Определение № 50160 от 28.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 981/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. Е. от [населено място], чрез процесуални пълномощници, против решение № 10102 от 28.01.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 670/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд ГО, І-ви състав. С него, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 3067 от 15.05.2018 г. по гр.д.№ 9226/2016 г. на Софийския градски съд, І ГО, 21-ви състав, като краен резултат са отхвърлени предявените от Д. Ж. Е. срещу М.С. ПРОЖЕКТ ЕООД искове, както следва: 1/ за заплащане на основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 ЗЗД на сумата от 283 655.28 евро, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2016 г., представляваща невърната сума по договор за заем; 2/ за заплащане на основание чл.92 ЗЗД на сума в размер на 48 898.80 евро, представляваща неустойка за забава по договор за заем от 03.05.2011 г. за периода от 28.06.2014 г. до 25.07.2016 г.; 3/ евентуално за заплащане на сумата от 10 285.15 евро на основание чл.55 ал.1 ЗЗД, представляваща получена на 19.01.2011 г. сума без основание; като в тежест на ищцата са възложени и сторените от ответната страна разноски в размер на 21 045.63 лв. В касационната жалба се излага, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се изводите на съда, свързани с приложението на чл.301 ТЗ и чл.116 б.А ЗЗД; твърди се допуснато грубо нарушение на правилата за оценка на доказателствата и мотивиране на въззивното решение, както и нарушаване на правилата на житейската, икономическа и правна логика. По подробно изложени съображения се моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по същество, с което предявените искове да бъдат уважени, евентуално – делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1/ Представлява ли установяване на узнаване от търговеца по смисъла на чл.301 ТЗ към съответните дати на извършване на действието: осчетоводяването на писмен договор, вписването на задължение по него в годишните финансови отчети и данъчни декларации, извършеното изрично и писмено потвърждаване на салда във връзка с инвентаризация на активите и пасивите с цел достоверното им представяне в ГФО, адресирано до кредитора, частичното връщане на заема; 2/ Кои физически лица при корпоративен търговец трябва да узнаят за сключването на сделка по чл.301 ТЗ, за да е налице узнаване от търговеца, и представлява ли узнаване по смисъла на чл.301 ТЗ узнаването от едноличния собственик на капитала; 3/ При положение, че между страните е налице само едно заемно правоотношение с ясен и осчетоводен размер на задължението, представлява ли частичното изпълнение по платежно нареждане с вписано в него основание за превод „по договор за заем частично“ признание на задължението, което прекъсва давността за цялото вземане; 4/ Налице ли е прекъсване на давността чрез признание при вписването на задължение в годишните финансови отчети и данъчни декларации; при извършено изрично и писмено потвърждаване на салда във връзка с инвентаризация на активите и пасивите с цел достоверното им представяне в ГФО, адресирано до кредитора. По първия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС относно значението на вписването в счетоводните книги, в ГФО и данъчни декларации, потвърждаването на салда и частичното плащане, изразена в решение № 46 от 27.03.2009 по т.д.№ 454/2008 г. на ІІ т.о., решение № 30 от 08.04.2011 г. по т.д.п № 416/2010 г. на І т.о., решение № 202 от 06.02.2012 г. по т.д.№ 87/2011 г. на ІІ т.о., решение № 49 от 04.04.2017 г. по гр.д.№ 50236/2016 г. на ІV г.о. и др. По втория въпрос също се сочи противоречие с цитираната по-горе практика, евентуално се обосновава, че въпросът има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, във връзка с приетото в решение № 37 от 01.04.2009 г. по т.д.№ 106/2008 г. на ІІ т.о. и др. актове на ВКС. По третия въпрос се поддържа въззивното решение да противоречи на решение № 100 от 20.06.2011 г. по т.д.№ 194/2010 г. на ІІ т.о., решение № 255 от 26.03.2013 г. по т.д.№ 145/2012 г. на ІІ т.о., решение № 26 от 24.07.2018 г. по т.д.№ 1853/2017 г. на І т.о., решение № 275 от 08.08.2019 г. по т.д.№ 1603/2017 г. на ІІ т.о. и др. решения на ВКС. По четвъртия въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение не съответства на това по решение № 49/04.04.2017 г. по гр.д.№ 50236/2016 г. на ГК, ІV г.о. Поддържа се наличието и на самостоятелното основание по чл.280 а.2 предл.3 ГПК, поради грубо нарушаване на основни процесуални изисквания и необоснованост, описани в касационната жалба. В писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК, М.С. ПРОЖЕКТ ЕООД, чрез процесуалните си пълномощници, изразява подробно становище за липса на основанията за достъп до касация, релевирани от касатора. С определение № 59 от 22.02.2022 г. съдът е спрял производството по делото до приключване на тълкувателно производство по тълк.д.№ 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, образувано по въпроса, до кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД. По същото е постановено тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г., поради което спряното производство следва да се възобнови и съдът да пристъпи към преценка относно приложното поле на касационното обжалване. Настоящият съдебен състав приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване пред ВКС акт на въззивен съд. За да се произнесе в обжалвания смисъл, съставът на въззивния съд е приел за безспорно, че между страните е сключен договор за заем на 19.01.2011 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от 297 000 евро, както и че на 27.06.2014 г. ответникът е върнал по договора сумата от 26 100 лева с равностойност в евро 13 344,72. Преценил е, че доказателствената тежест по главния иск е правилно разпределена от първоинстанционния съд, а именно - ищецът следва да докаже уговорения падеж на задължението, като установи, че при сключване на договора на 19.01.2011 г. е постигнато такова съгласие или че писменият договор от 03.05.2011 г. относно същия заем обективира съгласие между страните за неговия падеж; а за да се приеме, че договорът от 03.05.2011 г. обвързва дружеството, ищецът следва да докаже, че подписалият го има представителна власт, че ответникът го е потвърдил впоследствие, респ. момента на узнаване на този договор. В тежест на ответника е да докаже противопоставянето на подписания от негово име договор незабавно след узнаването за него. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено още следното: Получаването на 297 000 евро в заем от Д. Ж. Е. е осчетоводено от ответника на 19.01.2011 г., видно от заключението на ССЕ, поради което е налице сключен договор за заем. От допълнителното заключение на ССЕ се установява, че по партидата на ищеца в ответното дружество има осчетоводяване на заем в размер на 297 000 евро на 19.01.2011 г., като през юни 2014 г. е осчетоводено и плащане на сумата от 26 100 лв. от ответника в полза на ищеца, а през март 2016 г. е осчетоводено отписване на задължението като погасено по давност. По отношение на представения писмен договор от 03.05.2011 г. относно същата заета сума съдът е намерил, че неговата автентичност е доказана, като заключението на СГЕ е категорично, че е подписан от С. Ч. - едноличен собственик на капитала на ответното дружество от 21.5.2008 г. до 09.9.2016 г. Като неоснователни са преценени възраженията, свързани с липсата на достоверна дата, по причина, че дружеството не е трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК спрямо едноличния собственик на капитала. За основателни са намерени възраженията, че договорът е сключен от лице без представителна власт, тъй като към момента на подписването му управители на дружеството са били други лица. След анализ на свидетелските показания и писмените доказателства въззивният съдебен състав е достигнал до извода, направен и от първата инстанция, че договорът от 03.05.2011 г. не обвързва дружеството. От представената нотариална покана от 19.08.2016 г., връчена на ищеца на 24.08.2016 г. е видно, че ответното дружество, действащо чрез законния си представител, изрично се е противопоставило на обвързващото действие на договора за заем от 03.05.2011 г., за който е узнало за пръв път по повод образувано от ищеца производство по обезпечаване на бъдещ иск в края на м. юли 2016 г. Съдът е намерил за доказано, че именно по повод това производство ответникът е узнал за съществуването на договора, като на 04.08.2016 г. след получаване на преписи от доказателствата към молбата за обезпечение, е видял самия договор с уговорките за падеж и неустойка. Въз основа на това съдът е заключил, че нотариалната покана представлява противопоставяне веднага след узнаването на съществените уговорки на договора, съгласно чл.301 ТЗ. При недоказване на уговорен падеж на задължението за връщане на сумата, въззивният съд е преценил като основателно възражението за изтекла погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, тъй като според чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато задължението става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В случая същото е възникнало на 19.01.2011 г., последният ден от давността е 19.01.2016 г., а исковата молба е подадена на 26.07.2016 г. Ищецът е възразил, че давността е прекъсната чрез признания от страна на ответника пред свидетели, чрез включване на задължението в годишните финансови отчети и годишните данъчни декларации, както и чрез писмо за потвърждение на салда от януари 2012 г.. Съдът е намерил горните доводи за неоснователни, като се е основал на приетото от съдебната практика разбиране за признанието като волеизявление, а не като свидетелстващо изявление на длъжника за факти. Посочил е, че признание по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД ще има, когато длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора по насрещното право, дори да няма за цел да създаде нарочен документ за това; както и че признаването може да бъде изразено с конклудентни действия, стига същите да манифестират пряко и недвусмислено воля да се потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора (реш. № 100/2011 г. по т.д № 194/2010 г. на ІІ т.о), индивидуализиран по основание и размер. Съобразявайки горното, съдът е приел, че твърдяното прекъсване на давността не се доказва нито от показанията на разпитаните свидетели, нито от представените годишни финансови отчети и годишни данъчни декларации, от които не става ясно какво е основанието и размера на вземането /доколкото в документите, подавани пред НАП и НСИ се съдържа само обобщена информация за заемите на дружеството/. Според съда прекъсване на давността не се доказва и от представеното писмо за потвърждаване на салдата от 25.01.2012 г., тъй като същото е изготвено от счетоводител без представителна власт относно признаване на задължения от името на дружеството и последното се е противопоставило на това изявление веднага след узнаването - в съдебното заседание на 05.10.2017 г., в което е представено писмото, в писмена молба от 10.10.2017 г., както и чрез връчена на 18.10.2017 г. нарочна нотариална покана, насочена срещу обвързващото действие на изявлението. Това противопоставяне е веднага след узнаването, тъй като не се доказва ответникът да е узнал по-рано от съдебното заседание за това признание, направено от счетоводителя. На последно място въззивният съд не е споделил изводите на първата инстанция, че частичното плащане на 27.06.2014 г. е прекъснало давността за цялото вземане, тъй като посоченото като основание в платежното нареждане „по договор за заем частично“ също не дава информация за целия размер на задължението и за неговото основание. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато, по следните съображения: От значение за изхода на спора се явява обобщеният, съгласно правомощията на Върховния касационен съд, правен въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.301 ТЗ, касаеща потвърждаването на извършените без представителна власт от името на търговец действия по сключване на договор и способите за установяването му. По посочения въпрос се установява приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като допускането до касационен контрол е с оглед преценка за съответствие между приетото от въззивния съд и практиката на ВКС, цитирана от касатора, включително и служебно известната на съда. По останалите въпроси съдът ще вземе становище по необходимост при постановяване на съдебния си акт по същество. Допускането на исканото касационно обжалване на едно от основанията по чл.280 ал.1 ГПК прави безпредметно разглеждането на предпоставките за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За разглеждане на касационната жалба и насрочване на публично съдебно заседание следва предварително да бъде внесена държавна такса, определена в размер на 1 196 лв. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение