Определение № 5358 от 21.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1588/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Т. Л., чрез адвокат М. О., срещу въззивно решение № 36 от 22.01.2025 г., постановено от Бургаския окръжен съд, по въззивно гр.д. № 826/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Областна дирекция на МВР – Бургас не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Бургаски районен съд, отхвърлил исковете на Д. Т. Л. срещу Областна дирекция на МВР – Бургас за отмяна на заповед за уволнение,на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяване на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и за заплащане на обезщетение по чл. 225 КТ, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Осъдил ищцата Д. Л. да заплати на работодателя съдебноделоводни разноски, сторени по делото. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че насрещните страни са били в трудово правоотношение, като ищцата Д. Л. е заемала длъжността “системен оператор“ в група „Административнонаказателна дейност, отчет и анализ на ПТП“, в сектор „Пътна полиция“, към отдел „Охранителна полиция“ на ОД на МВР - [населено място]. Със заповед от 16.03.2022 г. директорът на ОД на МВР – Бургас наложил на Л. дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение“. Със заповед от 26.05.2023 г. работодателят й възложил да изпълнява трудови задължения за длъжността „системен оператор“, в сектор „Миграция“, към ОД на МВР – Бургас, за периода от 29.05.2023 г. до 12.07.2023 г., включително; заповедта била сведена до знанието на Л. на 29.05.2023 г. На 13.06.2023 г. Л. отказала да получи новата длъжностна характеристика. След извършена проверка и установени 8 нарушения на трудовите задължения, с влязла в сила заповед, на Л. било наложено дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение“ (на 26.06.2023 г.). Със заповед от 22.08.2023 г. директорът на ОД на МВР – Бургас разпоредил да се извърши проверка на трудовата дейност на служителката и назначил комисия за това, която установила множество нарушения, описани в справка от 12.10.2023 г. (19, като за 3 от тях вече било наложено наказание “предупреждение за уволнение). На 17.10.2023 г. работодателят поканил служителката да представи обяснения по доклада от проверката, каквито не са били дадени. Със заповед от 24.10.2023 г. директорът на ОД на МВР - Бургас наложил на Д. Т. Л. дисциплинарно наказание „уволнение“ за извършени от нея 16 нарушения на трудовата дисциплина в периода от 25.05.2023г. до 25.08.2023г. Съдът е приел, че по отношение на част от нарушенията ( описани в т. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 10, 11, 13 и 15 от заповедта), е изтекъл срокът за налагане на наказание за тях, а деянието, описано в т. 16 не съставлява нарушение на трудовата дисциплина. За други две нарушения намерил, че са извършени от служителката, като по този начин тя не е изпълнила виновно дължими трудови задължения, за което е дисциплинарно отговорна. По отношение на нарушението, описано в т. 9 от заповедта – че на 25.05.2023 г. е отказала да изпълни разпореждане на началника на група „АНДОППППОВ“, като извърши корекция на данните, въведени за осем броя заявления, съдът приел, че деянието е установено, а даденото от началника разпореждане не противоречи, а е съответно на нормативната уредба. Съдът допълнил, че действията по въвеждане на данните в НАИФ „НРБЛД“ не могат да бъдат детайлно и изчерпателно разписани в законов, подзаконов или вътрешноведомствен акт и служителката била длъжна да изпълни разпореждането относно съдържанието на осемте СУМПС, което е и наложило се и в практиката на дирекцията; това разпореждане не е нито административно нарушение, нито престъпление и, след като не налага очевидно за служителя нарушение, е подлежало на изпълнение. По този начин Л. е извършила дисциплинарно нарушение, което не е незначително - осем броя СУМПС са унищожени и са издадени нови свидетелства - дейност, която, поради отказа на ищцата да изпълни разпореждането, е възложена на нейните колеги. За неоснователно е прието възражението на ищцата, че с действията си е изпълнила нормативните изисквания да въведе в НАИФ „НРБЛД“ само данните, които са посочени в заявленията. Съдът още посочил, че дори да се спори коя държава трябва да се впише – тази, издател на СУМПС или, държавата, в която е придобита правоспособността, Л. е извършила нарушението, описано в т. 9 от заповедта, тъй като вместо държава, тя е въвеждала регион „ОД на МВР - Бургас“. Съдът установил също, че служителката извършила и нарушението от 18.07.2023 г. (т. 12 от заповедта) – отказала да изпълни разпореждане на инспектор Н. да коригира данните, въведени за заявлението на две лица. Съдът изяснил, че разпореждането е дадено от прекия ръководител на ищцата – началник Ж., чрез инспектор В. Н., която е разполагала с правомощия да контролира ежеседмично работата на ищцата по силата на т. 5 от раздел 4 на Технологичен ред, рег. № 769р-9096/22.07.2022г. Относно нарушението по т. 16 от заповедта – че на 08.09.2023 г. Л. е отказала да изпълни заповед за командироване на директора на ОД на МВР – Бургас, съдът е приел, че издадената заповед за командироване е незаконосъобразна и неизпълнението ѝ не представлява нарушение на трудовата дисциплина. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя въпрос, свързан с тълкуването на чл. 146, т. 3 ГПК (т. 1 в изложението): „може ли съдът да приеме един факт за безспорен между страните, при положение че страната, която не носи доказателствената тежест в процеса за установяването на този факт, не е извършила признание на този факт и при положение, че съдът не е докладвал този факт като безспорен по реда на чл. 146, т. 3 ГПК“. Твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на разрешението, възприето в решение с решение № 190 от 14.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 2349/2015 г., I т.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросът е включен в предмета на спора, но не се установява той да е от значение за постановения краен резултат, както и поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е намерил за безспорно между страните, че Л. не изпълнила разпореждане на работодателя да въведе държавата, в която лицето е придобило правоспособността си да управлява МПС от съответната категория и, че спорът относно това нарушение (по т. 9) е само правен – дали е законно разпореждането на ръководството или не. По делото, вкл. и пред ВКС, няма никакъв спор, че служителката е отразявала „ОД на МВР – Бургас“ в унищожените впоследствие СУМПС; в касационната жалба сама Л. заявява, че не е спорно, че е въвела буквения код на държавата – издател на свидетелството за управление, но не и на държавата, в която е придобита правоспособността. Възраженията й са правни – подобно съдържане на СУМПС в случая е незаконосъобразно и такова се явява и разпореждането на ръководителя, т.е. сама потвърждава онова, което е приел въззивният съд относно фактическата обстановка и не твърди друга. Относно указанията в доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК - съдът може, но не е длъжен да приеме за ненуждаещ се от доказване определен факт или обстоятелство, дори когато за него страните не спорят, а веднъж приел го като безспорно установен, може да го обяви отново за спорен. Само в последния случай съдът е длъжен изрично и ясно да уведоми страните, като измени доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и определи, че съответният факт не е безспорно установен за съда, поради което трябва да бъде установен и да разпредели тежестта на доказването му. Няма никаква забрана съдът да приеме за установен релевантен факт в решението си поради това, че не е спорен между страните, независимо дали ги е уведомил в доклада си по чл. 146 ГПК, т.е. не ги е освободил от тежестта да го доказват. Когато осъществяването на релевантен факт не е спорен, насрещните страни го твърдят, като обичайно едната страна прави признание за съществуването му – в случая именно това е сторила Л. досежно невъведена държава, в която е придобита правоспособността на заявителя, защото този факт е неблагоприятен за нея. Цитираното от касатора решение на ВКС, ТК, не постановява нещо различно; същото, в частта относно доказването на отрицателните факти, противоречи на задължителното за съдилищата ТР № 6/2013 г., обявено на 15 юли 2015 г. на ОСГК на ВКС, в което е разяснено, че отрицателните фактически твърдения подлежат на доказване – напр. чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. По тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК касаторът поставя следните въпроси (т. 2 в изложението): „длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи; длъжен ли е той да съобрази всички правно релевантна факти, от които произтича спорното право, както и да се произнесе въз основа на събраните по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, като отрази всички съждения по тези въпроси в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени“ – твърди противоречие на въззивното решение с решение № 17 от 14.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1926/2021 г., IV г.о. и в цитираните в него решения на ВКС по чл. 290 ГПК, както и с решение № 97 от 02.05.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3457/2018 г., IV г.о. Въпросите са принципно значими, като предвид съдържанието на оплакванията (съдържат се в изложението, след формулиране на правния въпрос) касационният състав не установява поддържаното противоречие. Според касатора въззивният съд не се е произнесъл по оплакването за липсата на доказателства („доказателствена обезпеченост“), че въведената от Л. информация в СУМПС за регион – „ОД МВР Бургас“, било неправилно. Правилно ли е или не записването, е правно заключение, а не фактическо; доказват се факти, не и правни изводи, а пък в случая е и безспорно какво е въвела уволнената служителка. Следва също да е ясно, че въззивното производство не може да се „разширява“ по предмет от страните – то е очертано от оплакванията във въззивната жалба и отговора към нея, като не може да излиза извън очертания по надлежен ред в първа инстанция предмет на исковия процес – в сроковете, въведени в ГПК. Въззивният съд се произнася само по спорния пред него предмет и то като втори по ред съд по съществото на спора, а не като контролноотменителна инстанция – не какво е приел и постановил районният съд и правилно или неправилно е едно или друго фактическо или правно заключение на правната инстанция (вярно е, че въззивното решение не е прецизно подредено и съдържа известни контролноотменителни мотиви, но във връзка с това няма нито касационно оплакване, нито въпроси в изложението към касационната жалба, а и това не се е отразило на правилността на съдебния акт като краен резултат и, в случая, не влияе върху точното приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК от въззивни съд). Следващото оплакване, мотивирало касаторът да постави процесуалните въпроси в т. 2 от изложението е, че втората инстанция не изложила съображения по довода за неспазена „императивна регламентация“ на съдържанието на издаваните в България СУМПС. Касационният състав намира за необходимо да уточни, че Л. не е записала във въпросните СУМПС като държава „България“ и е некоректно изкривяването на данните по делото, че била отразила „България – ОД – МВР Бургас“. Л. е избирала от менюто при попълване не поле „държава“, а друго поле - „регион“, и там е отбелязвала „ОД – МВР Бургас“. Менюто „Регион“ с отбелязване ОДМВР – Бургас, се отнася само за български СУМПС, издавани за придобивани на правоспособност в България. На следващо място, Л. всъщност твърди в исковата си молба, че била отразила номера на издаденото в чужбина СУМПС и кода на държавата – издател на чуждестранното МПС и нямало нормативно изискване да отразява допълнително още и държавата, в която заявителят е придобил своята правоспособност, а и служителят не разполагал с подобна информацията – тогава, не е ясно в каква връзка е отразила ОДМВР – Бургас и, явно, е извън задължителните данни в СУМПС, според твърденията й в исковата молба. Също така, въззивният съд е изложил съображения, защо се изисква в обсъжданите случаи посочването на държавата, в която заявителят е придобил свидетелство за управление, която може да се различава от държавата – издател на СУМПС, като е анализирал нормативната уредба. Несъгласието с тези изводи не означава, че съдът не е изложил съображения по довода на страната за необходимото съдържание на СУМПС и, независимо дали уредбата е императивна или не, съдът е намерил, че тя е съобразена от работодателя. Ако касаторът счита, че този извод – по приложението на материалния закон, е неправилен, е следвало да зададе съответния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК; преценката е извън питането, свързано с тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Във връзка с нарушението по т. 12 от заповедта касаторът твърди, че въззивният съд не обсъдил доводите във въззивната жалба относно това събрани ли са по делото данни, че Б. Ж. е нареждал на инспектор В. Н. да предаде на Л. разпореждането му за корекция на допуснати от последната грешки; имало само данни, че „… Ж. поставил задача на инсп. Н. да провери дали Л. ще отстрани грешките“; съдът бил игнорирал обстоятелство, че на Л. не са поставяни конкретни задачи от Ж.. В исковата молба сама служителката твърди, че разпореждането, за чието неизпълнение е признато нарушение на трудовата дисциплина в т. 12 от заповедта, й е дадено устно от Б. Ж., чрез В. Н.. Според ищцата тя не носи дисциплинарна отговорност за това, че не го изпълнила, защото не й било дадено лично и непосредствено от началника Ж., а чрез служител, но не и, че неизпълнението е поради това, че този служител не е действал според указанията на началника. Наред с това, в отговора на исковата молба работодателят е направил възражение, че служителката Н. е разполагала с правомощия съгласно разпореждане № 769р-10710/2022 г. В срока по чл. 312, ал. 2 ГПК ищцата Л. не е въвела други фактически твърдения относно делегираната компетентност и действията на Н. в рамките на същата. Оплакването не държи сметка и на изричното фактическо заключение още на първостепенния съд, че В. Н. е разполагала с правомощия да контролира ежеседмично работата на ищцата и това не е оспорено пред въззивната инстанция, т.е. тя е била длъжна да приеме тази фактическа обстановка. При установена подобна компетентност, без значение е дали Б. Ж. е дал конкретно разпореждане, което, само като приносител, Н. е донесла до знанието на уволнената служителка, или общо указание на Н. да проследи дали Л. е отстранила грешките, за които началникът е вече уведомен, или Н. е извършила проверката и е дала конкретни указания в рамките на делегираните й правомощия. Съдът не е игнорирал, като твърди касаторът, описаните в изложението писмени доказателства; фактическите си изводи относно правомощията на Н. е направил, съобразявайки в съвкупност всички относими към релевантните факти доказателствени средства – писмени и гласни. В нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК би било да изгради фактически изводи при оценка само на едно или само на част от всички релевантни доказателства. В случая касаторът цитира само избрани от него доказателствени средства, но не и напр. сведението от 05.10.2023 г. на Б. С. Ж. до директора на ОД на МВР – Бургас, вкл. подробно за обстоятелствата относно нарушението, вписано под т. 12 в заповедта за уволнение - доклада на Н., дадените на същата от Ж. разпореждания, касаещи корекцията на неправилно попълнените от Л. свидетелства. Последната група въпроси в изложението (т. 3) са: „налице ли е нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ, ако работникът не се е запознал с акта на работодателя за оправомощаване на друг служител от същото предприятие да изпълнява ръководни функции по отношение на наказания работник; длъжен ли е сьдът да обоснове своя извод за наличие на такова нарушение с наличните по делото доказателства относно това дали работникът се е запознал с акта на оправомощаването на това лице, или няма такова задължение“ - твърди противоречие на въззивното решение с решение № 101 от 25.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 4035/2008 г., IV г.о.. Поддържа в евентуалност, че питанията са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросите са неотносими, защото са извън надлежно въведения предмет на спора – в исковата молба ищцата твърди, че не е изпълнила разпореждането на началник Ж., предадено чрез инспектор Н., защото разпореждания може да й дава само началника. След отговора на ответника и представеното от него Разпореждане № 769р-10710/29.08.2022 г., с което се делегират правомощия от Ж. на Н., ищцата не е възразила в срок, че това разпореждане й е неизвестно, т.е. не е въвела този факт надлежно в предмета на спора. Така насрещната страна не е имала възможност да изрази становище, съответно да посочи и представи доказателства, а за гражданския съд няма задължение да проверява неотносими факти – такива са всички, които не са включени по надлежен ред и в срок в предмета на спора. В допълнение, цитираното решение на ВКС няма никакво отношение към поставения въпрос, а трайната практика на касационните състави е, че съдът допуска процесуално нарушение, ако извърши проверка за законосъобразност на уволнение по невъведено или късно въведено твърдение. Съдът не установи и наличие на основание за допускане на касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът