Определение № 50006 от 06.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1853/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дием“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. А. Т. и А. Р. Р., чрез пълномощника му адв. П. С., срещу въззивното решение № 682 от 30.12.2021 г. по в. гр. д. № 1466/2021 г. на Бургаския окръжен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изисквания на чл. 284 ГПК, към нея е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и същата е насочена срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 и т. 3 ГПК се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. а/ „допустимо ли е въззивният съд да прилага служебно материалноправна норма от публичен ред тогава, когато се касае за материален закон, който не е приложим към въведеното придобивно основание“; б/ „длъжен ли е съдът да уведоми страните, че прилага тази материалноправна норма, като даде възможност на ответника да ангажира доказателства, както по отношение осъществяването на твърдяното от ищеца придобивно основание; сочи се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г., ТР № 1/2001 г., т. 10 и решение № 183/01.02.2018 г. по гр. д. № 689/2017 г. на трето г. о.; 2. „различен ли е обектът на спорното право в хипотеза, когато се твърди като придобивно основание чл. 25 ЗСПЗЗ, и в хипотеза, когато обектът се индивидуализира като язовир – общинска собственост по смисъла на ЗВ“; поддържа се противоречие с решение № 180/28.04.2010 г. по гр. д. № 372/2009 г. на първо г. о. и решение № 36/06.03.2015 г. по гр. д. № 4994/2014 г. на първо г. о., 3. „следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени не само от въззивника, но и от въззиваемия доводи, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на производството“; поддържа се противоречие с решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на второ т. о. и решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на второ т. о.; 4. „налице ли е язовир като специален обект на собственост по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 94 от ДР на ЗВ, съгласно която язовир е водностопанска система, включваща водният обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации, както и земята, върху която са изградени, когато част от елементите на язовира са унищожени и самата водностопанска система обективно не функционира“, 5. „следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства“, като се твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 468/02.07.2010 г. по гр. д. № 921/2009 г. на първо г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. От ответника община Камено не е постъпил писмен отговор. При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество, с което на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1 ЗЗД е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба от 11.04.2012 г., сключен между община Камено и А. Р., вписан под № 80, т. 12, вх. рег. № 3675 в СВ при РС Бургас, за имот № * с площ 49,108 дка в землището на [населено място], община Камено, м. „Ч.“, представляващ имоти с идентификатори *** и ***; договор от 12.02.2013 г., сключен с нотариален акт № 27, т. 1, рег. № 351, за покупко-продажба на имот № * с площ 6,,452 дка, сключен между А. Р. и „Дием“ ЕООД, имот с идентификатор ***; договор от 17.07.2013 г., сключен с нотариален акт № 158, за покупко-продажба на имот № * с площ от 42,657 дка, сключен между А. Р. и „Дием“ ЕООД, имот ***; договор от 22.08.2013 г., вписан под № 123, т. 32, вх. рег. № 10252, сключен между община Камено и „Дием“ ЕООД, за покупко-продажба на имот № * с площ 10,522 дка, имот ***; договор от 03.12.2013 г., вписан под № 136, т. 49, вх. рег. № 15447, сключен между община Камено и „Дием“ ЕООД, за имот № * с площ 10,373 дка, имот ***. Признато е за установено по предявения от община Камено срещу касаторите иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на описаните имоти и ответниците са осъдени да предадат владението им. В исковата молба са изложени твърдения, че общината е собственик на имот № * в землището на [населено място], с площ 93,534 дка, в м. „Ч.“ /До овцефермата/, съставляващ язовир, за който е бил съставен акт № 27/30.10.1997 г. за публична общинска собственост. В уточняваща молба като придобивно основание се сочи придобиване по силата на закона /пар.7, т. 2 ЗМСМА и ЗВ/. В отговора ответниците са оспорили иска. Възразили са, че общината не е била собственик /независимо че черпят правата си от нея/, както и че имотите не са публична общинска собственост. При условията на евентуалност са въвели възражение за придобивна давност. По делото е установено, че въз основа на констативен протокол от 2007 г. за бракуване поради скъсана стена, разрушен основен изпускател, с протоколно решение № 35/25.01.2007 г. на Общинския съвет, процесните имоти са обявени за частна общинска собственост. Посочен е начин на трайно ползване – пасище, мера, както и че същите са престанали да имат предназначение на язовир. Съставен е акт за частна общинска собственост № 345/12.06.2007 г. за целия имот, а през 2012 г. и актове за имотите, образувани след разделянето му. Според съдебно-техническата експертиза през 1963 г. по искане на инвеститора ТКЗС – [населено място] е изготвен работен проект и проектно-сметна документация за малък язовир „Чотората“ от отдел „Водно стопанство“ към Окръжен НС – Бургас. Процесните имоти попадат в чашата на язовира, участват във водосбора на язовира при обилни валежи и са част от язовирното езеро, което акумулира водни маси. Във въззивната жалба на общината е било изложено оплакване, че процесните имоти са публична общинска собственост по силата на закона. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения, че съгласно чл. 19, ал. 1, т. 4 б. „в“ ЗВ публична общинска собственост са язовирите и микроязовирите, с изключение на тези по чл. 13, ал. 1 /язовирите, които са посочени в приложение № 1 на закона като комплексни и значими язовири и които поради това се считат за публична държавна собственост/ и на язовирите, включени към датата на влизане в сила на този закон в имуществото на търговските дружества. Обоснован е извод, че процесните имоти съставляват публична общинска собственост. Налице е позоваване на забраната на чл. 7, ал. 2 ЗОС, за това, че не могат да бъдат отчуждавани имоти, публична общинска собственост. Сключените договори са счетени за нищожни поради невъзможен предмет. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос е свързан със служебното приложение на императивна материалноправна норма – тази на чл. 19, ал. 1, т. 4 б. „в“ ЗВ. Не се разкрива противоречие с тълкувателните актове. С тълкувателно решение № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, т. 1-3 са дадени задължителни разяснения относно правомощията на въззивния съд като решаваща по съществото на спора съдебна инстанция в смисъл, че „при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.“ Това означава, че за въззивния съд съществува задължението в рамките на проверката за правилност на съдебното решение, не само да даде своята правна квалификация, с което би провел възложения му от законодателя правораздавателен контрол, но и да промени тази квалификация, ако счита, че следва да се приложи друга императивна материално-правна норма. Действително, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при констатация за допуснато нарушение на императивна материално-правна норма. Законът вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материално-правна норма. Ето защо ограниченията в обсега на въззивната дейност на съда следва да се разбират като ограничения до установяване на нови факти /извън новооткритите/, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма. В този контекст следва да се приеме, че когато се касае до неточна правна квалификация на иска довела до неправилно прилагане на материално- правна норма, при събрани по делото доказателства в рамките на заявените искания и заявени тези на страните по спора, то в правомощията на въззивния съд е да се произнесе по съществото на спора без да дава нови указания и събира нови доказателства. В цитирания смисъл е решение № 61/13.07.2017 г. по гр. д. № 3439/2016 г. на ВКС, второ г. о. В посоченото в изложението решение № 183/01.02.2018 г. по гр. д. № 689/2017 г. на ВКС, трето г. о., е прието, че въззивния съд следва да укаже доказателствената възможност по отношение на относими факти, когато сам възприема нова правна квалификация и това води до разместване на доказателствената тежест. Когато се променя и доказателствената тежест относно релевантните факти, съгласно разясненията по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК, задължението на въззивния съд не е за нов доклад, но принципът на служебното начало изисква да се даде указание, или възможност на страните, ако се засяга и доказателствената тежест. Връзката между указанието за релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тях определя и съответните процесуални действия на въззивната инстанция. Очертаният предмет на въззивното обжалване в едни случаи ще обуслови даване на указание, в други ще следва да се даде възможност, ако съответни на разместената доказателствена тежест процесуални действия са вече предприети от страните и са направени искания. Не е налице противоречие с този съдебен акт. Въведеното от ищеца придобивно основание е придобиване по силата на закона, независимо дали обектът на правото на собственост представлява язовир или пасище, мера. Вторият въпрос е обоснован с индивидуализацията на обекта като язовир, съответно – пасище, мера, съобразно промененото му предназначение. В цитираното решение № 180/28.04.2010 г. по гр. д. № 372/2009 г. на ВКС, първо г. о., касационното обжалване е допуснато по въпроса дали микроязовири, включени в имуществото на земеделска кооперация, представляват изключение по чл. 19, т. 4 б. “в” ЗВ. Посочено е, че съгласно § 7 от ПЗР на ЗМСМА, с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините изчерпателно посочени държавни имоти. Точка втора на текста включва язовири, езера и принадлежащите към тях плажове, кариери за инертни и други материали от местно значение. В чл. 2 на ЗОС са посочени обектите които са общинска собственост, като според чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС в редакцията с ДВ, бр. 26/2000 г., общинска собственост са водите, водните обекти, водостопанските системи и съоръжения определени със закон. Съгласно чл. 19, ал. 1, т. 4 б. “в” от Закон за водите, ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., в сила от 28.01.2000 г., публична общинска собственост са язовирите и микроязовирите, с изключение на тези по чл. 13, т. 1 и включените в имуществото на търговските дружества към датата на влизането в сила на закона, без съдържащите се в тях води. Вторият цитиран акт в изложението - решение № 36/06.03.2015 г. по гр. д. № 4994/2014 г. на ВКС, първо г. о., разглежда възможността за приемане за доказано правото на собственост на ответника по отрицателен установителен иск, без да е изследвана и доказана в процеса идентичността между имота, предмет на спора и този, който е придобил ответника. Поставените в изложението трети и пети процесуалноправни въпроси касаят задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните, включително изложените от въззиваемия доводи, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на производството. В цитираната съдебна практика е възприето, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет по делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните, и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. Съдът е длъжен да прецени всички доказателства, а не избирателно, само тези, които обслужват определена теза, да се произнесе в рамките на въззивната жалба по същество, като обсъди същите и формира самостоятелни изводи от тях, да обсъди всички доводи и възражения на страните във въззивното производство. В мотивите на обжалваното решение се съдържа такова обсъждане. Тези мотиви изразяват решаваща дейност – обсъдени са доказателствата по делото, както и доводите на страните, преценени са именно фактите, от които произтича спорното право. Четвъртият въпрос е обоснован с характеристиките на обекта като язовир. Видно от изслушаната техническа експертиза и приложената преписка за аварийно-ремонтните работи, включващи запълване на пробив в язовирната стена, този обект съставлява действащ микроязовир, със залята площ от около 30 дка. При формулиране на поставения пети въпрос се поддържа противоречие с решение № 468/02.07.2010 г. по гр. д. № 921/2009 г. на ВКС, първо г. о. Даденото в обжалваното въззивно решение тълкуване е в съответствие с този акт, в който е възприето, че нормата на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. ”в” ЗВ посочва кои язовири са собственост на общината, като изхожда от остатъчния принцип- че собственост на общината остават онези язовири, които не са посочени като публична държавна собственост в нарочния списък по приложение № 1 от Закона за водите и които не са собственост на други юридически или физически лица. Не може да се допусне касационно обжалване и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по поставените въпроси е налице съдебна практика, включително и тълкувателна такава. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Същата е свързана с необоснованост, произтичаща от грубо нарушаване на правилата на формалната логика, която не произтича пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Ответникът по касация не е направил искане за разноски в касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.