Определение № 2359 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4635/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Й. Г., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Е. Н., срещу въззивно решение № 451 от 18.08.2025 г. по в.гр.д. № 244/2025 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което, след отмяната на решение № 9290 от 26.07.2024 г. по гр.д. № 377/2018 г. на Районен съд – Гоце Делчев, е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателя иск по чл. 24, ал. 4 СК за признаване относителната недействителност спрямо него на сделката, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ..., том III, рег. № 5309, дело № 323 от 14.11.2017 г. на нотариус А. Х., сключена между ответницата Б. Д. Д. и Д. А. Д., починал в хода на процеса и заместен от конституираните на негово място Б. Д., Р. Д., Х. Д., С. Д., Ф. П., Д. Д. Д., С. Д., Р. Д. и С. Д., по отношение на прехвърлената двуетажна масивна cграда с вилно предназначение, със застроена площ от 245,31 кв.м., изградена в ПИ с планоснимачен № ..., находящ се в местността „Г.б.“ по картата на възстановената собственост на [населено място], [община], област Б.. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от ответницата Б. Д. Д., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Е. А., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационния контрол на въззивното решение, а по същество касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 17.10.2025 г.

Ответниците по касационната жалба Р. Д. Д., Х. Д. Д., С. Д. Д., Ф. Д. П., Д. Д. Д., С. А. Д., Р. С. Д. и С. С. Д., всички с адрес - [населено място], област Б., не вземат становище

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен установителен иск по реда на чл. 24, ал. 4 СК за обявяване относителната недействителност на разпоредителна сделка, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ..., том III, рег. № 5309, дело № 323 от 14.11.2017 г. на нотариус А. Х., по отношение на прехвърлената сграда, поради извършването на сделката с имот СИО без съгласието на ищеца. Съдът на първо място се е произнесъл по оплакванията за недопустимост на въззивното решение във връзка с обстоятелствата, че единият ответник е починал в хода на процеса. Установил е, че лицето е починало на 01.07.2021 г. след приключване на съдебното дирене, като този факт е станал известен на съда при връчването на постановеното решение. В тази връзка съдът е събрал данни за наследниците по закон и ги е конституирал, като им е връчил препис от постановения акт.

По съществото на спора, съдът е споделил изводите на първата инстанция, че прехвърленият поземлен имот е лична собственост на ответницата, като същият не е придобит по време на брака, а преди него и то единствено на нейно име. Посочил е, че спорен в процеса е въпросът дали сградата, изградена в имота с площ 245,31 кв.м., представляваща вилна сграда на два етажа, е съпружеска имуществена общност. Безспорно е установено, че ищецът и ответницата са сключили брак на 23.07.2011 г., като процесният поземлен имот, ведно със съществуващата в него вилна сграда на 37 кв.м. са закупени преди брака от ответницата. От становище на главния архитект от 23.05.2012 г., че преустройството на тази сграда от 37 кв. м. във вилна сграда е допустимо и може да бъде узаконено, съдът е направил извод, че към посочената дата сградата е съществувала във вече преустроен вид, като същата е била изградена без строителни книжа, съответно без разрешително за строеж и съответно без надлежно учредено право на строеж, доколкото не са представени такива по делото. Въз основа на удостоверение от 26.7.2013 г., скица, издадена на 22.5.2014 г., както и нотариален акт № ..., том втори, рег. № 2396, дело № 209/2014 г. се установява, че в поземления имот е реализирано строителство на „вилна сграда“ със застроена площ от 245, 31 кв.м. По тази причина са приети за неоснователни твърдения на ищеца, че пристрояванията и надстрояванията към съществуващата стара сграда с площ 37 кв.м. са извършени в периода от 2012 г. до 2016 г., като съответно не са кредитирани и свидетелските показания, че сградата е завършена в груб строеж чак през 2016 г. Конкретно за показанията на свидетеля Г. – баща на ищеца, че покривът на вилата не е довършен, съдът е посочил, че същите се опровергават от събраните писмени доказателства - издадените официални документи от общинска администрация С., че строителството е приключило във вида на „груб строеж“ преди брака, което означава сградата да е и с изграден покрив. Дали процесната сграда е довършена в смисъл за въвеждане в експлоатация по-късно, то това няма правно значение, защото това не я лишава от характеристиката на самостоятелен обект на правото на собственост и с поставянето на покрива вилната сграда добива качеството на обект, който подлежи и може да бъде предмет на разпоредителна сделка. Дори и показанията на свидетелите относно довършването на сградата през 2016 г. да са верни, то те са неотносими предвид установяването, че много преди това сградата вече е била завършена до етап „груб строеж“. Доколкото е установено, че пристрояването и надстрояването на старата вилна сграда са извършени без надлежни строителни книжа и без учредено право на строеж от собственика на земята – ответницата, то сградата е станала нейна собственост по силата на правилото на чл. 92 ЗС. В тази връзка съдът се е позовал на практика на ВКС, според която без придобивно основание не може да се дерогира принципа на приращението, независимо с чии средства е извършено строителството преди брака. С тези мотиви съдът е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск като неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните два въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“.

2. „Може ли да се приеме, че надстроеното и пристроеното по време на брака към съществуващата стара сграда /главна вещ/, лична собственост на единия съпруг, която е придобита преди брака, представлява съпружеска имуществена общност /СИО/ и приложима ли е разпоредбата на чл. 92 ЗС в този случай?“.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Първият въпрос е принципно относим към решаващата дейност на въззивния съд, но е разрешен съобразно съдебната практика, включително и посочената от касатора. Според нея въззивният съд е задължен да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и да изложи собствени мотиви. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В конкретния случай съдът е обсъдил всички доказателства – включително свидетелските показания – като е посочил кои се подкрепят и от други писмени доказателства, и кои са в противоречие с останалия събран доказателствен материал, поради което не са кредитирани. Предвид липсата на противоречие с трайната съдебна практика въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване, като оплакванията на касатора с оценката на съда на събрания доказателствен материал и по-конкретно свидетелските показания не подлежи на проверка на настоящия етап от производството пред ВКС.

Касационното обжалване не може да се допусне и по втория, поставен в изложението, въпрос. От представените по делото доказателства, сред които и удостоверение от 23.03.2011 г., издадено от кмета на [община], се установява, че процесната вилна сграда е завършена преди сключването на гражданския брак. Решаващият извод на съда е, че тази сграда с площ 245,31 кв.м. е завършена преди сключването на гражданския брак между страните, поради което по силата на правилото на чл. 92 ЗЗД е станала лична собственост на собственика на земята – т.е. ответницата към конкретния момент. В тази връзка, така зададен въпросът и съответно посочената съдебна практика, са неотносими доколкото касаят хипотези на придобиване на собственост по време на брака в резултат на приращение, каквото в случая не е установено.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба би следвало да се присъдят направените разходи, представляващи адвокатско възнаграждение. Съгласно приетото в т. 1 от ТР № № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК обаче разноски могат да се присъдят само когато е доказано действителното им извършване, а в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане. В конкретния случай в представения договор за правна защита и съдействие не се съдържа изрична уговорка за начина на заплащането на уговореното възнаграждение – в брой или по банков път, като съответно не са представени и доказателства в тази насока, поради което претендираните разноски не следва да се присъждат.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд