Определение № 279 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 100/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Столична община срещу решение № 5252 от 03.09.2020г., постановено по в. гр. дело № 8154/2019г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ-„б“ въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 31369/05.02.2019г. по гр.д. № 21630/2017г. на СРС, І ГО, 118 състав, с което касаторът е осъден да заплати на ищцата И. Г. И., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 8 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 18.05.2015г. в [населено място], [улица], ведно със законната лихва от 27.03.2017г. до окончателното изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 1 510.22 лв. – лихва за забава върху главницата, за периода: 18.05.2015г. – 26. 03. 2017г.. Касаторът - ответник счита, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъдат отхвърлени изцяло. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Изпълнението на регламентираните в закона задължения на общинската администрация и инцидентът сам по себе си могат ли да обосноват извод за противоправно бездействие и в този смисъл кога може да се приеме, че не е изпълнено задължението на общината за упражняване на надзор по ЗЗЖ?“ и 2. „Върху коя от страните пада задължението за провеждане на пълно и главно доказване на правопораждащия отговорността на ответника факт за безстопанствения характер на кучето и за механизма на инцидента?“. По първия поставен въпрос касаторът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, сочейки разрешаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 488/07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г. на ІV г.о.. Конкретизирайки, че същественият материалноправен въпрос е относно точното съдържание на нормативните задължения на общинската администрация и изисква ли се постигане на конкретна цел и конкретен резултат по отношение на безстопанствените кучета и релевантността на тяхното изпълнение, счита че този въпрос е едновременно разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на втория въпрос навежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, сочейки разрешаването му в противоречие с решение № 383/27.07.2010г. по гр.д. № 424/2009г. на ВКС, ІV г.о. и с решение № 377/27.04.2009г. по гр.д. № 5682/2007г. на ВКС, ІV г.о., както и с практиката на окръжни и районни съдилища, обективирана в решение от 20.01.2012г. по гр.д.№3117/2011г. на СГС; решение № І-25-61/05.04.2013г. по гр.д.№51227/2012г. на СРС; решение от 07.05.2009г. по гр.д. № 3140/2008г. на СГС, ІV „а“ въззивен състав; решение от 31.10.2011г. по гр.д.№6305/2011г. на СГС и решение от 15.02.2013г. по гр.д. № 18743/2011г. на СРС, 50 състав. Ответникът по касационната жалба - И. Г. И. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира съдебно-деловодните разноски пред ВКС в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по гражданскоправен спор по обуславящ иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предмет на касационното обжалване е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу Столична община за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче на територията на [населено място], [улица], на 18.05.2015г., в уважената му част за сумата от 8 000 лв., ведно с акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е приел за осъществен фактическия състав на чл. 49 ЗЗД по отношение на ответника – Столична община, тъй като с оглед носената от ищцата доказателствена тежест, последната е установила чрез пълно и главно доказване причиняването на процесните неимуществени вреди от ухапването на 18.05.2015г. от безстопанствено куче на територията на Столична община, както от показанията на свидетелите – очевидци: Г. Ц. и М. Г., така и от приетите писмени доказателства и неоспореното заключение на комплексната медицинска експертиза. С показанията на свидетеля - очевидец Ц. по безспорен начин е доказано според СГС, че ухапването на ищцата е от безстопанствено куче, което е агресивно и което свидетелят често е виждал с още едно бездомно куче да обикалят около цеха, край който е станал деликта, и които две кучета е възприел да се отдалечават от мястото на инцидента, по време на последния, гонени от колеги на ищцата, притичали й се на помощ. Причинените травми на ищцата и причинно-следствената връзка между тях и ухапването са установени по несъмнен начин както от приетото медицинско удостоверение № С-140/2015г., така и от заключението на комплексната съдебно-медицинска и психологическа експертиза и свидетелските показания. Въззивният съд е счел за неоснователно, възражението на ответника, съдържащо се във въззивната му жалба, че претърпените неимуществени вреди не са в причинно-следствена връзка с противоправно бездействие на служители на ответната община, с оглед представената по делото програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община 2012г.-2016г., изготвена в изпълнение на задълженията на ответната община по ЗЗЖ. Макар горепосочените доказателства да установяват, че ответникът е предприел действия съгласно задълженията си по чл. 41 и чл. 42 ЗЗЖ, СГС е намерил тези действия за недостатъчни с оглед изискуемата от закона дължима грижа. Посочил е, че в случая е налице бездействие на ответната община да изпълни общото си задължение по чл. 59 ЗЗЖ за осъществяване на контрол върху изоставени животни на своята територия, както и на нормативно установеното й задължение за предприемане на всички мерки за предотвратяване агресивното поведение на безстопанствени кучета, вкл. мерките по чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ за настаняване в приют и по чл. 47, ал. 1 и чл. 50, т. 2 ЗЗЖ. Заключил е, че безпричинното нападение на човек от безстопанствено куче е доказателство за неизпълнение на приетата програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община, изискваща комплекс от мерки, при което предприемането на част от нормативно изискуемите действия не може да изключи отговорността на общината при причинени вреди при и по повод на възложената работа на нейни служители. Възражението за недоказаност на обстоятелството, че кучето е безстопанствено, въззивният съд е приел за неоснователно, тъй като този факт е установен от носещата тежестта за доказването му ищца с гласни доказателства, а за опровергаването му ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства, вкл. за наличието на конкретен собственик на кучето. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди от процесния деликт, съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, е съобразил конкретните обстоятелства по делото: вида и тежестта на физическото увреждане – рана от ухапване на задната повърхност на лява подбедрица; възрастта на пострадалата и социално-икономическата конюктура в страната към момента на деликта; продължителността на лечебно-възстановителния период – 2 месеца, през които ищцата се е нуждаела от чужда помощ, вкл. относно грижите за детето й, което е било на 6 години; наличието на белег с размери 7/3 см. със синкаво-белезникав цвят, мек на пипане, с леко хлътване под околната кожа, което се дължи на откъсване на частица от подлежащия под белега мускул на прасеца на левия крак; обстоятелството, че 2 години след деликта са налични оплаквания от опъване в задната част на подбедрицата, сутрешна скованост и втвърдяване, и причиненият остър емоционален стрес при нападението на кучето, след който пострадалата е развила посттравматичен стрес и кинофобия (страх от кучета), развила е невротични проблеми – нарушения на съня, апетита, психосоматичния комфорт и нормалната ежедневна активност, продължаващи 2 години след инцидента. При горепосочените решаващи фактически и правни изводи, СГС е уважил предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 8 000 лв., удовлетворяваща принципа за справедливо обезщетяване на причинените при процесния деликт неимуществени вреди, ведно с лихвата за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Формулираните от касатора въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба не осъществяват горепосоченото общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са относими изцяло към правилността на обжалвания съдебен акт. Независимо от това, дори поставените въпроси да можеше да се квалифицират като правни въпроси, не са налични релевираните по тях допълнителни основания за допускане на касационния контрол. Първият въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. горепосочената цитирана от касатора в касационната му жалба. Деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД е безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност, която досежно субекта й (възложителя на работата) изисква наличие на възлагане на работа, при и по повод на която изпълнителят й – физическо лице е причинил виновно и противоправно вреди. В контекста на отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от ухапване от безстопанствени кучета, от значение е дали прекият причинител на деликта (служител или служители на общината, отговарящи за изпълнение на задълженията й по 41, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 42 ЗЗЖ, чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 59 ЗЗЖ) е положил дължимата грижа, като ако това не е сторено общината отговаря по чл. 49 ЗЗД (в този смисъл решение № 488/07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 368/18.11.2015г. по гр.д.№2045/2015г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№1068/2017г. на ВКС, ІV г.о.). Общината може да „обезвини“ своите служители като докаже, че предписаните от ЗЗЖ действия са осъществени с дължимата грижа – изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, за тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. В атакуваното въззивно решение, СГС е приел, че служителите на Столична община не са положили дължимата грижа, изискуема по смисъла на ЗЗЖ по отношение на безстопанствените кучета, особено по отношение на върнатите на местата, от които са взети, след предприети действия по чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ. Отчитайки наличието на определени действия, чрез приемане на правила за справяне с популацията на безстопанствените кучета, въззивният съд е заключил в решаващите си мотиви, че те не са достатъчни с оглед изискуемата от закона дължима грижа, т.е. реализирано е противоправно бездействие. Следователно именно неполагането на дължимата грижа от служители на ответника по конкретното деликтно правоотношение е обосновало извода за ангажиране на гаранционно –обезпечителната отговорност на ответната община, а не осъщественото нападение от безстопанствено куче над ищцата само по себе си. Поради това даденото от СГС разрешение на първия поставен въпрос не противоречи на практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Доколкото е формирана безпротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване, по първия въпрос не би могло да е осъществено и второто релевирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият въпрос на касатора за доказването на обстоятелството, че ухапването е причинено от безстопанствено куче и за това кой носи тежестта да докаже, че кучето е безстопанствено и за механизма на деликта, също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Посоченото от ответника в касационната му жалба решение № 383/27.07.2010г. по гр.д. № 424/2009г. на ВКС, ІV г.о. не съдържа отговор на горепосочения въпрос. Според решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№1068/2017г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 377/27.04.2009г. по гр.д. № 5682/2007г. на ВКС, ІV г.о., които дават синтезиран отговор на въпроса, фактите, от които произтича обстоятелството, че кучето има собственик и фактите, от които произтича, че то е безстопанствено, са положителни и подлежат на доказване от черпещата изгодни за себе си правни последици страна, чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства, „в т.ч. свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано – преди, по време и/или след инцидента.“ В съответствие с горепосоченото разрешение, въззивният съд е възложил в тежест на ищцата доказването на положителното обстоятелството, че нападналото я куче е безстопанствено, както и на механизма на непозволеното увреждане, които е счел за безспорно установени от писмените доказателства, заключението на комплекната медицинска експертиза и показанията на свидетеля – очевидец Ц.. Същевременно ответникът нито е твърдял, нито е доказал според СГС, че увреждащото куче има конкретен стопанин. Последният факт е положителен и според горецитираните решения на ВКС, тежестта за неговото установяване се носи от ответната община. По този втори въпрос следва да бъде подчертано, че касаторът навежда като допълнително основание за допускане на касационно обжалване и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в отменената му редакция, публ. ДВ, бр.59 от 20.07. 2007г. и отменена със сега действащата редакция, публ. ДВ, бр.86 от 27.10.2017г., последната приложима по настоящото дело. Следователно това сочено допълнително основание – противоречиво разрешаване на въпроса от окръжните и районните съдилища не съставлява въобще допълнително основание по смисъла на закона за допускане на касационния контрол. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата, сумата 604.15 лв. – адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 9, ал. 3 Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,