Определение № 1020 от 05.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 651/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 126, ал. 1 от ГПК и по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Е. Д. М., поправена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. Ю., срещу определение № 2123/13.02.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1025/2024 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение са оставени без уважение частните жалби на жалбоподателя срещу (т.е. потвърдени са) определение от 19.09.2023 г. и определение № 41965/23.11.2023 г., постановени (първото в открито съдебно заседание) по гр. дело № 54984/2022 г. на Софийския районен съд (СРС), с първото от които е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело, на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК, а с второто определение по реда на чл. 248 от ГПК е допълнено първото в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника Върховния касационен съд сумата 150 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение; такива разноски в размер 50 лв. са присъдени в тежест на жалбоподателя и за частното въззивно производство. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата (предвид и уточнението й) се излагат оплакване и съображения за неправилност на въззивното определение, като се поддържа, че СГС достигнал до неправилен извод за идентичност между иска по настоящото дело и искове по други висящи дела. В частната касационна жалба не са наведени оплаквания по изводите на въззивния съд за дължимостта на разноските за първоинстанционното производство. В изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено чрез адв. Ю., като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона. Навежда се допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че по този правен въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС и с ППВС № 4/23.12.1968 г. От страна на жалбоподателя се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че това произнасяне на СГС правело обжалваното определение и очевидно неправилно. Насрещната страна – ответникът Върховният касационен съд (ВКС), чрез процесуалния си пълномощник З. С. (служител с юридическо образование), в отговора на частната касационна жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата. За да остави без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу определението от 19.09.2023 г., с което първоинстанционният съд е прекратил исковото производство по делото, СГС е установил, че същото е било образувано по предявен от жалбоподателя срещу ВКС осъдителен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер 20 000 лв. за причинени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), във връзка с подадена от ищеца жалба с вх. № 6462/18.08.2020 г. по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, с която е искал възобновяване на производството по същото наказателно дело, на основание чл. 422 и чл. 205 от НПК, чл. 127 от КРБ, чл. 47 от ХОПЕС, чл. 13 от ЕКЗПЧОС, чл. 2 от МПГПП на ООН, чл. 2 от ДЕС, Директива 2012/29 на ЕС. Периодът, за който се претендира обезщетението, е 18.08.2020 г. - 06.08.2022 г., като жалбоподателят-ищец твърди, че претърпял неимуществени вреди през този период, изразяващи се в „нарушени правни очаквания, психически тормоз, отчаяние, страх, безизходица, безнадеждност, безпомощност, унижение, ужас, нарушаване на вярата в правосъдието и държавата“, вследствие на твърдяно от него неизпълнение от страна на ответника ВКС на задължение да сезира органа на досъдебното производство, респ. Прокуратурата на Република България, като препрати жалбата на главния прокурор, който да я разгледа по същество. От служебно извършената от СРС писмена справка, въззивният съд е установил още, че е налице по-рано заведено гр. дело № 50333/2020 г. по описа на СРС, което според съдържанието на исковата молба, по която е образувано, е тъждествено с първоинстанцинното гр. дело № 54984/2022 г. (това в настоящото производство) – идентични са страните и отправеното искане за заплащане на парично обезщетение в размер 20 000 лв. Идентичността на основанието СГС е извел от обстоятелствената част на исковите молби по двете дела – и в двете ищецът е посочил, че желае да получи обезщетение за претърпените в периода 18.08.2020 г. - 06.08.2022 г. вреди от твърдяното бездействие на ответния ВКС да изпрати по компетентност на главния прокурор искането му за възобновяване на едно и също наказателно дело – к.н.о.х.д. 1018/2019 г. по описа на ВКС, като са еднакви и основанията за възобновяване, квалифицирани от самия ищец в исковите молби, като такива по чл. 422 и чл. 205 от НПК, чл. 127 от КРБ, чл. 47 от ХОПЕС, чл. 13 от ЕКЗПЧОС, чл. 2 от МПГПП на ООН, чл. 2 от ДЕС, Директива 2012/29 на ЕС. Въззивният съд е установил и че ищецът не е изложил твърдения, от които да се заключи, че се касае за качествено различни искания, от които да търпи различни вреди, като в тази връзка съдът е изложил съображения, че щом искането по чл. 422 от НПК, посочено във всяка от молбите до ВКС, почива на една и съща правна рамка, макар при различна обосновка, то бездействието по всяка тях не би могло да доведе до основание за претендиране на отделни обезщетения. С оглед това, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че фактът, че исканията са отправени с различни жалби на ищеца до ответния ВКС (жалба с вх. № 6470/2020 г. и жалба с вх. № 6462/2020 г.), не променя обстоятелството, че искането по същество е идентично. От писмената служебна справка СГС е установил, че са образувани и други граждански производства между същите страни с предмет обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие твърдяното бездействие на ответния ВКС за възобновяване на к.н.о.х.д. № 1018/2019 г., но е приел, че за целите на частното производство изследването на наличието на предпоставките на чл. 126, ал. 1 от ГПК по отношение на другите инициирани от ищеца производства пред СРС, не е необходимо, тъй като установяването на съществуването дори на едно такова, по отношение на което е констатиран обективен и субективен идентитет с процесното, има за последица прекратяване на по-късно образуваното производство, както повелява чл. 126, ал. 1 от ГПК. По тези съображения въззивният съд е приел, че по-късно заведеното производство, а именно това по гр. д. № 54984/2022 г. по описа на СРС, е подлежало на прекратяване и правилно е прекратено от районния съд. В тази връзка СГС е изложил и съображения, че е налице отрицателна процесуална предпоставка – наличие на друго идентично производство между същите страни, със същото основание и искане, поради което по-късно заведеното, като недопустимо, следва да се прекрати на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е изтъкнал, че тази разпоредба цели да се изключи възможността от постановяване на различни решения по един и същи правен спор. Приел е и че разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, като общи норми относно начина на определяне на обезщетението за вреди, са основани на принципа на пълно еднократно обезщетяване на неимуществени вреди от деликт, както и че при първоначално предявен иск за вреди от деликт, периодът на претърпяване на вредите не е елемент от основанието на иска, тъй като принципът на еднократност на обезщетяването и пълното поправяне на вредите го изключва, като при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази всички вреди от момента, когато действието е било дължимо, до момента на устните състезания на последната инстанция по същество. Въззивният съд е изтъкнал още, че нов иск е допустим само при изрично посочени нови факти, които няма да бъдат обхванати от силата на присъдено нещо по предявените преди това искове на същото основание, а в случая ищецът не сочи нови обстоятелства, довели до претърпяване на различни вреди (ексцес), които да не са предмет на вече предявените от него многобройни искове. За да остави без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу първоинстанционното определение № 41965/23.11.2023 г., с което по реда на чл. 248 от ГПК в полза на ответника ВКС са присъдени разноски в размер 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, въззивният съд е установил, че искане за присъждане на такива разноски е било своевременно направено от ответника, но с прекратителното определение от 19.09.2023 г. районният съд е пропуснал да се произнесе по него, поради което ги е присъдил чрез допълването му по реда на чл. 248 от ГПК, като съобразно изхода от делото и чл. 78, ал. 4 от ГПК е признал право на ответника на разноски при прекратяването на делото. Въззивният съд е намерил, че предвид приетото от него по-горе, че първоинстанционното производство е законосъобразно прекратено като недопустимо, за ответника е възникнало правото на възстановяване от страна на ищеца на направените разноски. В отговор на доводите на жалбоподателя, СГС е приел, че действително приложимият по делото ЗОДОВ съдържа разпоредби относно разноските, които изключват предписанията на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, но противно на поддържаното от ищеца, специалният закон съдържа уредба в чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, съгласно която, в полза на юридическо лице – ответник следва да се присъди възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска, в случай че е било представлявано по делото от юрисконсулт, като размерът на това възнаграждение не може да надхвърля максималния такъв за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от ЗПП. Въззивният съд е приел и че съгласно тази разпоредба, заплащането на правната помощ е с оглед вида и количеството на извършената дейност и се определя съобразно НЗПП, като в чл. 25, ал. 1 от същата, е предвидено, че за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв., и следователно претендираните от ответния ВКС разноски за сумата 150 лв. попадат в този размер. СГС е споделил и изводите на първоинстанционния съд, като на основание чл. 278 ал. 4, във вр. с чл. 272 от ГПК е препратил към тях, и по-конкретно – в частта им относно фактическата и правна сложност на спора, процесуално поведение на ищеца, обема на събрания доказателствен материал, броя проведени съдебни заседания и действително извършените от процесуалния представител на ответния ВКС действия в хода на производството. По наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав на ВКС намира следното: Формулировката на поставения от страна на касатора процесуалноправен въпрос е неточна, тъй като е относима към произнасяне от въззивния съд с решение по същество на материалноправния спор по делото, а в случая въззивният СГС се е произнесъл с определение – в рамките на частно производство по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК – относно процесуалната допустимост на предявения от жалбоподателя иск и на образуваното по него първоинстанционно производство по делото. Поради това, съгласно т. 1, изр. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав уточнява формулировката на въпроса, както следва: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства по делото, които имат значение за допустимостта на иска и на производството по него, за да се произнесе според точния смисъл на закона. Посочената от страна на касатора практика на ВС и ВКС (решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС и с ППВС № 4/23.12.1968 г.) е неотносима към така уточнения процесуалноправен въпрос, тъй като същата дава разрешение на предложената от жалбоподателя неточна формулировка на въпроса – при произнасяне от въззивния съд с решение по същество на материалноправния спор за обезщетение за неимуществени вреди, а настоящият случай не е такъв. Отговор на уточнения процесуалноправен въпрос е даден с ТР № 6/2017 от 15.11.2019 г. на ОСГТК на ВКС, в което е разяснено следното: Производството по чл. 274, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за разглеждането на частните жалби, по естеството си е пълно (а не ограничено) въззивно производство. Въззивната съдебна инстанция, осъществяваща контрола за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частното производство. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая въззивият съд по никакъв начин не се е отклонил от тази задължителна практика на ВКС – за да достигне до извода, че предявеният от касатора иск е процесуално недопустим съгласно чл. 126, ал. 1 от ГПК, СГС е обсъдил събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти, като е изложил и своите правни съображения, с които дал отговор на оплакванията и доводите на жалбоподателя. Приетото от съда е в пълно съответствие и с трайно установената практика ВКС по приложението на чл. 126, ал. 1 от ГПК, съгласно която, пълен обективен и субективен идентитет между делата е налице, когато между същите страни е предявен повторно иск за същото материално субективно право; проверката за тъждество между делата включва преценка на белезите, които индивидуализират спорното материално право – правопораждащите факти, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, от които то произтича, и се извършва въз основа на посочените от ищеца основание и петитум на иска (в този смисъл – определение № 314/12.07.2019 г. по ч. търг. д. № 752/2019 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 357/24.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3981/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 156/02.03.2018 г. по ч. търг. д. № 220/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 35/13.01.2010 г. по ч. гр. д. № 680/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др.). Следователно, в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните съображения и изводи на въззивната инстанция, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивният съд е разрешил поставения процесуалноправен въпрос в съответствие с практиката на ВКС (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От гореизложеното следва, че не е налице и сочената от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени надлежни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика; напротив – както стана ясно, приетото от СГС относно тълкуването и приложението на чл. 126, ал. 1 от ГПК е в пълно съответствие с практиката на ВКС. Относно правните изводи на въззивния съд за дължимостта от жалбоподателя-ищец на ответника ВКС на разноските за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, от страна на касатора не са поставени правни въпроси, нито са наведени касационни оплаквания. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 10, ал. 4, предл. 2 и аргум. от чл. 10, ал. 1, изреч. 2 от ЗОДОВ, във в вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и с чл. 25а, ал. 3, предл. последно, във вр. с ал. 2 от НЗПП, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника ВКС, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в настоящото частно касационно производство, а именно – сумата 50 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение