Определение № 50240 от 05.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1145/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на ЗД „Бул Инс“АД с ЕИК[ЕИК] срещу решение № 182 от 22.03.2022 г. по в.т.д. № 1205/2021 г. на АС-София/САС/, с което е потвърдено решение № 265706 /10.09..2021 г. по гр.д. №9006/2015 г. по описа на СГС-ГО. С последното е бил отхвърлен искът на дружеството- касатор с правно основание чл.127 ал.2 ЗЗД във вр. с чл.53 ЗЗД срещу Агенция «Пътна инфраструктура» за сумата от 30 000 лв., като част от претенция от общо 75 000 лв., представляваща припадаща се половина от общия размер на заплатеното на 08.01.2018 г. обезщетение от 150 000 лв. за понесените от А. Х. С. неимуществени вреди,както и иск за законната лихва върху предявената част от иска за главницата от 30 000 лв., изчислена за периода 08.01.2018 г. до окончателното плащане. Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал.2 ГПК-евентуална недопустимост на въззивното решение, като произнесено по различни факти от тези наведени в ИМ/ претендирала се частта от обезщетението, което ще бъде платено от застрахователя на пострадалия, а не от вече на заплатеното. Навеждат се и основанията по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Агенция „Пътна инфраструктура“ - София, в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира разноски пред касационната инстанция в размер на дължимото юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта: От съдържанието на ИМ се установява, че процесният главен иск е бил предявен първоначално като обратен такъв по висящото гр.д. № 2992/2015 г., а след това отделен заразглеждане в отделно производство. От обстоятелствена част и петитума, както и от допълнителните уточнения в молбата, депозирана на 31.07.2015 г. се извежда, че твърденията на ищеца се основат на това,че в негова полза е възникнало вземане в размер на 75 000 лв., претендирано частично до размера на 30 000 лв., която сума представлява обезщетение, дължимо от ответника на ищеца, тъй като ЗД“Бул инс“АД е платило половината от общата сума вместо Агенция „Пътна инфраструктура“ към пострадалото от ПТП лице за причинените му неимуществени вреди и смъртта на неговата майка. Според въззивния състав, при тези твърдения правилно първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.127 ал.2, във вр. с 53 ЗЗД, като още с предварителния си доклад, обективиран в Определение от 28.05.2019 г. при посочената правна квалификация на предявения главен иск е указал на всяка една от страните кои са фактите, за които носи доказателствената тежест. Именно във връзка с твърденията на ищеца, че плащането на задължението е станало преди завеждането на иска, вкл. че процесната сума се претендира като платена преди датата на исковата молба съдът е възприел твърдението му, че е платил целия солидарен дълг. След като това се твърди с исковата молба, логично е, според съда, да е сторено преди предявяване на иска. В тази връзка и е указано с доклада по реда на чл.146 ГПК, че освен останалите факти, носи и тежестта да установи факта на извършено плащане към третото ползващо се лице по посочената в исковата молба сума, вкл. постъпването на сумите при правоимащото лице и основанието, на което е извършено плащането, в т.ч. и стойностите на отделните елементи от дълга - главница, лихви, разноски. Страните не са възразили срещу проекто-доклада, който е обявен за окончателен. В откритото с.з. от 04.07.2019 г. процесуалният представител на ищеца е посочил изрично, че същият е заплатил застрахователно обезщетение на 08.01.2018 г., поради което и от тази дата претендира заплащането на законна лихва върху сумата на платеното обезщетение. Процесуалното действие е извършено редовно във връзка с указанията от проекто- доклада, възприето е като такова и от съда, който, след като е допълнил доклада и приемайки, че е сезиран и с акцесорен иск за заплащане на законна лихва върху претендираната главница, считано именно от 08.01.2018 г., е обявил проекто-доклада заокончателен. Следователно,за съда, няма как са се счетат за основателни възраженията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд се е произнесъл по искане, различно от заявеното от ищеца, респ. – постановил е недопустимо решение. Съобразно твърденията на ищеца-въззивник, които не са били нито конкретизирани,нито формулирани по различен от първоначалната искова молба начин, вкл. след указанията на СГС в определението за възобновяване на делото, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск по 127 ал.2 ЗЗД, с цена на иска – 30 000 лв., основан на твърдения на ЗД“Бул инс“АД, че е платил целия дълг от 150 000 лв. към правоимащото лице, вкл. частта на солидарния длъжник Агенция „Пътна инфраструктура“ и претендира стойността на платеното от солидарния си съдлъжник и съобразно определения предмет, правилно е разпределил между страните и подлежащите на установяване факти. За неоснователно е счетено оплакването, че първоинтстанционния съд е допуснал процесуални нарушения в хода на събирането и проверката на доказателствата по делото, предвид че представените такива към въззивната жалба са съществували, били са в държане на въззивника и същият е могъл да ги представи в срок пред първоинстанционния съд, но не е сторил това. Последният не е поискал и назначаването своевременно на експертиза със задачи, формулирани едва във въззивната жалба. Ето защо, според въззивния съд, неангажирането на посочените доказателства от страната се дължи на собственото й процесуално бездействие, а на липсата на ясен и точен доклад по делото, каквито са били оплакванията пред същия. САС изрично е посочил, че ищецът е търговец, процесуално представляван от упълномощен адвокат – т.е. съдът не е длъжен служебно да следи за надлежното упражняване на правата на тази страна в процеса, вкл. като допуска и събира доказателства служебно. В този смисъл е неоснователно позоваването на чл. 266 ал.1 ГПК. Изложени са и съображения за това, защо въззивната инстанция намира за неоснователни и оплакванията за неправилност на първоинстанцинното решение: Според съда, между страните не е било спорно и е установено от приобщените по делото писмени доказателства, че по предявен иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ/отм./ от А. Х. С. против ЗД“Бул инс“АД пред СГС е било образувано гр.д. № 2992/2015 г., по което като трето лице помагач на страната на ответника е била привлечена Агенция „Пътна инфраструктура“. Производството по това дело е приключило с влязло в сила на 10.08.2018 г. Решение от 07.08.2017 г., потвърдено с Решение № 1389/04.06.2018 г. по в.гр.д. № 6505/2017 г. на АС София, с което ЗД“Бул инс“АД е осъдено да заплати на ищеца сумата от 150 000 лв. представляващи обезщетение по застраховка „ГО“ на водач на л.а. за причинени неимуществени вреди, поради смъртта на майката на ищеца при ПТП на 07.09.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.09.2012 г. до окончателното й изплащане.Установява се от приложените преписи от обсъдените съдебни решения, че върху тях е извършено отбелязване за издаден в полза на А. С. изп.лист за присъдените общо сумата от 150 000 лв., както и за съдебните разноски, сторени от него в хода на двете производства. Според въззивния съд по настоящия спор, от механизма на ПТП, приет от съда с влязлото в сила решение по цитираното предходно дело, което се ползва със задължителната сила на мотивите по отношение на страните по настоящия спор е налице независимо съпричиняване по смисъла на чл.53 ЗЗД на вредите, както от страна на застрахованото по риск „ГО“ при ищеца лице, така и от страна на ответната Агенция „Пътна инфраструктура“, с оглед неправилно монтираната от мантинела на пътя, която се е откачила и станала причина за смъртта на майката на ищеца, наред с предизвикалия виновно ПТП водач на МПС. Въззивният съд, обаче е изложил съображения за това, че уважаването на регресния иск, предявен от платилия солидарен длъжник срещу съдлъжника му предпоставя установяването в кумулативна даденост на две положителни предпоставки, а именно: 1/ наличие на солидарно задължение в лицето настраните по делото и 2/ плащането на задължението, при това – в повече от дължимото от ищеца длъжник – в повече от неговата част за сметка на останалите длъжници. В конкретния спор съгласно установените факти правилно е прието от първоинстанционния съд, че първата от посочените кумулативни предпоставки е установена от ищеца При така установаната солидарна отговорност по чл.53 ЗЗД обаче ищецът-въззивник не е ангажирал каквито и да е доказателства в хода на производството пред първоинстанционния съд в подкрепа на твърденията си, че е платил целия дълг от 150 000 лв., установен по размер от влязлото в сила съдебно решение по гр.д. № 2992/2015 г. по описа на СГС към правоимащото лице, нито преди предявяване на иска, по който е образувано настоящето дело, нито на датата, на която изрично е конкретизирал, че е сторил това – 08.01.2018 г. Неустановяването на този факт съдът е приел за основание за отхвърляне на предявения иск по чл.127,ал.2 ЗЗД. Позовал се е на практика по чл.290 ГПК на ВКС, в която е прието, че солидарният съдлъжник дължи на платилия съдлъжник припадащата му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв какъвто е бил в момента на погасяването / Решение № 211 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 177/2011 г., IV г. о., ГК Решение № 245 от 29.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 178/2012 г., III г. о., ГК/. Според съда, тези решения са продължение на трайно установеното разбиране в съдебната практика че солидарният длъжник може да претендира от останалите солидарни длъжници заплащане на тяхната част от солидарното задължение само ако е изпълнил на кредитора в повече от неговата част от солидарното задължение. Ето защо, предявен иск с посоченото правно основание се явява неоснователен при неустановяване на факта на изпълнение – т.е. под условие, че този факт настъпи в последствие. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.2 ГПК-евентуална недопустимост на въззивното решение, като произнесено по различни факти от тези наведени в ИМ/ претендирала се частта от обезщетението, което ще бъде платено от застрахователя на пострадалия, а не от вече на заплатеното. Доколкото така наведените оплаквания касаят допустимостта на обжалвания акт, за което ВКС следи и служебно, то няма пречка да се изложат съображения по основателността на тези оплаквания и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Във връзка с твърденията на ищеца, че плащането на задължението е станало преди завеждането на иска, вкл. че процесната сума се претендира като платена преди датата на исковата молба съдът е възприел твърдението на ищеца, че е платил целия солидарен дълг. След като това се твърди с исковата молба, логично е да е сторено преди предявяване на иска. В тази връзка и е указано с доклада по реда на чл.146 ГПК, че освен останалите факти, носи и тежестта да установи факта на извършено плащане към третото ползващо се лице по посочената в исковата молба сума, вкл. постъпването на сумите при правоимащото лице и основанието, на което е извършено плащането, в т.ч. и стойностите на отделните елементи от дълга - главница, лихви, разноски. Страните не са възразили срещу проекто-доклада, който е обявен за окончателен. В откритото с.з. от 04.07.2019 г. процесуалният представител на ищеца е посочил изрично, че третите лица /правоимащи/ са получили застрахователно обезщетение на 08.01.2018 г., поради което и от тази дата претендира заплащането на законна лихва върху сумата на платеното обезщетение. Следователно липсва твърдяното обстоятелство, на което се позовава касатора, че съдилищата са разгледали и са се произнесли по факти, каквито липсвали в първоначалната ИМ-, а именно на факта на извършване на плащане от негова страна на цялата сума по присъденото по предходно дело обезщетение в полза на трето лице за неимуществени вреди при ПТП. Отделен е въпросът, че по ИМ, с която се претендира частта от обезщетението, което ще бъде платено за в бъдеще от застрахователя на пострадалия, а не от вече заплатеното / или платено в рамките на процеса/чл.235 ал.3 ГПК/ резултатът по спора би бил същия-искът би се явявал неоснователен, което следва както от ясната разпоредба на чл.127 ал.2 ЗЗД, така и от посочената в обжалваното решение практика на ВКС по чл.290 ГПК, възпроизведена по-горе/. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на наведените основания по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК. От страна на касатора се сочат правни въпроси, които се свеждат до съдържанието на доклада на съда по чл.146 ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да извършва действия по отстраняването на непълнота в доклада от страна на първоинстанционния съд. Така наведените правни въпроси не се явяват обуславящи изхода по конкретния спор, тъй като отговорите им не биха допринесли за пререшаването му в желаната от касатора насока. В случая, видно съдържанието на доклада е указано на ищеца по реда на чл.146 ГПК, че освен за останалите факти, носи и тежестта да установи факта на извършено плащане към третото ползващо се лице по посочената в исковата молба сума, вкл. постъпването на сумите при правоимащото лице и основанието, на което е извършено плащането, в т.ч. и стойностите на отделните елементи от дълга - главница, лихви, разноски. Страните не са възразили срещу проекто-доклада, който е обявен за окончателен. В откритото с.з. от 04.07.2019 г. процесуалният представител на ищеца е посочил изрично, че третите лица /правоимащи/ са получили застрахователно обезщетение на 08.01.2018 г., поради което и от тази дата претендира заплащането на законна лихва върху сумата на платеното обезщетение. Следователно липсват каквито и да е непълноти или неточности в изготвения проекто-доклад, обявен по съответния ред за окончателен. По тези съображения, настоящият състав на ВКС Първо т.о. счита, че не е налице първата обща предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК -наличие на обуславящ изхода по спора правен въпрос, който да се подложи на допълнителна дискреция по основанията в т.т. 1-3 от ал.1 на същия текст, с оглед на което и не следва да се допуска касационно обжалване. В полза на ответника по касация следва на основание чл.78 ал.8 ГПК да се присъдят разноските пред касационната инстанция в размер на 300 лева-юрисконсултско възнаграждение. С оглед изложеното, съдът