Определение № 535 от 21.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 65/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЕТ „ Р. М.“, [населено място] против решение № 407 от 14.10.2019 г. по гр. дело № 255/2019 г. на Софийски окръжен съд. Ответникът по касация- [община] не е заявила становище. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, касаторът чрез пълномощника си - адв.М. О. е посочил основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставил е въпросите:1/ „ При изпълнение то на допълнително възникнали в процеса на строителството и непредвидени в проекта строително- монтажни работи/СМР/ в недвижим имот в полза на кое лице настъпва материална облага при заплащането на тези СМР от трето лице, за собственика на имота или за партньора на собственика на имота, комуто е било възложено да сключи договора за СМР“, 2/ „ Продажбата на недвижим имот представлява ли юридически факт,с настъпването, на който за заплатилия СМР в продадения имот възниква правото да иска платеното от него при начална липса на основание в хипотезите на неоснователно обогатяване“, 3/ „ При наведено от ответника бланкетно възражение за изтекла погасителна давност на спорното право, може ли да се приеме, че има направено възражение и съдът длъжен ли е да се произнесе по него“ и 4 / „ При направено бланкетно възражение за изтекла погасителна давност има ли право въззивният съд сам да въвежда в процеса твърдения за начало и край на погасителната давност и за фактите, от които тя произтича при това противоречащи на твърденията на възразилия“. Други доводи по допускане на решението до касационно обжалване не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Формулираните от него въпроси не установяват наличие на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно приетата дефинитивност с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод се налага, поради това, че всичките въпроси са с фактическо съдържание, с оглед съдържанието им относимо към разрешаване на конкретния спор, чрез съобразяване на твърдяни от страната факти. Освен това, така поставените въпроси не са свързани и с решаващите изводи на състава, а последните два третират изцяло развитата в производството защитна теза на страната, която е поддържала, че направеното възражение за изтекла давност, валидно и своевременно въведено в процеса от противната страна и доуточнено като краен срок на изтичане на тази давност / л.30 и 307 от делото на първостепенния съд/ било „ бланкетно“. Страната не е указала какво съдържание влага в този термин, който по принцип означава препращане, но това е причината, според нея, за неправилното произнасяне на съда по това възражение. Освен, че тези твърдения са правно необосновани, тъй като съдът винаги дължи произнасяне по валидно въведено възражение за изтекла погасителна давност спрямо спорното вземане, като същият е задължен да провери, с оглед фактите на делото неговата основателност, то и същите поради своето вътрешно противоречие и несъобразяването със съдържанието на използваните във въпроса правни категории не могат да обосноват релевантност на поставените въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следователно, така формулирани, въпросите не обосновават въведено общо основание, липсата, на което е достатъчно за да не бъде допуснато касационно обжалване на решението. Следва да се отбележи още, че касаторът не е развил никакви доводи и по допълнителния критерий. Основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК предполага позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или позоваване на съдебна практика, която се нуждае от промяна, поради изменение на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от касатора разпоредби, когато съдържат неясна, непълна или противоречива правна уредба, за да се създаде практика по приложението им. Нито една от тези хипотези, разяснени със задължителна практика –т.4 ТР ОСГТК №1/09г.- не е била предмет на процесуално въвеждане от страна на касатора, като общото позоваване на нормата не обосновава извод за установеност на допълнително основание. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение