Определение № 2966 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1484/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 312/06.01.2023г. на Д. А. П., подадена чрез пълномощника адв.В.Н., против решение № 1446 от 29.11.2022г., постановено по въззивно гр.дело №1116/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 266575/15.11.2021 г. по гр.дело № 14964/2019г. на Софийския градски съд, I ГО, 20 състав, с което е отхвърлен е отхвърлен искът с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД на Д. А. П., предявен срещу М. Д. Д., Н. С. Т. и Г. Т. Т. за прогласяване нищожността на алеаторен договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, удостоверен в нот. акт № 52, съставен по нот. д. № 48/2016г. от нотариус Ч. Б., поради неговата привидност при абсолютна симулация. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Според касаторката съдът не е преценил всички установени по делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като не е анализирал в съвкупност събраните доказателства, а е дал вяра единствено на показанията на свидетелите на ответната страна, пренебрегвайки направените от ответницата М. Д. признания на релевнатни за спора факти. Ответниците по касационната жалба Н. С. Т. и Г. Т. Т., чрез пълномощника адв.Б. П., в писмен отговор излагат становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Оспорват жалбата, като неоснователна. Претендират разноски. Ответницата по касация М. Д. Д. не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката преповтаря оплакванията в касационната си жалба и подържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС и поставя два процесуално правни въпроса: 1. Задължен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства в съвкупност-в тяхната взаимна връзка и зависимост; 2. Длъжен ли е съдът да преценява направеното от страната или неин представител признание на факт, с оглед всички обстоятелства по делото. Касаторката се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2 ГПК, като счита, че е въззивното решение е очевидна неправилно. Върховният касационен съд, състав на IV Гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД-за прогласяване нищожността на договор за прехвърляне на 2/3 идеални части от недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, оформен в нот.акт № 52, том I, рег. № 1206, нот.дело № 48/2016г., сключен на 30.06.2016г. между Н. Ц. Д. (наследодател на първата ответница М. Д.) от една страна и Н. Т. от друга страна, като привиден. От фактическа страна по делото не е имало спор, че: недвижимият имот, предмет на процесния договор от 30.06.2016г. представлява апартамент № 1, намиращ се в [населено място], Район С. на [улица], вх.А, на партерния етаж с площ 138 кв.метра. Към 04.02.2014г., същият е бил съсобственост между Д. Ц. Д.-баща на ответницата М. Д. и Н. Ц. Д.-сестра на Д. и леля на М. Д.. Д.Д. е притежавал 1/3 идеална част от имота, а сестра му Н. Д.-останалите 2/3. На 04.02.2014г. Д. Д. е починал и е оставил за свой единствен наследник по закон дъщеря си-М. Д., която по силата на настъпилото наследствено правоприемство е придобила 1/3 ид.част от правото на собственост върху апартамента. На 22.04.2016г. М. Д. е сключила с ищцата Д. П. договор за продажба на наследство, с който й е продала наследството, останало след смъртта на баща си Д. Д. за сумата 25 000 лева, платима на части в 3-годишен срок от датата на подписване на договора; с декларация от същата дата - 22.04.2016г. ответницата Д. е декларирала, че в наследството се включва 1/3 ид.част от апартамента, намиращ се в С. на [улица]. На 30.06.2016г. е сключен процесният договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, оформен в нот.акт № 52, том I, per. № 1206, дело № 48/2016г. на нотариус с рег. № ** на Нотариалната камара. С него Н. Ц. Д. е прехвърлила на ответницата Н. Т. своите 2/3 ид.ч. от апартамента, запазвайки си пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху него. Приобретателката Т. срещу прехвърленото й право на собственост е поела задължението да осигури гледането и издръжката на прехвърлителката до края на живота й, лично или чрез трето лице, като й осигури цялостната издръжка или допълва необходимата й такава и осигури един спокоен живот. Към 30.06.2016г. Н. Т. е била в граждански брак с третия ответник - Г. Т.. На 08.10.2019г. Н. Ц. Д. е починала и е оставила за свой единствен наследник по закон ответницата М. Д.. Ответницата М. Д. е подала на 11.10.2019г. искова молба, с която против Н. и Г. Т. е предявила иск за разваляне на процесния договор от 30.06.2016г. По тази искова молба е било образувано гр.д. № 13243/2019г. по описа на СГС, ГО, 9 състав, което е било прекратено, на основание чл. 233 ГПК. От своя страна Н. и Г. Т. са подали искова молба, с която против М. Д. са предявили иск за делба на процесния апартамент и в Софийския районен съд по описа на 66 състав е било образувано гр.д. № 81670/2018г. Според представената по делото разписка от 18.10.2019г. М. Д. е получила от братовчедка си Н. Т. комплект ключове от апартамента. На 23.10.2019г. ответницата М. Д. е сключила с ищцата П. нов договор за продажба на наследство, по силата на който Д. продала на ищцата наследството, останало след смъртта на леля й Н. Ц. Д.. В чл. 1 от договора е посочено, че се „признава за установено“, че наследодателката на продавача Н. Д. е прехвърлила 2/3 ид.ч. от апартамента на Т., за която прехвърлителна сделка продавачът е завел искова молба за развалянето на договора. На 12.11.2019г. М. Д. е изпратила до Т. отговор на нотариална покана, в който е заявила, че Т. не са собственици на 2/3 ид.ч. от апартамента и че уговорката с Н. Д. била тези идеални части от апартамента да им бъдат прехвърлени в опит да се предотврати евентуално изпълнително производство и след това жилището да бъде продадено, като получената цена бъде предадена на М. Д.. В молба от 03.02.2021г., подадена в делбеното производство по гр.д. № 81670/2021г. на СРС, 66 състав М. Д. е заявила различни обстоятелства от тези, изложени в отговора на нотариалната покана. За да достигне до извода за недоказаност на твърдението на ищцата, че действителната воля на страните по процесната сделка е различна от тази, отразена в договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 30.06.2016г., въззивният съд е направил подробен и задълбочен анализ на ангажираните гласни доказателства. Посочил е, че свидетелите на ищцовата страна-А. Г. и Й. Ч.-брокери на недвижими имоти през релевантния период, единствено изясняват, че ответницата М. Д. е била в тежко финансово положение, което я е принудило да продаде притежаваната от нея идеална част от имота на ищцата П.. Според съда със субективните възприятия на тези двама свидетели, не само не се установява главният правнорелевантен факт, но дори те не представляват индиция за симулативност на насрещните волеизявления по оспорената сделка. Съдът е приел, че показанията на другата група свидетели-Л. Г. и Л. С., ангажирани от ответниците Т., установяват по категоричен начин, че страните по оспорената сделка са имали намерение да постигнат правните последици на договора за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка- Н. Д. е споделяла, че има желание да прехвърли апартамента или част от нега на Н. и на съпруга й и е осъществила своите намерения. Според въззивния съд, показанията на втората група свидетели установяват също, че Н. Д. е имала желание и воля да сключи процесния договор с Н. Т. и като израз на благодарност за миналите грижи, полагани за нея от семейство Т., защото в последните 10 години те са били най-близо до нея и са се грижели за нея физически и морално, и са я подпомагали финансово. Съдът е приел, че тези грижи са продължили и след сключване на договора, когато Н. Д. е била с влошено здраве и няколко пъти е била в болница за извършване на операции, както и че М. Д. не е поддържала от дълги години никакви отношения с леля си - особено след смъртта на бащата на М.. Съдът е приел за достоверни показанията на тези двама свидетели, тъй като ги е счел за житейски правдиви и логични, а субективните възприятия на тези свидетели, като роднини на праводателя по оспорения договор са непосредствени. Поради това е счел, че тези показания пряко изясняват действителните отношения между отчуждителя и приобретателя. Отделно от това съдът е намерил, че тези гласните доказателства се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства- неоспорените от ищцата: две платежни нареждания за издръжка общо около 1400 лева; за заплащане на извършен контраст за КТ (90 лева); за хоспитализация на Н. Т. в „Хоспис Свети Н.” ООД (400 лв.), разписки за платени сметки за продължителен период от време за електричество на апартамента; разходи за погребение и религиозен ритуал (панихида)-общо за около 1700 лева. Въззивният съд е посочил, че за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, е ирелевантно дали приобретателят по процесния договор е изпълнявал през целия период точно поетите от него задължения за гледане и издръжка, но съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства по несъмнен начин води до извод (при осъщественото от ответниците Т. насрещно доказване), че намерението по оспорения алеаторен договор е било да се породят присъщите на тази двустранна възмездна транслативна сделка правни последици. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ищцата П., че първоинстанционният съд не е съобразил направеното от ответницата М.Д. признание относно действителната воля на страните по алеаторния договор, съставът на САС е посочил, че както съдебното, така и извънсъдебното признание на страните, макар и да притежава материална доказателствена сила, не обвързва съда, а следва да се преценява с оглед на всички събрани доказателства по делото - в своята взаимовръзка и обусловеност (чл. 175 ГПК). При необходимото другарство (в случая ответниците по предявените искове - наследник на страна и страна по процесната сделка, са необходими задължителни другари), съдебното решение по необходимост трябва да е тъждествено спрямо всички другари, поради което за изясняване истината по делото трябва да се установят безпротиворечиво общите факти между другарите - арг. чл. 217 ГПК. Поради това признанието от всеки един от тях трябва да се преценява с оглед на всички събрани по делото доказателства. След задълбочен анализ на противоречивите изявления на ответницата М. Д., направени в настоящото производство и в другите искови производства, съдът е приел, че заявеното в отговор на нотариална покана с рег. № 8762/12.11.2019г. на помощник-нотариус по заместване при нотариус В. В. и в допълнението към искова молба с вх. № 140686/ 14.11.2019г., по която е било образувано гр.д. № 13243/2019г. на СГС, ГО съществено контрастира с предходни и последващи фактически твърдения на Д. за същите обстоятелства- в исковата молба с вх. № 124088/11.10.219г. (гр.д. № 13243/2019г. на СГС, ГО), е твърдяла, че процесния алеаторен договор е действителен, но приобретателите не са изпълнявали добросъвестно задължението си по него, не са осигурявали издръжката и не са полагали грижи за прехвърлителката, а в молба-жалба с вх. № 333747/01.07.2021г., липсва признание за привидност на процесната сделка, а се иска да бъдат обявени за недействителни двата договора за продажба на наследство, въз основа на които ищцата основава своята материална легитимация като собственик на процесното жилище, като според посоченото в документа не се оспорват правата на ответницата Н. Т. по алеаторния договор. Напротив, иска се Н. Т. да й заплати 100 000 лева за 1/3 наследствена част. Според съда с тези обяснения, ответницата М.Д. признава действителността както на завещателите разпореждания, въз основа на които нейната леля е придобила 2/3 ид. части от правото на собственост върху апартамента, така и на процесния алеаторен договор. В този смисъл са всички нейни обяснения, дадени в настоящото исково производство- в отговора на исковата молба и в отговора на въззивната жалба. Доколкото отговорът на нотариална покана и допълнението към искова молба с вх. № 140686/14.11.2019г. са съставени в прецизен правен стил, с ясно изразени разсъждения и целени правни последици от тези обяснения е житейски логично, а следователно, и правно обосновано е да се приеме, че тези два документа са съставени не от ответницата, а от някой юрист или лице, което има интерес от тези обяснения. Поради това съдът е счел за правдоподобни твърденията на М. Д., че ищцата Д. П. е подготвила всичко, а Д. само е подписала документите за продажба и за водене на делото за разваляне на алеаторния договор. Предвид изяснените правнорелевантни обстоятелства и изложените правни доводи съдът е намерил за необосновано съждението на въззивницата, че чрез обясненията на М. Д. в тези два документа изясняват намерението на страните по оспорената сделка да не постигнат нейните правни последици, а само привидно (при абсолютна симулация) да се придаде такова юридическо значение. Въззивният съд е посочил, че изводът за недоказаност на твърдяната привидност на оспорения алеаторен договор не може да бъде разколебан и от представената разписката от 18.10.2019г., съгласно която Н. Т. е предоставила на М.Д. комплект ключове от процесния апартамент, тъй като съдът не може да приеме за доказани някои обстоятелства, които се съдържат в обясненията на един от необходимите другари, но биха били във вреда на друг необходим другар, а от друга страна, дори и да се приеме за достоверно твърдението, че Т. е предоставила достъп на Д. до имота, този факт, разгледан в съвкупност с останалите установени по делото, по никакъв начин не установява, че оспорената сделка е била симулативна - правните субекти, изразявайки свободната си воля, встъпват в различни граждански правоотношения, водени от правни, икономически и морални подбуди, вкл. и да се подпомогне близък изпаднал в крайна нужда човек. Не на последно място, съдът е съобразил също, че разписката от 18.10.2019г. е представена от ищцата като приложение на исковата молба, като този факт, наред с вече изяснените обстоятелства, създава обосновано съмнение дали този документ не е съставен за целите на отделни процеси и да е във вреда на приобретателя по процесния алеаторен договор. В обобщение, въззивният съд е достигнал до категоричния правен извод, че ищцата не е установила, чрез пълно и главно доказване, че оспорената транслативна възмездна сделка е била сключена привидно, поради което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5 ЗЗД е приел за неоснователен. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение. Поставеният от касаторката първи процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд при постановяване на своето решение да обсъди всички относими и допустими доказателства съвкупно и в тяхната взаимовръзка не може да предпостави допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в противоречие с трайно установена практика на ВКС. Съдебната практика, формирана по реда на чл.290 от ГПК е основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК (решение №239/07.01.2020г. по гр.д. № 4910/ 2018г. на IV ГО; решение № 310/08.01.2019г. по гр. д.№ 915/2018г. на IV ГО, решение № 411/ 27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на IV ГО, решение № 112/02.05.2017г. по гр. д. № 3356/201бг. на IV ГО, решение № 195/ 16.07.2013г. по гр.д.№ 757/2012г. на IV ГО; решение № 426/05.04.2016г. по гр. д. № 820/2015г. на IV ГО, решение № 97/08.04.2016 г. по гр. д.№ 5363/ 2015г. на IV ГО и др.) Съгласно тази практика, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор - в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото. Съдът е длъжен да изложи и правните си изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на възраженията и доводите на страните. В пълно съответствие с цитираната практика на ВКС, включително и задължителната такава, решаващият въззивен съд е изложил мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права и детайлно е анализирал събраните по техни искания доказателства във връзка с доводите им, извършил е преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, задълбочено е обсъдил всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства(писмени и гласни) във връзка с тези факти, отразил е в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени и е достигнал до извод, съвпадащ с крайния решаващ извод на първоинстанционния съд - че не е доказано и осъществено поддържаното в исковата молба основание за нищожност на процесния договор за прехвърляне право на собственост върху 2/3 идеални части от недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, оспорен с предявените искове по чл. 26, ал.2, предл.5 ЗЗД. Несъгласието на касаторката с правните изводи на съда за неоснователност на иска за прогласяване нищожността на договора е оплакване за неправилното решаване на спора и съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът за преценката на признанието на релевантни за спора факти по реда на чл. 175 ГПК също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. По този въпрос е налице трайно установената практика на ВКС, израз на която са решение № 65/30.07.2014 г. по търг.дело № 1656/2013г. на II ТО, решение № 84/23.05.2014г. по гр. дело № 3361/2017г. на III ГО и решение № 210/19.19.2016г. по гр. дело № 861/2016 г. на IV ГО. Според тази практика, при установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 от ГПК - с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти също съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 от ГПК. Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията й с насрещната страна по гражданскоправния спор, то тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд. В същия смисъл са и решение № 235/04.07.2011г. по гр. д. № 513/2010г. на IV ГО, решение № 69/24.06.2011г. по гр. д. № 584/2010 г. на III ГО, решение № 22/19.03.2015г. по гр. д. № 2979/2014 г. на IV ГО на ВКС. Видно от изложеното в решаващите мотиви, въззивният съд детайлно е анализирал писмените изявления на ответницата М. Д., направени в отговора на нотариалната покана от 12.11.2019г., адресиран до Т. и в допълнението към исковата молба, по която е било образувано производството за разваляне на процесния договор, съпоставил ги е с писмените й изявления, направени в другите и в настоящото гражданско производство, констатирал е противоречие на фактическите й твърдения, тоест преценката на въззивния съд относно наличието на признание от М. Д. и достоверността му е извършена с оглед на всички обстоятелства по делото - чл. 175 ГПК-при съвкупна преценка е изследвано дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото. Постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като от прочита му не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Затова касационното обжалване не може да се допусне и на това основание. Предвид изложените съображения, не следва да се допуска до касационно обжалване решението на Софийския апелативен съд. При този изход на делото, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, на ответниците по касация Н. и Г. Т. следва да бъдат присъдени разноските за платено адвокатско възнаграждение в размер 2 600 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО