Определение № 2348 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1617/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна частна жалба с вх.№ 19973 от 05.09.2023 г., подадена от П. Б. Б. чрез адвокат М. А. от САК, срещу въззивно Определение № 2003 от 03.08.2023 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 1966/2023 г. по описа на Апелативен съд – София.

Постъпил е отговор от ответника по жалбата Ж. И. Б. чрез адвокат С. П.. Моли да не се допуска обжалването, поради отсъствието на основания за това; счита, че жалбата е неоснователна по същество. Претендира разноски.

С обжалваното определение е потвърдено Определение № 263883 от 22.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 15473/2019 г. по описа на СГС, ГО, І-12 състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за освобождаване от заплащане на държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Въззивният съд е констатирал, че, сезиран с искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, първоинстанционният съд е дал на настоящия касатор изрични указания за представяне на декларация за имущественото му състояние и семейно положение, в която да посочи всички доходи, които той и евентуално съпругата му получават, вкл. влогове в банка, както и е указал какви са неблагоприятните последици от неизпълнение на това задължение в посочения от съда срок. Указанията са надлежно съобщени, но са останали неизпълнени. При тези факти въззивният съд е приел, че, като законосъобразна последица от бездействието да бъдат изпълнени указанията на съда за представяне на декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, респ. – непредставянето и неангажирането на каквито и да е доказателства в подкрепа на искането за освобождаване от дължимата държавна такса, СГС правилно е оставил молбата без уважение. При липсата на обективни данни за относимите към предмета на производството факти съдът е поставен в невъзможност да приеме друго, освен че твърденията на молителя са недоказани и за същия не съществуват пречки да изпълни законоустановеното си задължение за заплащане на следващите се по съдебното производство такси и разноски.

Обсъдено е оплакването, че причина за неизпълнението на указанията е поведението на първоинстанционния съд, който не е предоставил на жалбоподателя образец от декларация, от която да е видно какви точно обстоятелства относно имущественото си състояние трябва да декларира, нито изискал доказателства от молителя за тях, вкл. не положил усилия за служебното им събиране. САС е приел, че СГС е дал достатъчно подробни указания относно процесуалните действия, които страната да извърши за отстраняване нередовностите на искането за освобождаване от дължимата държавна такса, а ако същите са били непълни или неясни, то жалбоподателят е разполагал с предоставената му от процесуалния закон възможност да поиска от съда да ги поясни или да му окаже съдействие за упражняване на правата му, като го насочи по какъв начин може да се снабди с образец от декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК. Такива действия не са извършвани. Подчертано е, че производството по ГПК е диспозитивно и се развива при спазване принципа на равенство на страните. Ето защо съдът не може да събира служебно доказателства в полза на която и да е от страните (с изключение на хипотезата на т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). В казус като процесния задължението на съда за служебно събиране на информация относно обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК следва да се преценява през призмата на служебното начало, което обаче не включва задължение на съда служебно да събира доказателства, независимо от това дали са били поискани от страната пред първата инстанция, защото посоченото задължение на съда възниква тогава, когато заинтересованата страна е заявила искането си, с предвидените в ГПК средство и срок. В случая това не е било сторено от жалбоподателя, вкл. и след изричните указания на съда, поради което същият трябва да понесе неблагоприятните последици от собственото си процесуално бездействие да установи наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК.

В изложението към касационната частна жалба касаторът се позовава на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите (цитирани буквално):

1. „Следва ли съдилищата да изискват от страните информация за имущественото им състояние, която би могла да бъде квалифицирана като банкова или служебна тайна?“

2. „Могат ли съдилищата да основават решенията си единствено върху заключенията на приети по делата експертизи, когато заключенията им са в противоречие на събрани по делото гласни и писмени доказателства, без да се мотивират поради каква причина кредитират експертните заключения, а не кредитират останалите събрани по делото доказателства?“

Поддържа се също наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при отсъствие на конкретно формулирано питане и релевирана съдебна практика.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Съдържанието на формираната правораздавателна воля на въззивния съд свидетелства за неотносимостта на формулираните от касатора въпроси. Поставените с тях правни проблеми не са стояли на вниманието на въззивната инстанция и не са обсъждани в обжалваното определение, поради което същите нямат никакво значение за постановения резултат. По тази причина нито един от двата въпроса не обективира общо основание за допускане на касационното обжалване и е безпредметно да се коментира дали е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При отсъствието на конкретно формулирано питане и релевирана съдебна практика, (не)съответствието с която да бъде преценявано в контекста на така поставен въпрос, доводът, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се явява необоснован.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая не са налице съмнения относно валидността и допустимостта на въззивното определение, а относно „очевидната неправилност” като касационно основание следва да се има предвид, че разпоредбата визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, но проявени в квалифицирана, особено тежка степен. В случая не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, поради което и това основание за допускане на обжалването не е налице.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата разноските за защитата му в настоящото производство, а именно сумата 480 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 15).

По изложените съображения, състав на Върховния касационен съд, Второ отделение на Гражданска колегия