Определение № 50404 от 29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1239/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 357 от 13.12.2021 г. по в. гр. д. № 583/2021 г. на Русенския окръжен съд е отменено решение № 260367/23.04.2021 г. по гр. д. № 5568/2020 г. на Русенския районен съд в частта, с която е бил уважен до размер на 12 000 лв. частичният иск по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане, предявен от И. Ф. Н. срещу община Русе, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.04.2019 г. до окончателното изплащане, и този иск е отхвърлен. Решението е постановено при участието на третото лице-помагач Драматичен театър „Сава Огнянов“ [населено място].

Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка е правилно установена от първата инстанция. На 05.04.2019 г. ищецът И. Н. бил на посещение със сестра си в Доходното здание в [населено място], за да посетят театрална постановка, която щяла да се играе на голямата сцена в Драматичен театър „Сава Огнянов“. Тъй като имало още време до началото на постановката, двамата решили да седнат на канапета, намиращи се встрани от фоайето, в близост до една колона. Плътно прибрана до тази колона се намирала стойка за поставяне на картини и плакати, която към този момент не се използвала. Тя била в мраморен цвят, подобен на този, в който били колоните и подът във фоайето на зданието. Когато двамата посетители се отправили към залата, ищецът се спънал и паднал, тъй като се движел много близо до колоната с поставената в близост стойка. Основата на стойката била издадена с около 13 см пред и зад основно ѝ тяло. По делото не са събрани доказателства ищецът да е бил в такова здравословно състояние, което да е улеснило спъването му в стойката. При падането той си счупил носа и дясната раменна кост, като върху пода до него се образувало голямо количество кръв. След инцидента той се нуждаел от чужда помощ за около месец, оплаквал се и от това, че ребрата му се разместили, защото през 2018 г. претърпял сърдечна операция, а разрезът на гръдната кост бил допълнително укрепен със скоби.

Според приетата медицинска експертиза при падането на ищеца са му причинени следните увреждания: счупване на дясна раменна кост и счупване на носни кости, посттравматична деформация на дясна раменна кост и ограничение на движенията на дясна раменна става с хипотрофия на мускулатурата. Тези увреждания биха могли да настъпят при така описаното от ищеца падане от собствен ръст. Съдебният медик е установил, че в периода 03.01.2018 г. – 19.01.2018 г. ищецът е бил на лечение в Клиниката по Кардиохирургия при А. С. болница "Т.", като на 05.01.2018 г. е била извършена оперативна интервенция – митрално клапно протезиране с биологична клапна протеза. Поставен бил аортокоронарен байпас на четири коронарни артерии. Вследствие на извършената оперативна интервенция е била извършена и фиксация на стернума, но същата е била компрометирана още в началото на 2018 г., което наложило повторната му фиксация. Нарушена цялост на серклажните бримки била налична и след последната кардиологична интервенция в края на м. януари 2018 г., поради което вещото лице не може с категоричност да изключи увеличаване броя на серклажните бримки с нарушена цялост във връзка с инцидента на 05.04.2019 г. Обичайният възстановителен период за такова увреждане бил месец и половина до два месеца в зависимост от индивидуалните особености. При ищеца не настъпило пълно функционално възстановяване. Болките при такива увреждания обичайно били най-силни непосредствено след получаване на увреждането и продължавали със сравнително голям интензитет до имобилизацията на крайника. Възможно било след премахването на имобилизацията при раздвижване на крайника да се изпитват силни болки, които да отшумяват в хода на възстановяването. Възможно било да се изпитват по-слаби болки вследствие на промяна в атмосферните условия и при по-големи физически натоварвания.

От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен. Ангажирането на деликтна отговорност предполага няколко предпоставки: да е налице деяние, изразяващо се в действие или бездействие, същото да е противоправно, да е извършено виновно, да са настъпили вреди и да е налице причинно-следствена връзка между деянието и вредите. В хипотезата на чл.49, вр. чл.45 ЗЗД вината се предполага. Противоправно е това деяние, което нарушава изрично формулирана в правна норма забрана, в неизвършване на задължение, което съобразно правна норма е трябвало да бъде извършено, неосъществяване на поведение, което правна норма изисква непременно да бъде осъществено при дадена ситуация. Действително, разпоредбата на чл. 45 ЗЗД съдържа едно общо правило да не се вреди другиму. Под „да не се вреди“ се разбира да не се причиняват другиму вреди чрез действие или бездействие. За да е налице бездействие обаче, даденият субект, чиято отговорност следва да се ангажира, трябва да е имал задължение да действа. В случая липсват общоприети правила за обезопасяване на движими обекти, находящи се в сградата, които да възлагат такова задължение на нейния собственик или на лицата, които я стопанисват или организират събития в нея. По делото не са събрани доказателства ответникът да е допуснал нарушение на каквито и да е правила за безопасност. Направената от ищеца съпоставка между прибраната до колоната празна стойка в настоящия случай и обозначените стойки, разположени в сградата на Окръжен съд – Русе, е неправилна, тъй като в първия случай стойката не се ползва и са положени усилия тя да не се намира на пътя, който обичайно се използва от посетители на театрални постановки, като не случайно празната стойка е била сложена до колоната, за да не пречи на движението. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС по въпроса за противоправността на бездействие в хипотеза на чл.45 ЗЗД.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца И. Ф. Н..

Жалбоподателят счита, че общоприетото правило, което ответникът е нарушил и с това е предизвикал неимуществените вреди, е правилото за обезопасяване на опасни вещи чрез указване на тяхната опасност или нейното елеминиране чрез ограничаване на движението или чрез указване на място за заобикалянето ѝ. Счита, че процесната стойка е била опасна и се е нуждаела от обозначение или друг вид обезопасяване, за да не се спъне човек в нея. Позовава се на еднаквата шарка на стойката и стените и пода на фоайето на процесната сграда, което прави трудно различаването ѝ. Дори да се допусне, че липсват правила за обезопасяване на движими вещи, то тогава искът следва да се квалифицира по чл.50 ЗЗД, но това не е сторено, в разрез с практиката на ВКС. Жалбоподателят се позовава и на това, че ако човек е седял на дивана във фоайето на сградата, неговият път към залата, в която ще има представление, минава по маршрута, който той е изминал, а не по обичайния маршрут, който повечето от посетителите избират.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. За да се обуслови противоправност на бездействието на деликвента, трябва ли да са нарушени правила, предписани в нормативен акт, или би било достатъчно, ако бездействието е в противоречие с общоприети правила и стандарти на поведение;

2. При констатиране на липса на нарушени правила и ако вредите са произлезли от вещта, следва ли въззивната инстанция да квалифицира деликта по чл.50 ЗЗД, като даде указание за разпределяне на доказателствената тежест.

По двата въпроса въззивното решение влизало в противоречие с т.3 на ППВС № 4/75 г., а по втория – с решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о.

Ответникът община Русе не взема становище по жалбата.

Третото лице-помагач Драматичен театър „Сава Огнянов“ [населено място] оспорва жалбата. Счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Позовава се на практика на ВКС - решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о., в което е прието, че в конкретния случай липсва задължение както за сигнализиране, така и за предприемане на конкретни, точно определени действия, свързани с обезопасяването на трайно прикрепена скоба против паркиране на територията на ответния университет и поради това не може да бъде твърдяно неизпълнение на такива задължения, които да доведат до отговорността по чл. 49 от ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по паричен иск с цена над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Въпрос № 1 е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е свързан с решаващ извод на въззивния съд по прилагането на чл.49 ЗЗД – че липсват общоприети правила за обезопасяване на движими обекти, находящи се в сградата, които да възлагат такова задължение на нейния собственик или на лицата, които я стопанисват или организират събития в нея. Този извод влиза в противоречие с практиката на ВС и ВКС – както с т.3 на ППВС № 4/75 г., на която въззивният съд се е позовал, така и на практика на тричленни състави на ВКС, например решение № 367 от 12.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2009 г., III г. о., решение № 99 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4659/2007 г., III г. о., решение № 94 от 21.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 537/2010 г., IV г. о., решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о., решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о., решение № 177 от 25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1263/2016 г., III г. о., в които е направена съпоставка между отговорността по чл.49 и чл.50 ЗЗД, като в част от тази практика е обосновано и задължението на собственика на вещта или лицето, под чийто надзор тя се намира, да я обезопаси. Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,