.2018г. Позовал се е на констатациите на съдебно-икономическата експертиза, приета в производството, съгласно която коефициентът на обща ликвидност към 31.12.2017г. е 0,1167, към 31.12.2018г. е 0,2926, към 31.12.2019г. е 0,3782, към 31.12.2020г. е 0,0688, към 31.12.2021г. е 0,2087 и към 22.07.2022г. е 0,0000, при препоръчителни граници за коефициента от 1 до 2. Коефициентът на бърза ликвидност е равен на коефициента на обща ликвидност, като препоръчителните стойности за последния коефициент са над 0,5. Коефициентите на незабавна и абсолютна ликвидност са равни и са в следните стойности: към 31.12.2017г. - 0,0125, към 31.12.2018г. - 0,0078, към 31.12.2019г. - 0,0038, към 31.12.2020г. - 0,0036, към 31.12.2021г. - 0,0015 и към 22.07.2022г. е 0,0000, които са под референтните за отрасъла. Посочил е, че съгласно заключението по ССчЕ, коефициентът на финансова автономност на дружеството при референтни стойности от над 0,33 за целия изследван период е отрицателна величина, което сочи на необезпечаване изпълнението на задълженията на дружеството и декапитализация на собствения капитал. Изтъкнал е, че за целия период от 2017г. до м.07.2022г. длъжникът е с отрицателна величина на коефициента на задлъжнялост, което сочи, че се намира в пълна зависимост от своите кредитори. При установеното икономическо състояние на длъжника, решаващият състав на САС е приел за доказано, че икономическото състояние на молителя е влошено към 31.12.2017г., като коефициентите на икономическите показатели за ликвидност на дружеството към последната дата са под изискуемия минимум. Посочил е, че състоянието на дружеството е продължило да се влошава през следващите години до изследваната крайна дата 22.07.2022г., като за целия период коефициентите са под референтните стойности и намаляват като абсолютна стойност. Стигнал е до извод, че при съобразяване на коефициентите на икономическите показатели за ликвидност на дружеството към дата 31.12.2017г. за длъжника „Роксос“ ЕООД е настъпила обективната невъзможност да обслужва краткосрочните си задължения с текущите активи на предприятието, като състоянието не е временно и се е запазило и през следващите години и до крайната изследвана дата – 22.07.2022г. За начална дата на неплатежоспособността е приел дадата 26.01.2018г., като първа доказана дата, на която са спрели плащанията. Изтъкнал е, че на тази дата не е погасено в срок изискуемо вземане от вида по чл. 608, ал. 1 ТЗ, като задължението не е погасено и до момента и състоянието на търговеца е останало непроменено и през следващите години. Счел е за неоснователни оплакванията по жалбата на въззивника, че през процесния период общото му икономическо състояние не е било влошено предвид доказаните по делото парични потоци и осъществявана от него търговска дейност. Изложил е съображения, че съдът изследва дали длъжникът обективно е във възможност да обслужва всичките си краткосрочни задължения с текущите си активи, а не дали е в състояние да заплати само някои от тях, били те и в голям размер, предвид което и извършените през периода търговска дейност и плащания на някои от изискуемите задължения на търговеца не могат да обосноват промяна в извода на съда за доказана чрез относимите показатели за ликвидност обективна невъзможност длъжникът да обслужва текущите си задължения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поставя като обуславящ изхода на спора следния материалноправен въпрос: Действащата редакция на чл.608 ал.3 изр. второ от ТЗ, аналогична или различна е по отношение на визираната в нея част от кредиторите, с тази по чл.608 ал.3 от ТЗ? /отм. ДВ, бр.105/2016г./ Рефлектира ли и как изменението върху преценката за спиране на плащанията? Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният правен въпрос е свързан със спора, доколкото е обусловен от довода на касатора за извършено от въззивния съд неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.608 ал.3 изр.2 от ТЗ досежно визирания в нея кръг кредитори. Касаторът изтъква, че предишната редакция на чл.608 ал.3 от ТЗ /ред., ДВ, бр.38/2006г./ „Неплатежоспособност може да е налице и когато длъжникът е платил или е в състояние да плати частично или изцяло само вземанията на отделни кредитори“ използва термина „отделни“, а новата редакция /ред., ДВ, бр.105/2016г./ използва термина „определени кредитори“. Счита, че двата термина са с различно съдържане, а не са синоними, като смисълът на изменението е, че значението на плащанията, с които търговци погасяват задълженията си само към селектирани от тях, „определени“ кредитори / свързани лица, дългогодишни търговски партньори, предприятия на роднини и приятелия и други/ ще е ирелевантно при преценката дали има спиране на плащанията. Твърди, че тъй като той не е погасявал задължения само към определени кредитори, то презумпцията по чл.608 ал.3 от ТЗ не намира приложение към него. Следва да се отбележи, че презумпцията за неплатежоспособност при спиране на плащанията е уредена в изр.1 на чл.608 ал.3 от ТЗ, а изречение второ пояснява, че плащанията само на определени кредитори не изключват хипотезата на спиране на плащанията. Тезата на касатора е, че ако търговецът не извършва плащания само на определени кредитори, а плаща задълженията си към произволно избрана част от кредиторите, това го изключва от приложното поле на разпоредбата на чл.608 ал.3 изр.1 – во от ТЗ, макар и да не е в състояние да погаси задълженията си към всички кредитори. Това становище не съответства на формираната постоянна практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.608 ал.3 от ТЗ / в актуалната редакция ДВ, бр.105 от 2016г./ Така в решение №46/20.04.2021г. по т.д.№1267/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че в разпоредбата на чл.608, ал.3 от ТЗ е предвидена оборима презумпция за неплатежоспособност в случаите, когато длъжникът е спрял плащанията, в която хипотеза попадат и случаите, когато длъжникът е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори. В същото решение съставът на ВКС е изтъкнал, че предвидените в чл.608, ал.3 и ал.4 от ТЗ оборими презумпции за неплатежоспособност, не освобождават съда от задължението да изследва какво е обективното финансово-икономическо състояние на длъжника към момента на приключване на устните състезания по делото. Както е прието и в решение по т.д. №653/19г. на ВКС, II т.о., презумпцията за неплатежоспособност /в посоченото дело се отнася само за презумпцията по чл.608, ал.3 от ТЗ/, размества доказателствената тежест относно състоянието на неплатежоспособност и възлага на длъжника да докаже, че е способен да изпълнява задълженията си към кредиторите; спирането на плащанията обаче е правнорелевантно за несъстоятелността, само ако е последица от трайната, обективна невъзможност на търговеца да изпълнява задълженията си. Даденото разрешение следва да се счете за относимо към всички предвидени от законодателя презумпции по чл.608, ал.2 – 4 от ТЗ. Предвид обаче оборимостта на презумпциите, и с оглед особените процесуални правила в производството по несъстоятелност досежно служебното начало, те ще имат практическо значение при липса на достъп до документация, или липса на такава, въз основа на която да се установи действителното икономическо състояние и имуществото на предприятието на длъжника. В същия смисъл е и решение №348/18.02.2019г. по т.д. №1022/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., в което изрично е посочено, че с пирането на плащанията не представлява самостоятелно основание за откриване на производство по несъстоятелност. Спирането на плащанията към отделен кредитор, съответно датата на последното извършено плащане към кредитор/и сами по себе си, без изследване на причините за тях, не са достатъчна база за определяне на икономическото състояние на длъжника. Изложеното произтича и от разпоредбата на чл.608, ал.3 от ТЗ, предвиждаща, че спиране на плащанията може да е налице и когато длъжникът е платил или е в състояние да плати частично или изцяло вземания на определени кредитори. Въведената с нормата на чл.608, ал.3 /преди ал. 2/ ТЗ презумпция за неплатежоспособност при спиране на плащанията представлява само средство за разместване на доказателствената тежест при установяване на основния факт дали длъжникът е изпаднал в състояние на неплатежоспособност. Материалноправната предпоставка за откриване на производството по несъстоятелност е настъпването на неплатежоспособността – чл. 607а, ал.1 във връзка с чл.608, ал.1 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл.608, ал.1 от ТЗ неплатежоспособността представлява обективно финансово-икономическо състояние на длъжника, характеризиращо се с трайна невъзможност за изпълнение на изискуеми парични задължения, за погасяване на тези задължения към кредиторите чрез наличните краткотрайни и реално ликвидни активи. Израз на тази обективна невъзможност е и спирането на плащанията към определна дата, но не съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а чрез установяване доколко спирането на плащанията представлява израз на общото икономическо състояние на длъжника. Поради това за определяне на неплатежоспособността е необходимо да се установи трайно обективно състояние на невъзможност на длъжника да погасява задълженията си по чл.608 ТЗ чрез коефициентите за ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост. С оглед на тези съображения съставът на ВКС е дал отговор на поставения правен въпрос, в смисъл, че състоянието на неплатежоспособност следва да се определи с оглед на цялостното икономическо състояние на длъжника, а не само с оглед на конкретно извършено или неизвършено плащане, нито с оглед на последното извършено плащане към конкретно определен кредитор. Постановеното от въззивния съд решение е изцяло съобразено с разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС. Началната дата на неплатежоспособността е определена с оглед на цялостното икономическо състояние на длъжника, а не само с оглед на последното извършено плащане към конкретно определен кредитор или само с оглед на падежа на най – старото неизплатено негово задължение. Заявеното от касатора становище за неправилност на въззивното решение, във връзка с което е поставен правният въпрос, е в противоречие с постоянната и ненуждаеща от осъвременяване практика на ВКС, формирана след изменението на разпоредбата на чл.608 ал.3 изр.2 от ТЗ. Наличието на формирана практика на ВКС по поставения правен въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Неоснователни са и твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с доводи за неправилност на извода на съда, че касаторът – молител в производството, не е оборил установената в чл.608 ал.3 от ТЗ презумпция за неплатежоспособност. Счита, че тази неправилност се дължи на приложение на отменена правна норма, а именно на чл.608 ал.3 от ТЗ /ред., ДВ, бр.38/2006г./. Посочените доводи са обсъдени по – горе във връзка с поставения от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК правен въпрос. Предвид преценката на състава на ВКС за приложение на актуалната редакция на чл.608 ал.3 изр.2 от ТЗ в съответствие с нейния действителен смисъл, изяснен в цираните актове на ВКС, тези доводи се явяват неоснователни и не могат да аргументират наличието на очевидна неправилност като основание за достъп до касационно обжалване. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд