Определение № 3928 от 21.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3394/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 46820 от 17.05.2023 г., подадена от Д. К. С.-П. чрез адвокат Д. Л. от САК срещу въззивно Решение № 1215 от 09.03.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 10832/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ІV „г“ възз.гр.състав. Ответникът по касация Г. И. М. е депозирал отговор на касационната жалба чрез адвокат С. Х. от САК. Оспорва да са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване; оспорва жалбата по същество. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение СГС е потвърдил Решение № 20116782 от 16.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 36423/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 128 състав, с което е отхвърлен предявеният от Д. К. С.-П. срещу Г. И. М. положителен установителен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК за установяване, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ апартамент № * със застроена площ 84,65 кв.м., находящ се в жилищна сграда в [населено място], р-н „В.“,[жк], [улица], [жилищен адрес] вх. „*“, ет. *, заедно с мазе с площ от 4,15 кв.м. и заедно с 5,601 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, на основание изтекла в полза на ищцата придобивна давност в периода от 01.10.2006 г. до датата на подаване на исковата молба - 07.08.2020 г. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че процесният имот, с установен идентификатор *****, е определен като обезщетение на М. И. и Р. Ц. за отчуждаването на имот пл.№ *, кв. 16, [улица], местност [улица], за държавни нужди - за строителство на бл. 3 и бл. 4. С договор за делба от 1991 г. е прекратена съсобствеността между Р. Ц. и М. И., която е станала индивидуален собственик. Управител на етажната собственост на сградата е бил свидетелят Т. Т., а на л. 12 от книгата на етажните собственици в гарафа „временно пребиваващи лица в обекта за повече от 1 месец“ е отбелязано името на ищцата Д. К. С. – П., както и имената на членовете на нейното семейство: Х. В. П. и Г. Х. П.. Единствен наследник по закон на М. И. е нейният баща и ответник в настоящото дело - Г. И. М.. С нотариална покана от 03.11.2020 г. ответникът е поканил ищцата в едномесечен срок да освободи жилището. Съгласно констативен протокол от 19.10.2020 г., съставен от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, е демонтиран електромера и е преустановено електрозахранването в имота. Годишните данъци и такси, дължими за имота за 2015 и 2016 г. са погасени от М. И., а тези, дължими за 2020 г., са внесени от Г. М.. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства чрез разпитаните пред СРС свидетели С. К., З. Г., Т. Т. и Л. С., както и разпитаните пред въззивния съд И. М. и П. З.. Пред въззивната инстанция са допуснати и нови писмени доказателства, както и съдебна техническо-документна експертиза за установяване приблизителния период, през който са положени подписите и са написани имената в представените от въззивницата документи. Вещото лице е дало заключение, че не е възможно по експертен път да се определи времето, когато са положени подписите и са написани имената в изследваните документи. От правна страна е прието, че за ищцата е налице обоснован правен интерес от воденето на положителен установителен иск срещу ответника, който я е поканил да му заплати наем за ползването на процесния имот, като е заявил, че счита себе си за собственик. По прилагане института на придобивната давност е налице константна практика на ВКС, според която владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. За да е основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно, които предпоставки подлежат на пълно и главно доказване от страна на ищеца. Когато фактическата власт върху имота е установена като държане за собственика, този, който я упражнява, е държател на имота. В този случай презумпцията по чл. 69 ЗС е опровергана и държателят трябва да докаже като допълнителен елемент от фактическия състав и промяна в намерението за своене на имота, която да е намерила външна проява чрез действия, които несъмнено да отричат правата на досегашния собственик. Преобръщането на държането във владение трябва да намери израз в конкретни действия, насочени към собственика, които несъмнено да показват отричане на неговите права. Ответникът, от своя страна, следва да докаже, че през процесния период ищцата е имала качеството на държател, както и основанието, което твърди - сключен договор за наем. В разглеждания случай не е спорно между страните, а и се установява от събраните доказателства, че М. И. е била собственик на процесния недвижим имот към 2006 г., когато се е запознала с ищцата и се е съгласила да й го предостави за ползване за жилищни нужди, а ищцата от своя страна се е съгласила да направи основен ремонт в апартамента. Показанията на всички разпитани свидетели, които са в съответствие и с твърденията в исковата молба, водят до извод, че ищцата е получила фактическата власт върху процесния недвижим имот от М. И. на договорно основание при посочените условия. Когато собственикът предостави на трето лице ползването на имота си на договорно основание, упражняваната фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС - вещта се държи не за себе си, а за другиго. След като фактическата власт е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. За да се трансформира държането във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика (interversio possessionis). В такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. Като явна промяна на държането във владение не може да се квалифицира извършеният от ищцата ремонт в процесното жилище. В тази връзка не са кредитирани показанията на свид. Т. и свид. С., според които ремонтът е бил извършен от М. И., доколкото това твърдение не е въведено от ответника с отговора на исковата молба и не е поддържано в хода на процеса, а също така тези показания не се подкрепят от останалите доказателства. От друга страна, твърденията на ищцата, че е извършила ремонт в апартамента са подкрепени от показанията на свид. К., свид. Г. и свид. М., както и от представените пред въззивната инстанция писмени доказателства (договор за възлагане на строително-монтажни /ремонтни/ работи от 21.07.2006 г.; приемо-предавателен протокол от 17.09.2006 г. и два броя разписки от 21.07.2006 г. и от 19.09.2006 г.). Поддържането и ремонтирането на имота от ищцата представлява израз на задължението й да се грижи за имота като добър стопанин, съобразно постигнатото съгласие със собственика - М. И., включително и ремонтирайки и подобрявайки имота според конкретните нужди, за които е предоставено ползването. Извършването на такъв ремонт от страна на ищцата е тълкувано като действие по изпълнение на поетото от нея договорно задължение към собственика М. И., а не като действие, което което недвусмислено отрича правата на досегашния собственик. Промяната в намерението и преобръщането на държането във владение не трябва да останат скрити, а трябва да намерят външна изява в предприемане на конкретни действия. Те трябва да бъдат насочени към съответния собственик, както и да показват несъмнено, че с тях се отричат правата на собственика върху имота и установяват владение само за себе си. Не е доказано по категоричен начин по делото това да е станало с извършения в имота ремонт и от този момент да е установено владение вместо държане. Обратно - има данни, че и след този момент (например към 2010 г.) М. И. се е считала за собственик, след като е продължила да плаща данъчните задължения за имота, съгласно приходна квитанция от 04.10.2016 г. за годишните данъци и такси и е била вписана като собственик в книгата на етажните собственици. Като неоснователни са приети доводите във въззивната жалба, че до момента на приключване на ремонта пребиваването в апартамента имало характер на търпими действия. Това твърдение е въведено за първи път с въззивната жалба, което е недопустимо съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК. От друга страна - търпимите действия не са фактическа власт и се различават от държането, а също така и от владението, поради което не могат да служат като основание за придобиване на владение и на собственост. Не представлява явна промяна на държането във владение и отказът на ищцата да предостави ключ от апартамента на М. И.. На първо място, това твърдение не е доказано по категоричен начин нито пред първата, нито пред въззивната инстанция и свидетелските показания за това обстоятелство са противоречиви и взаимноизключващи се. Твърденията на ищцата в този смисъл се подкрепят единствено от показанията на свид. М. (който споделя, че е чул разговор, в който М. И. е поискала ключ от апартамента) и свид. К. (който посочва, че ищцата не е предоставила ключ на собственицата, тъй като е била сама с дете и е имала известни опасения). Съдът е приел, че отсъства противоречие между тези показания и показанията на останалите свидетели, в това число на свид. Т., според когото М. И. е имала ключ и е посещавала апартамента, както и че ищцата и собственицата са имали спор дали собственикът да има ключ или да няма ключ от жилището. Отказът да се предостави ключ, при изразени съображения за сигурност и спокойствие, сам по себе си не може да бъде квалифициран като израз на явна манифестация за своене на вещта спрямо собственика, тъй като това намерение трябва да бъде явно, категорично и недвусмислено. Обстоятелството, че М. И. е идвала в апартамента, за да поиска ключ, а ищцата е отказала, защото живее с малко дете, не може да се квалифицира като промяната в намерението й за своене на вещта спрямо собственика, но разколебава твърдението на ищцата за явно и необезпокоявано владение след 01.10.2006 г. до датата на предявяване на исковата молба. В обобщение е посочено, че по делото не е доказан при условията на пълно и главно доказване фактическият състав на чл. 79 ЗС за придобиване на недвижим имот въз основа на изтекла 10-годишна давност при постоянно, непрекъснато, явно и спокойно владение, поради което предявеният иск по чл. 124 ГПК е отхвърлен като неоснователен и недоказан. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1) Допустимо ли е служебното въвеждане от страна на въззивния съд на обстоятелства и твърдения, обуславящи правоизключващи възражения в полза на една от страните, които не са били твърдени в хода на производството от тях и представлява ли това съществено процесуално нарушение? – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като ответникът не е поддържал твърдение, че имотът е предоставен за ползване срещу извършването на ремонт, а ремонтът бил извършен от самата М. И.; 2) Представляват ли доводите на въззивника за неправилност на правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд за определен вече доказан факт „нови факти и доказателства“ по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК ? – без посочен допълнителен селективен критерий; 3) Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора съдебна инстанция по съществото на материално-правния спор, в мотивите на решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства, защитни доводи и възражения на въззивниците ? – с довод, че е налице противоречие с т. 4 от ППВС № 7/1965 г. и Решение № 50062 от 01.12.2022 г. по т.д.№ 278/2021 г. на ВКС, I т.о.; 4) Длъжен ли е съдът да мотивира защо кредитира единствено показанията на свидетел, който изявява съмнение към собствените си възприятия относно правнорелевантните факти, като не се кредитират показанията на другите свидетели, за които е установено, че имат лични, преки и непосредствени възприятия относно тези факти ? – с довод, че е налице противоречие с Решение № 106 от 19.06.2019 г. по гр.д.№ 1463/2018 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, II г.о.; 5) Имат ли правно значение реакцията и субективното светоусещане на собственика спрямо действията, манифестиращи намерението за своене от владелеца, доколкото не са предприемани действия за смущаване и възпрепятстване на владението от страна на същия собственик и подлежат ли субективните възприятия на собственика на изследване от съда ? – с довод, че е налице противоречие с т. 2 от ППВС № 6/1974 г.; 6) Допустимо ли е съдът да мотивира решението си с писмени документи, които не са били приети и приложени като доказателства по делото? – без посочен допълнителен селективен критерий; 7) Представляват ли заплащането на данъци, подписването в книгата на етажните собственици и прехвърлянето на партида към електроснабдителното дружество собственик действия, смущаващи владението? - с довод, че е налице противоречие с Решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 3643/2018 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 280 от 24.10.2011 г. по гр.д.№ 344/2011 г. на ВКС, II г.о. Не е налице основание за допускане на обжалването. Въпросите с №№ 1, 2, 3, 4 и 6 касаят дейността на въззивната инстанция, в която насока практиката на ВКС е последователна и приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което след собствен анализ и оценка на събраните от нея и от първата инстанция доказателства и след обсъждане на възраженията и доводите на страните, съдът се произнася по съществуването на спорното право. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща дейност. Съдът е длъжен след преценка на релевантните за спора факти, да събере доказателства за тях и, обсъждайки възраженията и доводите на страните, да се произнесе кои счита за установени и съобразно тях да постанови решението. Преценката кои са релевантните за спора факти зависи от вида на правото, чиято защита се търси и основанието, на което се претендира. В случая въззивният съд, съобразно правомощията си на инстанция по същество на спора, е извършил собствена преценка и анализ на събраните доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните относно релевантните факти, дал е правна квалификация на направените твърдения, с което е упражнил правомощията си в съответствие със закона и съдебната практика. Евентуална неправилна преценка за значението на даден факт за спорното право и необсъждането на доводите и възраженията на страните в тази насока би бил порок на волята на съда, водещ до неправилност на съдебния акт. Проверката за законосъобразност на въззивното решение обаче не може да се извърши на етапа на селекция на касационните жалби, а едва ако бъде допуснато касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. Това положение произтича от разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни актове, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран материално- или процесуалноправен въпрос, който обаче не следва да касае правилността на обжалвания акт, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Това е причината, поради която касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила - тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо обсъжданите въпроси, почиващи на твърдения за допуснати процесуални нарушения при събирането и обсъждането на доказателствата и формирането на изводите относно релевантните факти, не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствието на общата предпоставка, безпредметно е да се обсъжда дали е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с въпроси №№ 1, 2, 3, 4 и 6 (каквито във връзка с въпроси №№ 1, 2 и 6 не са и посочени). Петият и седмият въпроси предпоставят по делото да е доказано, че ищцата е установила владение върху имота, респ. касаят способите за смущаване на такова. Предпоставеният от касаторката факт не е установен по делото, поради което тези питания също нямат обуславящо значение за изхода на спора и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. При изложените мотиви на въззивния съд не се обосновава наличието на очевиден порок на обжалваното решение, който да се установява при прочита на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Ето защо касационно обжалване не може да бъде допуснато и на релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност“. Разпоредбите относно придобивната давност са приложени от въззивния съд в съответствие с установеното тълкуване в практиката на ВС и ВКС, като правните изводи по предмета на спора не се явяват явно необосновани предвид конкретно достигнатите фактически констатации на съдебния състав по правнорелевантните факти. Съдържанието на изложението на практика представя личната позиция на касаторката относно правилния според нея анализ на събраните доказателства и значението им за установяване на елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ГПК. Несъгласието на страната с формираните от въззивния съд изводи не обосновава извод за неправилност на решението, още по-малко в квалифицираната степен по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и не е аргумент за допускане на обжалването. При този изход на спора касаторката дължи да заплати на ответника по касация разноските за защита пред ВКС – сумата 3 000 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 35). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение