Определение № 4509 от 08.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1711/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба вх. № 3414/18.03.2024 г., подадена от С. И. С. и Р. Г. С., чрез адвокат П. С., срещу решение № 74 от 09.02.2024 г. по гр. д. № 734/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 499 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 2365/2021 г. на Районен съд – Горна Оряховица в обжалваната пред въззивния съд част, с която предявеният от С. И. С. и Р. Г. С. срещу Община Стражица иск за сумата 23 280 лв. – стойност на подобрения в урегулиран поземлен имот * в кв. 100 по подробния устройствен план на [населено място], е отхвърлен като неоснователен.

Въззивният съд е приел, че по делото е предявен иск с правно основание чл. 74, ал. 2 ЗС. Ищците С. И. С. и Р. Г. С. твърдят в исковата си молба, че в урегулиран поземлен имот * в кв. 100 по подробния устройствен план на [населено място], собственост на ответника, са изградили жилищна сграда на основание отстъпено им право на строеж. Тъй като са владели постройката повече от двадесет години, а ответникът актувал имота като общински и го прехвърлил на трето лице, претендират присъждане стойността на построеното в размер на 23 280 лв. Решението на първоинстанционния съд за отхвърляне иска на ищците за признаване правото им на собственост върху сградата на основание отстъпено право на строеж и давностно владение е влязло в сила, като необжалвано.

Окръжен съд – Велико Търново е приел, че по делото не спори и се установява от обясненията на страните и събраните доказателства, че през 1990 г. ответникът е учредил на ищците право на строеж на жилищна сграда в свой урегулиран поземлен имот * в кв. 100 по подробния устройствен план на [населено място]. Правото на строеж е погасено, заради бездействието на ищците да построят в продължение на пет години, считано от 1990 г., и направеното от ответника възражение за давност по чл. 67 ЗС, във вр. с чл. 120 ЗЗД. Ищците са изградили едноетажна сграда до покрив, но това е станало извън срока по цитирания текст на Закона за собствеността - влязлото в сила решение в необжалваната част, във връзка с правилата на чл. 297, чл. 298 и чл. 297, т. 2, пр. първо ГПК. Стойността на построеното възлиза на исковата сума, предвид неоспорената от страните техническа експертиза, изслушана в рамките на първостепенното производство.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска. Посочил е, че погасяването на правото на строеж поставя ищците в положението на държатели на чужд имот. За да имат право на подобрения, те следва да добият владелческо качество, по аргумент от чл. 72 и сл. ЗС. Продължилата след погасяването на суперфициарното право фактически власт следва да има за обект терена, за да може да бъде обсъждан въпросът за подобрения. Правото на увеличена стойност законът дава единствено на владелеца, не и на държателя. Ищците не твърдят, че са владели терена, а изграденото върху него. Затова, дори да им се признае владелческо качество, актуването на земята смущава и дисквалифицира владението върху построеното, защото го прави съмнително. Презумпцията по чл. 69 ЗС е неприложима. Съдът е визирал и че доводите на ищците в обратна насока не държат сметка за разликата между държане и владение и са неоснователни само на това основание.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Молят ВКС да отмени атакуваното от тях решение и постанови друго, с което да ги признае за собственици на жилищната сграда, на основание отстъпено право на строеж и давностно владение, както и да им присъди претендираната сума от 23 280 лв. за извършени от тях подобрения – закупуване на материали и строеж на постройката. Сочат, че въззивният съд неправилно е приел, че с въззивната жалба не са обжалвали цялото първоинстанционно решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърдят, че Окръжен съд – Велико Търново се е произнесъл по съществен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; спорът по настоящия казус и правилното му решаване са от изключително житейско значение не само за страните по него, но и за цялото общество.

Сочат, че по време на съдебното производство са били поставени за обсъждане редица въпроси, касаещи учредяването на право на строеж върху частна общинска собственост, реализацията на това право, сроковете за тази реализация и последиците от изграждането на съответните постройки и в какви срокове е извършено това, а именно:

1. Кой е началният момент на възникване на правото на строеж и въз основа на какви признаци следва да се установи осъществено ли е правото на строеж в срока по чл. 67 ЗС;

2. Следвало ли е собственикът на земята да осъществи контрол при осъществяване на учреденото право на строеж и ако да, под каква форма е следвало да се извърши този контрол;

3. По какъв начин собственикът на земята следва да удостовери, че е погасено учреденото право на строеж. Следвало ли е суперфициарите да бъдат уведомени за това;

4. Следва ли изградената постройка, ако същата е била построена извън срока по чл. 67 ЗС, да бъде отразена в издадените актове за общинска собственост, както и в тези актове да бъде посочено кога и въз основа на какви доказателства е прието, че е погасено правото на строеж.

От Община Стражица е постъпил отговор, в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба.

Предвид изложените в касационната жалба за непълнота на въззивния акт, ВКС е върнал делото на Окръжен съд – Велико Търново за произнасяне по реда на чл. 250 ГПК.

С решение № 149 от 20.03.2025 г. по гр. д. № 734/2023 г. въззивният съд е отхвърлил искането на С. И. С. и Р. Г. С., инкорпорирано в касационната им жалба, за допълване на решението му от 09.02.2024 г. Изложил е, че във въззивната си жалба С. са изложили подробни доводи за изграждането на постройката. Поискали са „... отмяна на обжалваното решение на районния съдия и по същество да уважите исковата претенция, като осъдите Община Стражица да заплати на мойте доверители сумата от 23 280 лв., вложени средства за материали и труд по строителството ...“. Посочил е, че според чл. 258, ал. 2 ГПК жалба може да се подаде против цялото решение или против отделни негови части, а според чл. 260, т. 4 ГПК жалбата трябва да сочи в какво се състои искането. Дори жалбоподателите да са имали предвид, че атакуват цялото решение, меродавно е не какво са искали, а какво писмено са изразили. Писмената форма на жалбата е условие за валидност на процедурното действие, а значи и за периметъра на сезирането, и извън написаното съдът не е властен да се произнася - чл. 6, ал. 2 ГПК. Според решението по чл. 250 ГПК, суперфициарният собственик, изградил постройката, няма право на репарация на разходите за строежа. Такова право би имал ако суперфицията е погасена, не е учредена или е настъпил друг факт, който я елиминира - чл. 77, във връзка с чл. 99 ЗС. Това съотношение на двете материални права - съотношение на изключване едно спрямо друго - са имали предвид ищците, когато в исковата си молба са предявили иска за собственост като основен, а този за вложените в строежа средства - като евентуален. За да има сезиране за ревизия на първостепенното решение вцялост, ищците е следвало да посочат същото съотношение на претендираните права. В жалбата е посочена единствено претенцията за парично обезщетение. По нея съдът се е произнесъл, потвърждавайки първостепенното решение.

Срещу решението по чл. 250 ГПК е подадена от С. И. С. и Р. Г. С. касационна жалба вх. № 5450/25.04.2025 г., която също подлежи на разглеждане от настоящия съдебен състав на ВКС, ІІ г. о., по гр. д. № 1711/2024 г.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Молят ВКС да отмени двете въззивни решения и уважи претенциите им за собственост и за заплащане на сумата от 23 280 лв. Излагат съображения в подкрепа на тезата си, че процесната сграда е била изградена в законоустановения петгодишен срок.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулират същите четири въпроса, като тези в изложението по първата касационна жалба.

Община Стражица е депозирала отговор, с който оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на обжалване актове на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съд намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане касационно обжалване на решението на въззивния съд № 149 от 20.03.2025 г. по гр. д. № 734/2023 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК.

Това решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно. Същевременно всички въпроси, формулирани в изложението към касационната жалба вх. № 5450/25.04.2025 г., са ирелевантни, тъй като те са по съществото на спора по иска за собственост на сградата (по който спор въззивната инстанция не се е произнесла) и не са съобразени с решаващите съображения на Окръжен съд – Велико Търново, с които същият е обосновал извода си, че постановеното от него решение № 499 от 19.07.2023 г. не е непълно.

По касационната жалба срещу основното въззивно решение, ВКС, състав на второ гражданско отделение намира, че въпросите в изложението към нея също са неотносими към решаващите мотиви на Окръжен съд – Велико Търново, с които е намерена за неоснователна претенцията за заплащане на сумата от 23 280 лв., квалифицирана като такава по чл. 74, ал. 2 ЗС.

Независимо от това, касационно обжалване на решение № 74 от 09.02.2024 г. по гр. д. № 734/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – за проверка дали решението не е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба относно заявената парична претенция.

Община Стражица има право на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение във връзка с недопускането на касационно обжалване на решението по чл. 250 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,