Определение № 4657 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4455/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. П. Л., подадена чрез адв.В. З., против решение № 144 от 23.07.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 307/2025г. на Пловдивския апелативен съд. С това решение е потвърдено, в обжалваната пред апелативния съд част, решение № 233/04.03.2025г. по гр.д. № 730/ 2024г. на Пловдивския окръжен съд, за осъждане, на основание чл.45 от ЗЗД, на Д. П. Л. да плати на Р. Г. П. сума над 15 000 лева до 30 000 лева, представляваща част от общия предявен размер 50 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 01.06.2022г., ведно със законната лихва, за периода от 01.06.2022г. до окончателното плащане. Касаторът счита въззивното решение за неправилно и необосновано, тъй като в нарушение на материалния закон-чл.52 ЗЗД, въззивният съд определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на пострадалата. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и формулира следните въпроси, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение № 705/26.11.2024г. по гр.д. № 609/2023г. на ІV ГО, решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г., решение № 749/ 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. и решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. и трите на ІІ ТО): 1. Какви са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, на основание чл.52 ЗЗД, при предявен иск против деликвент; 2. Съобразена ли е сумата 50 000 лева с „икономическата конюнктура в страната“. Поставя и въпроса: 3.Длъжен ли е съдът да даде отговор в съдебното решение на доводите на страните по делото, които са от значение за изхода на спора по същество. Счита също, че въпрос 1 е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като поддържа, че е налице това основание и по въпросите: 4. Какво означава „съобразен с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането“ спрямо едно физическо лице; 5. Следва ли получаването на обезщетение за определена инвалидност с ЕР на ТЕЛК, да се взема предвид при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД; 6. Взема ли се предвид социалното положение на деликвента при определяне на обезщетението във връзка с икономическата конюнктура в страната. Ищецът Р. Г. П., чрез процесуалния си представител адв. Р. П., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. По предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за присъждане на ищцата на обезщетение за неимуществени вреди в размер 30 000 лева- частичен иск от общо дължими 50 000 лева, причинени й като пешеходец при ПТП на 01.06.2022г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното плащане. Първоинстанционният съд е намерил иска за основателен и го е уважил изцяло. Ответникът е подал въззивна жалба против решението, в частта, с която искът е уважен за сума над 15 000 лева до присъдените от първоинстанционния съд 30 000 лева. Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която деликвентът е осъден да плати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер 15 000 лева. Именно, поради влизането му в сила в тази част, въззивният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо са установени между страните фактите, че: на 01.06.2022г. е настъпило процесното ПТП по механизма, приет от първостепенния съд; инцидентът е причинен по вина на ответника Л. и в резултат от ПТП ищцата е получила травматично увреждане – субтрохантерно счупване на дясната бедрена кост, довело до трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник, както и по дължимостта на законната лихва върху главницата на обезщетението, за периода от 01.06.2022г. до окончателното плащане. С оглед оплакванията във въззивната жалба съдът е приел за спорен във въззивното производство въпроса относно наличието на пряка причинна връзка между настъпилото ПТП и развитието при ищцата на левостранна плевропневмония, обема, продължителността и интензивността на търпените от нея физически и морални страдания в пряка причинна връзка с процесното ПТП и размерът на справедливото обезщетение над сумата 15 000 лева до присъдения размер 30 000 лева, като част от приетия от първостепенния съд за справедлив размер 50 000 лева. След подробен анализ на ангажираните писмени и гласни доказателства, в това число след обсъждане на приетите в производството СМЕ, изготвени от вещо лице-травматолог и от вещо лице със специалност вътрешни болести, пневмология и фтизиатрия, както и заключението на съдебно-психологическата експертиза съдът е приел за установено, че в пряка причинна връзка с процесното ПТП на 01.06.2022г.-в резултат от падането от собствен ръст върху пътното платно след настъпил удар между тялото й и управлявания от ответника велосипед, Р. П. (тогава на 82 години) е получила субтрохантерна фрактура на дясно бедро, довела до трайно затруднение на движението на долен десен крайник за период от около 12 месеца. Изпитвала е болки с голям интензитет непосредствено след увреждането и след оперативното лечение и в първите месеци след увреждането, които в следващите месеци до края на възстановителния период са били с намаляващ интензитет. Претърпяла е оперативно лечение при условията на спешност за открито наместване на фрактурата с поставянето на имплант, който не е задължително да бъде премахнат впоследствие. След дехоспитализацията е провеждала рехабилитация. Била е на постелен режим 3 месеца, след които още 7-8 месеца се е придвижвала с помощни средства. През този период освен болките в десния крак, от които не е можела да спи, ищцата била със затруднен тоалет, обслужване и придвижване, нуждаела се е от чужда помощ за поддържане на хигиената, за приготвяне на храната, за поддържане на дома. В резултат от залежаването е получила усложнение - левостранна плевропневмония, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота, което е наложило провеждане на болнично лечение, придружено с инвазивни процедури, като във връззка с това усложнение дишането на ищцата е било затруднено и свързано с мъчителни преживявания за задушаване. Въззивният съд е направил извод за наличието на пряка причинна връзка между процесния инцидент и получената левостранна плевропневмония, като не е кредитирал извода на експерта-специалист по вътрешни болести за липсата на връзка между това усложнение и залежаването на ищцата в резултат от инцидента. Приел е, че този извод не кореспондира с приетото по делото споразумение от 19.01.2024г. по АНД № 20235330207002 от 2023 г. на РС-Пловдив, одобрено от съда с окончателно протоколно определение от 19.01.2024г., с което ответникът е признат за виновен за извършено престъпление по чл.133 вр. чл.129, ал.2 от НК за това, че на 01.06.2022г. в гр. Пловдив е причинил на Р. Г. П. по непредпазливост средна телесна повреда, изразяваща се в субтрохантерно счупване на бедрена кост, довело до затрудняване на движенията на десния долен крайник за около 8-10 месеца, както и левостранна плевропневмония, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота и на основание чл.378, ал.4, т.1 вр. чл.375а, ал.1 вр. ал.2 от НПК вр. чл.133, вр. чл.129, ал.2 вр.чл.78а, ал.1 от НК, ответникът е бил освободен от наказателна отговорност и му е наложено администритивно наказание – глоба. Изложил е съображения, че споразумението на основание чл.383, ал.1 от НПК има последиците на влязла в сила присъда, поради което на основание чл.300 от ГПК е задължително за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. На основание чл.300 от ГПК, гражданският съд е обвързан от задължителната сила на присъдата и относно вредата, когато тя е елемент от престъпния състав на деянието. Този принцип е приложим и в случаите, когато подсъдимият е освободен от наказателна отговорност на основание чл.78а НК с налагане на административно наказание. Предвид изложеното съдът е приел, че на основание чл.300 от ГПК, е налице причинна връзка между извършеното от ответника противоправно деяние на 01.06.2022г. и настъпилата при ищцата левостранна плевропневмония, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Съдът е приел за установено и, че психологическото състояние на ищцата е било силно влошено – имала е интензивни малоценностни изживявания, продължително усещане за непълноценност, ограничени социални контакти, социален живот и активност, значителна промяна на самооценката, тревожност, безпокойство, опасения и доминираща страхова готовност при сходни на инцидента ситуации, във връзка с които страдания е търсила психологическа помощ и е провеждала медикаментозно лечение, като тези негативни психо-емоционални промени не са преминали в болестно състояние. Възстановителният период е продължил около една година и шест месеца. Към момента ищцата все още търпи болки в десния крак след физическо натоварване и промяна във времето, движението в дясната тазобедрена става е с ограничен обем (до 90 градуса при норма 120 градуса), който не позволява пълно клякане. Налице са трайни оперативни белези в страничната част на дясното бедро, които не се претендира да са със загрозяващ характер. Ищцата продължава да ползва помощно средство при ходене-бастун, и има накуцваща походка. Счупената кост и мускулатурата на дясното бедро са възстановени, не се установяват посттравматични промени в дясната тазобедрена става, не е необходим щадящ режим на физическо натоварване. Не се очаква ускоряване на дегенеративните процеси в ставата в резултат от фрактурата и усложнения от поставения имплант. Ищцата продължава да търпи страхови преживявания при сходни ситуации. Налице е трайна неблагоприятна промяна в личността и начина на живот на ищцата – преди инцидента ищцата е била енергичен, деен и комуникативен човек, водещ самостоятелен и активен живот, докато понастоящем е трудно подвижна, нуждае се от чужда помощ, ограничила е социалните си контакти, изпитва страх при придвижване, била е принудена да продаде дома си и да се премести да живее в друго жилище, защото вече не е в състояние да преодолява стълби. При така установеното от фактическа страна, апелативният съд е счел, че приетият от първостепенния съд размер 50 000 лева на справедливото обезщетение не е завишен, а съответства на принципа на справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД, съобразно критериите в ППВС №4/1968г. Размерът кореспондира на тежкия характер на увреждането, претърпяното оперативно лечение с необходимост от импланти, интензивните и продължителни болки, дългия възстановителен период с настъпили усложнения, необходимостта от чужда помощ, липсата на пълно възстановяване, загубата на възможност за независим живот. Размерът е съобразен и с напредналата възраст на ищцата, която затруднява възстановителния процес, способства за по-мъчително преживяване и възпрепятства настъпването на пълно възстановяване. Същият е съобразен с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, и със съдебната практика по сходни случаи. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника, че определеният размер на обезщетението не е съобразен с неговите конкретни възможности да го заплати, тъй като има ниски доходи, липса на спестени средства и имущество, което да послужи за заплащане на обезщетение в определения от съда размер. Позовал на трайната съдебна практика, според която сочените обстоятелства не са релевантни при определяне на размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, по смисъла на чл.52 от ЗЗД. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд намира, че липсват основанията за допускане до касационен контрол на атакуваното решение. Поставеният от касатора първи въпрос удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но не е налице допълнителната предпоставка на сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива постановките по т. II от ППВС № 4/23.12.1968г., с които са определени критериите за понятието „справедливост“. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на морални болки и страдания, причинени от телесни увреждания на пострадало при деликт лице са: обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът и моментът на настъпването; възрастта на пострадалия, характера и тежестта на телесните увреждания; вида и продължителността на проведеното лечение; интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания; прогнозите за отзвучаването им; наличието на трайни последици за здравето и начина на живот на увредения. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. В случая, съставът на Пловдивския апелативен съд е определил размера на обезщетението, което да възмезди ищцата за болките и страданията, причинени от телесните увреди, настъпили в резултат на ПТП, подлагайки на детайлно обсъждане конкретно релевантните за спора специфични факти и обстоятелства от значение за приложението на принципа на справедливостта. Съдът е съобразил броя, вида и тежестта на причинените на ищцата телесни увреждания, продължителността и вида на проведеното лечение; продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, причинените неудобства за пострадалата, негативното отражение, което инцидентът е дал върху психиката й. Спецификата на продължаващото непреодоляно негативно отражение от инцидента върху здравето и начина на живот на ищцата е подробно анализирана и е счетена за съществено и значимо обстоятелство при формирането на вътрешното убеждение за размера на паричния еквивалент на обезщетението за моралните вреди и за приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Предвид изложените съображения, поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос 1 не се установява, поради което и касационно обжалване на решението по него не следва да се допуска. Доколкото е налице непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по поставения въпрос 3. Доколкото касае правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, включващи и задължението да обсъди всички доводи и искания на страните и релевантните за спора доказателства, този въпрос отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. Същият не е разрешен обаче в противоречие с практиката на ВКС, включително и с тези решения, цитирани от касатора. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат анализ и оценка на правнорелевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Или обобщено атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК. По отношение на въпросите 2 и 4, отнасящи се до значението на икономическата конюнктура в страната при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се посочи, че практиката на ВКС е категорична в становището си, че след като при определяне размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за това, трябва да бъдат съобразявани и конкретните икономически условия в страната, тъй като същите имат пряко отражение върху общественото разбиране за справедливост. Размерът на обезщетението за неимуществените вреди не е поставен в зависимост от субективното разбиране на увреденото лице или на деликвента, за това кое обезщетение е справедливо, а е в зависимост от възприетото в обществото разбиране за това. Обезщетението трябва да бъде определено според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия, а най-пълно да компенсира претърпените от от него неимуществени вреди. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Поставеният от касатора въпрос 5 не е бил обсъждан от въззивния съд, не е обусловил решаващата му правна воля и няма нужното значение за изхода от спора по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г. Касационно обжалване не може да се допусне и по последния поставен въпрос. В пълно съответствие със съдебната практика на ВКС въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди няма за цел икономически да увреди делинквента, поради което конкретното му имотно състояние не е от значение при определяне на дължимото от него обезщетение. Наличието на доходи и имущество, които биха могли да послужат за изплащане на обезщетението, е обстоятелство, което има отношение към събираемостта на вземането за обезщетение, и реалната възможност на увреденото лице да получи компенсацията, която му се дължи, но не е сред обстоятелствата, които съдът следва да преценява при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Предвид изложеното решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол. Несъгласието на жалбоподателя с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и с крайния резултат по делото, касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да плати, на основание чл.38 ЗАдв, на процесуалния представител на ответницата по касация сумата 300 евро - адвокатско възнаграждение, определено с оглед вида и характера на делото, фактическата и правната му сложност, защитавания материален интерес, осъществения обем на адвокатска защита (изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба с изразено становище по изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, без осъществено процесуално представителство в открито съдебно заседание пред ВКС) и при съобразяване разпоредбите на ЗАдв, според които възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО