Определение № 50476 от 11.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1386/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Р. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място], чрез процесуалния ѝ пълномощник, против решение № 313 от 07.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3380/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265653 от 08.09.2021 г. по гр. д. № 4798/2019 г. на Софийски градски съд, I ГО, 24 -ти състав, в обжалваната му част – за частично отхвърляне на предявените от касатора срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД искове - по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 15 000 лв. до 30 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.04.2016 г., ведно със законната лихва от 08.04.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; и по чл. 497, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законна лихва върху главницата за разликата над 1 004.25 лв. до 2 783.33 лв. (възлизаща на 1 779.08 лв.) относно периода 10.05.2018 г. – 09.08.2018 г. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и всички релевантни обстоятелства, които в съвкупност формират съдържанието на понятието „справедливост“ в конкретния случай, като не е обсъдил изложените във въззивната жалба съображения относно справедливия размер на застрахователното обезщетение и само въз основа на формално изброяване на част от обстоятелствата, които следва да се отчетат при определяне на този размер, необосновано се е произнесъл, че дължимото обезщетение е 30 000 лв. преди определяне на процента на съпричиняване. Касаторът счита, че напълно необсъдени са останали следните получени от ищцата в резултат на процесното ПТП телесни увреждания: мозъчно сътресение със степенно нарушение на съзнанието, без пълна загуба на съзнание, разкьсно-контузна рана на гърба на носа с наличие на чуждо тяло, контузия и охлузвания в челната област, разкъсно-контузна рана на горната уста, частично отчупване на коронката на горен резец вдясно. За неправилно приложена намира и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, посочвайки, че въззивният съд не е изложил конкретни съображения защо приема приносът на пострадалата за равен на приноса на виновния за настъпването на ПТП водач, доколкото действително ищцата е била без поставен обезопасителен колан като пътник в автомобил, но приносът на виновния водач е значително по-голям от този на пътничката, като се отчете, че той е осъден с влязла в сила присъда на ефективно наказание лишаване от свобода, управлявал е в пияно състояние, с превишена скорост и е навлязъл в насрещното платно след загуба на контрол над автомобила. Оспорва и извода на съда относно определения начален момент на дължимост на законната лихва за забава – изтичането на три месеца от датата на уведомяване, а именно от 10.08.2018 г. съобразно чл. 496, ал. 1 КЗ, вместо от датата на уведомяване на застрахователя в съответствие с чл. 429, ал. 3, изр. второ, предл. второ КЗ. Моли за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за постановяване на друго, с което предявените искове бъдат уважени в цялост. Претендира присъждане на разноски, сторени при инстанционното развитие на производството. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД във връзка с критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Следва ли съдът да обсъди в мотивите си всички релевантни за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД обстоятелства поотделно и в тяхната съвкупност?; 3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства следва ли съдът да извърши оценка и анализ на значението им за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?; 4. При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в произшествието?; 5. Какви са критериите за определяне степента (процента) на съпричиняване от пострадалия от непозволено увреждане?; 6. При определяне степента на съпричиняване следва ли съдът да направи съпоставка между тежестта на поведението и вината на делинквента с тези на пострадалия, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на съвкупния вредоносен резултат?; 7. В хипотезата на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по „Гражданска отговорност“ на автомобилистите включва ли се в застрахователното обезщетение лихвата за забава от датата на уведомяване на застрахователя до датата на предявяване на прекия иск? и 8. Кой е началният момент, от който се начислява лихвата за забава, която се включва в застрахователното обезщетение на основание чл. 429 КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите? Касаторът сочи наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: т. ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 161 от 17.01.2020 г. по т. д. № 2783/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 173 от 23.10.2020 г. по гр. д. № 515/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1 от 05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 60163 от 31.03.2022 г. по т. д. № 1078/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 78 от 06.08.2015 г. по т. д. № 1278/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1 от 12.03.2021 г. по т. д. № 888/2020 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 1 – 3, вкл.; ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 60154 от 20.01.2022 г. по т. д. № 1071/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 60174 от 08.04.2022 г. по т. д. № 1708/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 60090 от 29.07.2021 г. по т. д. № 1472/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 1 от 12.03.2021 г. по т. д. № 888/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 60097 от 13.09.2021 г. по т. д. № 1600/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 36 от 02.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 4 – 6, вкл., и решение № 167 от 30.01.2020 г. по т. д. № 2273/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение № 128 от 04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 7 и 8. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдението, че въззивният съд е определил сьпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата в размер на 50 %, без да е изложил никакви съображения защо е определил този размер, без да е анализирал тежестта на поведението на делинквента, респ. – без да е извършил съпоставка между поведението на делинквента и поведението на увреденото лице, с което е постановил решението си при явна необоснованост. В постъпил по делото в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва касационната жалба изцяло. Излага кратки съображения във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД с оглед постановките на ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 17/1963 г. и сочи, че липсва противоречие със задължителната съдебна практика. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да достигне до обжалвания резултат по спора, съставът на въззивния съд на първо място е взел предвид представената по делото медицинска документация и заключението по допуснатата СМЕ, от които е приел за доказано, че при настъпилото на 23.04.2016 г. ПТП ищцата е получила травматични увреждания: фрактура на носните кости с две основни промени – на функцията на носа, изразяваща се в затруднено носно дишане след претърпяна травма, и на естетичния вид на носа – деформирана носна пирамида, като при този вид фрактура винаги се засяга в различна степен и носната преграда; деформация на носната преграда – S образна девиация, изразяваща се в леко затруднено носно дишане, хипертрофия на носните конхи (раковини), което може да доведе допълнително до затрудняване на дишането през носа и отклоняване на външния нос (пирамида) на ляво, макар и не така изразено, с едва забележим белег от разкъсна рана на гърба на носа. Относно установеното леко изразено обективно затруднено носно дишане вещото лице е посочило, че същото ще бъде значително при физически усилия, както и при възпаления на горните дихателни пътища – инфекции, като теоретично това леко изразено затруднено дишане може да е предпоставка за инфекции – синузити, ринити и други. Въззивният съд е кредитирал и заключението на СМЕ, според което механизмът на настъпване на травмите е удар на носа на пострадалата в предното стъкло на автомобила; при правилно поставен предпазен колан придвижването на тялото напред е между 8 – 10 см., най – ефикасни предпазните колани са при скорост до 50 – 60 км/ч, а въз основа на претърпените увреждания вещото лице е посочило, че ищцата е била без предпазен колан по време на инцидента. Съобразени са и гласните доказателства, съгласно които непосредствено след настъпване на ПТП ищцата е била във видимо тежко състояние, имала е кръв по носа, първоначално не е реагирала и не е отговаряла на въпросите към нея и това е продължило около 10 минути, а по-късно е започнала да отговаря само с „да“ и „не“; след изписването от болницата ищцата се е оплаквала от болки в носа и в главата, а когато се променя времето – от затруднено дишане; не смеела да се вози в кола. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществените вреди въззивният съд е посочил, че следва да се отчетат обективно съществуващите, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и на тази база да се прецени обезщетението за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания. В тази връзка решаващият състав е съобразил възрастта на пострадалата - 38 - годишна към момента на ПТП, времето на настъпване на събитието – 2016 г., вида и характера на телесните увреждания – фрактура на носните кости, извършеното оперативно лечение и кратък престой в болница, интензитета на болките и страданията, отражението върху психичното ѝ състояние – страх да пътува с кола, липсата на пълно възстановяване, както и наличието на малък белег. Отчитайки тези обстоятелства, въззивната инстанция е приела за справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди сумата от 30 000 лв. По спорния въпрос за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата, позовавайки се на задължителна съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. и на решения на ВКС по чл. 290 ГПК, въззивният съд е посочил, че предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане са допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряка причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, като приносът следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване, при условията на пълно главно доказване. В тази връзка съдът се е основал изцяло на заключението на вещото лице, че ако пострадалата е била с поставен предпазен колан, тя е нямало да получи уврежданията на носа при удар в предното стъкло на лекия автомобил, тъй като коланът допуска съвсем леки отклонения на тялото, а други увреждания при нея липсват. На практика с тези мотиви съдът е споделил извода на първата инстанция, посочен изрично на л. 2 от решението му, за 50 %-ен принос на ищцата в увреждането. Относно началната дата на дължимост на законната лихва съставът на апелативния съд е приел, че съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят дължи законната лихва за забава върху присъденото обезщетение, тъй като е бил сезиран с искане за заплащане на застрахователно обезщетение на 09.05.2018 г., но не го е удовлетворил, като това задължение възниква на по-ранната от двете дати - изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 или изтичането на срока по чл. 496, ал. 1, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3. В случая ответникът е изискал представяне на влязла в сила присъда относно виновния водач, като същата е била представена от пострадалата. В резултат на това съдът е заключил, че лихвата ще се дължи от 10.08.2018 г. до 07.04.2019 г., тъй като законът изрично е посочил началния момент, от който може да се претендира същата. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че е налице основание за допускането му до касационно обжалване относно частично отхвърлената претенция за заплащане на законна лихва по обобщения правен въпрос за началния момент, от който се дължи законна лихва за забава върху присъденото застрахователно обезщетение по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Въпросът е обусловил решаващата правна воля на съда, като е разрешен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доказана с цитираната и приложена към изложението практика по чл. 290 ГПК и служебно известната на съда (решение № 50040 от 30.05.2023 г. по т. д. № 790/2022 г. на ІІ т. о.). Налице е основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на решението в частта, с която е определен приносът на увреденото лице за настъпването на вредите. Видно от съображенията на въззивния съд не е извършена съпоставка между поведението на пострадалата ищца и това на виновния за произшествието водач, което противоречи на релевираната от страната практика на ВКС, по въпроси № 4, № 5 и № 6, преформулирани и обобщени в следния вид - дали при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат при деликт съдът следва да съпостави поведението на делинквента с това на пострадалия, като вземе предвид вида, характера, тежестта и броя на извършените от всеки от тях закононарушения. С оглед установяване на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдът не следва да се произнася по основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, заявено срещу същата част на въззивното решение. По въпросите за приложението на чл. 52 ЗЗД не следва да се допуска касационен контрол, доколкото съдът не констатира противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика и решенията на ВКС по чл. 290 ГПК. Допълнителното обсъждане на обстоятелствата, наведени с касационната жалба, не би се отразило върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, а и същите не се установяват от заключението на вещото лице по обсъдената СМЕ, поради което следва да се приеме, че въззивната инстанция е съобразила всички доказани по делото и относими правнорелевантни факти за определяне на справедливо обезщетение. За разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение в посочените по-горе части следва да бъде внесена предварително държавна такса в размер на 335 лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от съответната Тарифа. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение