Определение № 2082 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4332/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Г., чрез адвокат К. Т., срещу въззивно решение № 400/15.07.2024 г. по възз. гр. д. № 430/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което като е потвърдено решение № 670/17.04.2024 г. по гр. д. № 2252 /2023 г. на Районен съд – Велико Търново, са отхвърлени предявените от жалбоподателката против „Електроразпределение Север“ АД искове: 1) по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойки по чл. 49, ал. 1 от ОУ на ДПЕЕ на „ЕРП Север“, поради продължително прекъсване на електроснабдяването в имота на ищцата, находящ се в [населено място], [община], за периода от 00:00 ч. на 16.09.2021 г. до 24.00 ч. на 14.08.2022 г. в размер на 13 320 лв.; за периода от 00:00 ч. на 27.08.2021 г. до 24.00 ч. на 15.09.2021 г. в размер на 600 лв.; 2) по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1 686,41 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неустойките за периода от 00:00 ч. на 28.08.2021 г. до 24.00 ч. на 13.08.2022 г. В касационната жалба са изложени доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281 ГПК. В изложението си касаторката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) кои са елементите от фактическия състав, при наличието на който е възможно да се ангажира отговорността на оператора на електропреносната мрежа, в частност „Електроразпределение Север“ АД по чл. 49 -отм., респ. - чл. 63 (нов) от ОУ на ДПЕЕЕМ на ответника; 2) при какви обстоятелства е възможно да се намали размера на предварително определената неустойка по чл. 49 - отм., респ.- чл.63 от ОУ на ДПЕЕЕМ на Електроразпределение Север“ АД; 3) как следва да се прилага от съдилищата неустойка по чл. 49 - отм., респ. - чл. 63 от ОУДПЕЕЕМ на „Електроразпределение Север“ АД в сгради в режим на етажна собственост и такива, при който СТИ е извън имотната граница по см. на ал. 1 от чл. 71 от същите ОУ; 4) намира ли приложение дължимостта на неустойка по чл. 49 - отм., респ. - чл. 63 от ОУ на ДПЕЕЕМ на „Електроразпределение Север“ АД, при новоизграждащи се сгради на основното застрояване по ЗУТ, в процес на строителство, респ. нови обекти по ЗЕ и в такива, в които се извършват строителни дейности; 5) как следва да се тълкува и прилага от съдилищата, разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от ОУ на ДПЕЕЕМ на „Електроразпределение Север“ АД, при новоизграждащи се сгради на основното застрояване по ЗУТ, в процес на строителство, респ. нови обекти по ЗЕ и в такива, в който се извършват строителни-ремонтни дейности; 6) каква отговорност носи „Електроразпределение Север“ АД, в случаите на неизпълнение на задължението си за присъединяване, с което лишава абоната от възможността да започне строителни работи в имота си; 7) могат ли да бъдат счетени като претърпени вреди, платените неустойки и др. обезщетения по развалени договори или с постигнати дилаторни уговорки за изпълнението му, касаещи извършване на строително-ремонтни дейности от трети лица, вследствие на неизпълнение от страна на оператора на ел. мрежа след изтичане на 24 часа от уведомяването му и каква отговорност носи „Електроразпределение Север“ АД в случаите на такова неизпълнение на задължението си за присъединяване, с което лишава абоната от възможността да започне строителни работи в имота си; 8) какви са законовите и/или съдебните критерии за разграничението от реална, от евентуална и от предполагаема в бъдещето опасност за здравето и сигурността на хора или съоръжения и каква е времевата продължителност за необходимостта й за предотвратяването й. Сочат се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна по жалбата - „Електроразпределение Север“ АД, чрез юрисконсулт В. В., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община] и като такъв е потребител на ел. енергия за процесния обект, съгласно Общите условия на договорите за продажба на „Енерго Про Продажби“ АД, както и ползвател на мрежата съгласно Общите условия на договорите за пренос на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи на „Електроразпределение Север“ АД, приети на основание чл. 98а ЗЕ и одобрени с Решение ОУ-061/07.11.2007 г. на ДКЕВР. Електрозахранването в имота е преустановено на 18.01.2021 г. от служители на „Електроразпределение Север“ АД, за което е съставен констативен протокол от същата дата, в който е отразено, че къщата е необитаема. Електрозахранването е прекъснато за времето от 18.01.2021 г. до 15.08.2022 г. Въззивният съд е посочил, че правото на неустойка, уредено с клаузата на чл.49, ал.1 от ОУ на ДПЕЕЕМ възниква в полза на потребителите, ако останат без електрическа енергия по причина, която може да се вмени във вина на оператора на мрежата и е дължимо след уведомяване от потребителя. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че с оглед установеното при проверката компрометирано техническо състояние на постройките в имота (рушащи се, отдавна необитаеми) и на ел.мрежата в тях (оголени, накъсани проводници; случаи на късо съединение по линията), електрозахранването е преустановено по съображения за сигурност и безопасност. Посочено е, че с чл. 122, ал. 2, т. 1 ЗЕ и чл. 21, ал. 1, т. 1 от ОУ на „Електроразпределение Север“ АД е предвидена възможност за оператора на електроразпределителната мрежа временно да преустанови преноса на ел.енергия в хипотези на предотвратяване на непосредствена опасност за здравето и сигурността на хора, имущество и съоръжения. Съгласно чл. 21, ал.2 от ОУ на ДПЕЕЕМ и чл.122, ал. 4 ЗЕ, в такива случаи операторът на мрежата е освободен от отговорност за вреди от прекъсването на преноса на електрическа енергия за обекта. Въззивният съд е посочил още, че за същите периоди на прекъснато и невъзстановено електрозахранване, за които се претендират неустойките по настоящото дело, с влезли в сила решения по гр.д. № 465/2022 г. на РС – Свищов, гр. д. № 1790/2021 г. на РС – Горна Оряховица и гр. д. № 2414/2022 г. на РС – Велико Търново, на ищцата са присъдени обезщетения (неустойки) на основание чл.34, ал. 1 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Енерго Про Продажби“ АД, приети за дължими от крайния снабдител по чл. 15, т. 1 от ОУ. Това изключва възможността за повторно присъждане на обезщетение за едни и същи по вид, характер и основание вреди, тъй като в този случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на ищцата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационния контрол. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК,ВКС, е разяснено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Този въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. След измененията на ГПК (обн. ДВ, бр. 86/2017 г.) касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятност решението да е нищожно и недопустимо, или когато е очевидно неправилно. Обжалваното решение не е нищожно. Съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание, а настоящият съдебен акт не е такъв. Въззивният акт не е постановен от незаконен състав – постановен е от съдии, действащи в рамките на своите правомощия. По делото няма никакви данни, въз основа на които да се счете, че съдът при формиране на своята воля не е бил независим и безпристрастен (действал е предубедено и воден от предразсъдъци). Не се констатира въззивното решение да е вероятно недопустимо. Най-общо, недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например - липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване и ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е бил сезиран. Първите два въпроса в изложението нямат характеристиката на правни въпроси. Същите са общотеоретично формулирани, без да се сочи в какъв контекст от мотивите на въззивното решение се поставят, поради което не са годни да обусловят селектирането на жалбата. Следващите пет въпроса са изцяло неотносими и без връзка както с предмета на спора, така и с решаващите изводи на въззивната инстанция. Съдът не е обсъждал (и не е имало защо да го прави) приложението на чл. 49 –отм., респ. - чл. 63 от ОУ на ДПЕЕЕМ на „Електроразпределение Север“ АД, досежно „сгради в режим на етажна собственост”, „при новоизграждащи се сгради на основното застрояване по ЗУТ, в процес на строителство, респ. нови обекти по ЗЕ и такива, в които се извършват строителни дейности”. Последният въпрос в изложението – „какви са законовите и/или съдебните критерии за разграничението от реална, от евентуална и от предполагаема в бъдещето опасност за здравето и сигурността на хора или съоръжения и каква е времевата продължителност за необходимостта й за предотвратяването й” – е общ и хипотетично поставен, а не конкретен, поради което няма претендираното от страната значение и също не обуславя допускането на касационния контрол. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – не е налице. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност пряко от съдържанието му и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателката доводи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. Страната не формулира в изложението си твърдения, различни от тези в касационната й жалба, а те предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Осъществяването на такъв контрол в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не е „очевидна“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и не осъществява фактическия състав на посоченото основание. При този изход на спора, искането на ответната страна за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение е основателно в претендирания размер за сумата от 100 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение