Определение № 321 от 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 676/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. К. С., чрез адв. К. И. Н., против решение № 1206 от 18. 11. 2021 г. по гр. д. № 3216/2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 14 с-в, в частта му потвърждаваща решение № 263916 от 14. 06. 2021 г. по гр. д. № 3224/2020 г. на СГС, I-13 с-в, в частта, с която предявеният от С. К. С. срещу Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Г. А. С., настъпила на 23. 12. 2018 г., в резултат на пътнотранспортно произшествие от 03. 12. 2018 г., е отхвърлен над сумата 40000 лв. до пълния предявен размер от 150000 лв. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част, отмяната му в същата и присъждане допълнително на сумата 110000 лв., ведно със законната лихва върху същата от 23. 12. 2018 г. до окончателното й изплащане. Ответната страна по касационната жалба Столична община, чрез юрисконсулт А. К., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която предявеният от С. К. С. срещу Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 40000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 23. 12. 2018 г. до окончателното й изплащане. За да достигне до извод за неоснователност на иска по чл. 49 ЗЗД над сумата 40000 лв. до пълния предявен размер от 150000 лв. въззивният съд е приел, че сумата, която би обезщетила ищцата за претърпените от смъртта на съпруга й неимуществени вреди възлиза на 100000 лв. При определяне размера на обезщетението е съобразил, че съпрузите били в граждански брак от 1974 г. до смъртта на съпруга, имали силна емоционална връзка, между тях съществували отношения на обич, привързаност и уважение, били неразделни. Ищцата тежко понесла внезапната смърт на съпруга си. Била съкрушена, непрекъснато плачела и ходила на гробищата, не можела да повярва, че съпругът й е мъртъв, пиела антидепресанти, още не може да превъзмогне загубата. Във връзка с направеното възражение за съпричиняване е прието, че една от водещите причини за инцидента е липсата на надлежна видима маркировка, която да очертае зоната, в която автомобилите безопасно могат да се придвижват. Липсата на маркировка се дължи на виновно противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за сигнализация на пътищата със светоотразяваща пътна маркировка, която да е видна през деня и през нощта, при различни метеорологични условия, по-конкретно – неочертаване на пътните ленти, на които е разделено пътното платно за движение и на неговите граници, които задължения произтичат от разпоредбите на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА, на чл. 8, ал. 3 и ал. 5 и чл. 5, вр. пар. 1, т. 1 и т. 4 ДР на ЗП, чл. 31 ЗП и чл. 167, ал. 1 ЗДвП, чл. 9 и чл. 10 от Наредба № 2 от 17. 01. 2001 г. за сигнализация на пътищата с пътна маркировка. Прието е, че и пострадалият е допринесъл за настъпване на инцидента и тежестта на травмите, тъй като се е движил с превишена скорост – с 57 км/ч при максимално допустима 40 км/ч, не се е съобразил с пътните условия – наличие на гъста мъгла и силно ограничена видимост, управлявал е автомобила без поставен предпазен колан – ударът е поет от гърдите и причина за смъртта са тежките гръдна и коремна травми, които не биха настъпили или биха били от по-лека степен при поставен колан, според становищата на експертите. Преценено е, че приносът на пострадалия за настъпване на инцидента следва да се определи на 60 %, поради което от дължимото обезщетение от 100000 лв., на ищцата следва да се присъдят 40000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 23. 12. 2018 г. до окончателното й изплащане. Жалбоподателката поддържа се наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи противоречие с ППВС № 4/68 г., но не е формулиран правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Такъв не е поставен и във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Цялото изложение съдържа оплаквания във връзка с неправилно приложение на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК. Дори да се приеме, че във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е искал да повдигне въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане и с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при преценка основателността на възражението за съпричиняване (в какъвто смисъл са оплакванията в касационната жалба), то тези въпроси биха се явили разрешени не в противоречие, а в съответствие със задължителната и незадължителна практика на ВС и ВКС. В ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за търпените неимуществени вреди – съобразил е отношенията между съпрузите, продължителността на съвместното им съжителство, начинът, по който смъртта на съпруга се е отразила на ищцата, степента и продължителността на търпените от нея емоционални страдания, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите. Размерът е съобразен и със създадения от съдебната практика ориентир при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в аналогични случаи. Във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана богата практика на ВКС. Приема се, че принос за настъпване на вредата е налице, когато пострадалият е допринесъл за настъпване на събитието или е спомогнал за собственото си увреждане. Следва да е налице пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а приносът на увредения, като обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в определена степен. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и разпределянето на отговорността за причиняването на деликта и вредите. Възражението за съпричиняване следва да е релевирано надлежно, да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно поведението на пострадалия, което е в причинна връзка и е допринесло за увреждането, и да е установено при условията на пълно и главно доказване, от страната позоваваща се на съпричиняването страна. Изводите на въззивния съд са съобразени напълно с тази практика. Не би било налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по въпроси, свързани с чл. 52 или чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на тези разпоредби е формирана богата практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25а от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на Столична община сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,