Определение № 2675 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1334/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Я. Х. Г. чрез адв. Е. Й. против определение № 89 от 31.01.2024 г. по ч. гр. д. № 56/2024 г. на Окръжен съд – Перник. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено. Ответникът по жалба Д. С. Н. не е взел становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение окръжният съд е потвърдил определение № 533 от 29.08.2023 г. по гр. д. № 229/2023 г. на Районен съд – Радомир, с което е оставена без уважение молбата на Я. Х. Г. за изменение на постановеното по делото решение № 154/31.07.2023 г. в частта за разноските - чрез отмяна на присъдените в полза на ответника Н. разноски за адвокатско възнаграждение в първата инстанция от 1 000 лв. или намаляване на размера му като прекомерен. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че предмет на делото е иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, предявен от Я. Х. Г. срещу Д. С. Н. за прогласяване на нищожността на определение № 555 от 05.09.2022 г., постановено по в. ч. гр. д. № 449/2022 г. на Окръжен съд – Кюстендил. Съобразил е, че искът е отхвърлен, поради което на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват сторените разноски – заплатените такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат. Изтъкнал е, че в случая ответникът е представил договор за правна защита и съдействие от 09.05.2023 г., в който е отразено, че за осъщественото процесуално представителство в производството пред първостепенния съд (Районен съд – Радомир) страната е заплатила сумата от 1 000 лева. Съставът на второинстанционния съд е намерил, че тази сума съответства на предвидения минимум в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 от 09.07.2004 г.) на възнаграждението по неоценяеми искове, какъвто представлява искът за нищожност на съдебен акт (в този смисъл се е позовал на решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на I г.о. на ВКС). Приел е, че размерът от 1 000 лева е съответен на фактическата и правна сложност в производствата по тези искове изобщо, а също и в конкретното производство. Поради това за неоснователно е намерено възражението на ищеца по делото (молител в производството по чл. 248 ГПК) за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от насрещната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следния въпрос: „Определеният от съда размер на адвокатско възнаграждение като дължими деловодни разноски при направено възражение за прекомерност като материалноправна норма трябва ли да се съобразява с минималните размери съгласно определения минимален размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения към датата на първоначалното завеждане на иска в съда или към датата на постановяване на съдебния акт?“. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване с доводи за очевидната му неправилност. Искането за достъп до касация е неоснователно. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях - по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос - т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд - така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. В случая поставеният от страната въпрос не притежава характеристика на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС и не осъществява общо основание за достъп до касация. Той не произтича от правните разрешения в обжалваното определение и не обуславя изхода по делото, а е изводим от становището на страната по правилността на съдебния акт. В стадия по селекция на касационните жалби, съответно на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Във въззивното определение липсват мотиви и съображения, че при възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, се определя и присъжда такова според нормативно установения негов минимален размер към датата на завеждането на иска, респ. към датата на постановяване на съдебния акт. В очертана хипотеза релевантна е преценката за съответствието на осъществената адвокатска услуга по делото с неговата фактическа и правна сложност, при съобразяване с минимално определения размер на хонорара за тази услуга по Наредба № 1/09.07.2004 г. към датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие. С последния са уговорени съществените условия по предоставяне на адвокатската услуга, вкл. и нейната цена (възнаграждението). Действието на договора за предоставяне на тази услуга е от момента на сключването му, независимо дали е уговорено заплащане на адвокатски хонорар от представляваното лице, или не. Към същия момент, и при посочените релевантни обстоятелства, съдът се произнася и в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. И в двата случая – при уговорено с доверителя възнаграждение и при договорено безплатно процесуално представителство, размерът на адвокатското възнаграждение за съответния вид работа се определя към момента на сключване на договора между довереник и доверител. Именно такава преценка е извършил и въззивния съд при постановяване на атакуваното определение. В решаващите си мотиви той е посочил, че сумата от 1 000 лева съответства на предвидения минимум в чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на възнаграждението по неоценяеми искове, както и на фактическата и правна сложност в производствата по тези искове изобщо, а и също и в производството в конкретния случай. Повдигнатият въпрос не е привързан към така изразената правна воля и няма претендираното от жалбоподателя значение за изхода на спора. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е основание само по себе си за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. За пълнота следва да се изтъкне, че когато съдът е сезиран с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга (по чл. 78, ал. 5 ГПК), дължимо като разноски той следа да се произнесе по него. Произнасянето изисква съдът да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай – например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар - така мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 3 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното определение е постановено в съответствие с тази задължителна за съобразяване съдебна практика. Наличието на установена съдебна практика по въпроса изключва приложно поле на соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма. Нито се представят доказателства за съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона – чрез дадено неправилно според страната тълкуване на конкретни разпоредби и в резултат на това са обективирани правни разрешения, съвпадащи с приетите от въззивния съд, нито пък са ангажирани доказателства за съдебна практика, която жалбоподателят счита, че следва да се актуализира. Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което касационен контрол не може да се допусне. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,