Определение № 552 от 22.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 93/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Фонд „Научни изследвания“ обжалва решение № 1911 от 26.07.2019 г. по т.д. № 677/2019 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 2294 от 15.11.2018 г. по т.д. № 3225/2017 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата 53 413,75 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 27.11.2012 г. – 28.11.2017 г.

Излага съображения за нарушение на процесуалните правила относно доказателствената тежест за установяване на факта за получаване на покана от ответника по иска, от която да настъпи изискуемостта на задължението. Освен това счита, че е налице нарушение на материалния закон, тъй като нямало основание да се приеме, че при неоснователно обогатяване длъжникът изпада в забава след покана. Моли да се отмени решението в тази част и да се постанови присъждане на исковата сума.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните основания за допускане на касационно обжалване:

1. При липса на неоспорен факт от една от страните по делото и представени писмени доказателства в подкрепа на твърдението на другата страна, следва ли да се представят и други доказателства по делото за установяване на този неоспорен от страната факт? Този въпрос бил решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС и в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят твърди противоречие на поставения въпрос с решение № 239 от 30.12.2015 г. по гр.д. № 6619/14 г. на ВКС, I ГО и решение № 75 от 05.04.2016 г. по гр.д. № 4880/15 г. на ВКС, III ГО.

Съдът сам бил установил, че не бил оспорен факта на покана на страните, нито било направено възражение поканата да не е стигнала до ответника.

2. От кой момент се дължи лихвата за забава? Счита, че актът на апелативния съд е поставен в противоречие с определение № 502 от 6.8.2009 г. по т.д. 183/09 г. на ВКС, решение № 309 от 4.6.2014 г. по гр.д. 1354/12 г. на ВКС и решение № 8744 от 20.6.2011 г. по адм.д. 13 678/10 г.

Ответникът „Хидропро груп“ ООД оспорва касационната жалба на Фонд „Научни изследвания“. Счита, че не са налице нито общите, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване.

„Хидропро груп“ ООД обжалва решение № 1911 от 26.07.2019 г. по т.д. № 677/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него дружеството - жалбоподател е осъдено да заплати на Фонд „Научни изследвания“ сумата от 105 000 лв., представляваща платена на отпаднало основание авансова сума по договор № ДФНИ М01/ 015 от 26.11.2012 г. за финансиране на научноизследователски проект № FFNNIРО_12_01652 „Изследване на хидроенергийния потенциал и екологичното му използване при съществуващи съоръжения в средното и долното течение на р. Марица и притоците й“, ведно със законната лихва, от датата на подаване на исковата молба - 28.11.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 9 651,90 лв., представляваща разноски пред две инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните процесуалноправни въпроси:

1.1. Следва ли ищецът да установи чрез пълно и главно доказване твърдяно от него обстоятелство, обосноваващо исковите му претенции? В частност, следва ли ищецът по настоящото дело да установи чрез пълно и главно доказване влизането в сила по отношение на ответника на Заповед РД 09-122 от 11.02.2013 г. на Министъра на образованието, младежта и науката? – противоречие с решение № 199 от 28.12.2017 г. по гр. д. № 5549/16г. на ВКС, III ГО и решение № 25 от 27.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1832/10 г., IV ГО

1.2. Следва ли въззивният съд да съобщи на страните, че приема определен факт за общоизвестен или служебно известен и ненуждаещ се от доказване? В частност, следва ли въззивният съд да съобщи на страните с нарочен акт, че счита за общоизвестно и ненуждаещо се от доказване влизане в сила по отношение на ответника на Заповед РД 09-122 от 11.02.2013 г. на Министъра на образованието, младежта и науката? – противоречие с решение № 274 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1514/10 г., II ГО, решение № 378 от 15.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1629/15 г., IV ГО, решение № 288 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/15 г., III ГО

1.3. Следва ли въззивният съд да приема за установени по делото факти, за чието съществуване ищецът няма твърдения в исковата си молба и в хода на цялото първоинстанционно производство?

Може ли въззивният съд да прави фактически изводи относно обстоятелства, които не са посочени от ищеца, дори когато според съда тези обстоятелства са публично известни, и в тази връзка допустимо ли е въззивният съд едва в мотивите на решението си да обявява, че определени факти са публично известни, след като това не е направено до приключване на съдебното дирене и обявяване на делото за решаване и по отношение на тези факти не е спазено изискването на чл. 155 ГПК?

Може ли въззивният съд да се произнася по доводи и съображения, които не са посочени във въззивната жалба, както и да събира доказателства чрез служебно направени от него справки, или обявявайки дадени съдебни актове за публично известни, когато във въззивната жалба няма направено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, довело до неизяснена фактическа обстановка? – противоречие с решение № 288 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III ГО

1.4.Следва ли съдът да се произнесе по всички наведени от ответника съображения и възражения? – противоречие с решение № 164 от 04.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/14 г., III ГО и решение № 63 от 28.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2296/18 г., II ГО

По отношение на въпроси от 1.1 до 1.4 е посочено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

1.5. Какъв е характерът на договора по чл. 29, ал. 4 от Закон за насърчаване на научните изследвания, сключен от ФНИ преди влизане в сила на допълнението в чл. 29, ал. 4 от същия закон (Доп. - ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) - гражданскоправен или административноправен?

На кой съд (граждански или административен) са подведомствени споровете, произтичащи или свързани с договорите по чл. 29, ал. 4 от ЗННИ преди и след изменението на чл. 29, ал. 4 от същия закон, публикувано в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.? - противoречие с решение № 28 от 01.08.2018 г. по т. д. № 2667/2016 г. на ВКС, I ТО. По отношение на последния 5 въпрос е мотивирано основание по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

1.6.Приложими ли са изключенията по чл. 88 от ЗЗД, касаещи договорите за продължително и периодично изпълнение, ако се приеме, че договорът има административен характер или има административен елемент?

1.7. .Допустимо ли е разглеждането от гражданския съд на процесуално възражение за прихващане, основано на обезщетение за вреди от отменен незаконосъобразен административен акт и/или действие на административен орган?

1.8.Какви са правните последици от отпадането на административен елемент от договорите със смесен фактически състав, респективно от административните договори?

Какви са правните последици от отпадането на административен елемент от договорите със смесен фактически състав, респективно от административните договори, които имат периодично или продължително изпълнение?

По отношение на всички тези правни въпроси мотивира приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, излагайки съображения за липса на съдебна практика.

Сочи и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното съдебно решение. Мотивира недопустимостта на решенето с административния характер на договора. Моли да се отмени решението, вместо него да се отхвърли иска и да му се присъдят разноски.

Ответникът Фонд „Научни изследвания“ оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице нито общите нито допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба на Фонд „Научни изследвания“ е подадена на 09.09.2019 г., като съобщение с препис от решението е връчен на страната на 09.08.2019 г.

Касационната жалба на „Хидропро груп“ ООД е подадена на 26.09.2019 г., като съобщение с препис от решението е връчен на страната на 26.08.2019 г.

Следователно и двете жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани да обжалват решението лица.

Въззивният съд съобразно задължението си по чл. 269 от ГПК е приел, че решението на първоинстанционния съд е валидно и допустимо. Приел е фактите, че между страните е сключен договор № ДФНИ-П01/0015 от 26.11.12 г. за финансиране на научноизследователски проект № ГГНМРО_12_01652 с тема „Изследване на хидроенергийния потенциал и екологичното му използване при съществуващи съоръжения в средното и долното течение на р. Марица и притоците й“. Договорът е сключен след проведена по реда на ЗННИ конкурсна процедура „Финансиране на фундаментални научни и научноприложими изследвания в приоритетните области - 2012“, в рамките, на която конкурсният проект на „Хидропро груп“ ООД е бил определен с решение на Изпълнителния съвет на ФНИ като подлежащ на финансиране. Ищецът бил извършил авансово плащане на основание чл. 4, ал. 3, т. 1 от договора в размер на 105 000 лв. /за което е представено и платежно нареждане от 27.11.12 г./

Със заповед № РД09 - 122/11.02.13 г. на Министъра на образованието, младежта и науката, влязла в сила, е отменено утвърденото класиране на проектни предложения за финансиране от Фонд „Научни изследвания“. С писмо изх. № 26/32 от 31.01.14 г., Фондът е уведомил „Хидропро груп“ ООД, че съгласно решение на Изпълнителния съвет от Протокол № 22/ 14.01.14 г. договорът между страните се прекратява, поради отпадане на основанието за неговото сключване. С писмото е отправена покана за възстановяване на получените по договора суми в срок от 10 дни, считано от датата на получаване на писмото по посочената в него банкова сметка.

Въззивният съд въз основа на така установените факти приема, че сключеният между страните договор е със смесен фактически състав, тъй като съдържа както гражданскоправни елементи /волеизявленията на страните/, така и административноправен елемент /властническо изявление на органа по предоставяне на финансовата помощ/. Административният елемент е решението на ИС на Фонда, с което съобразно съставения от заседанието на 09.11.12 г. Протокол № 11, проекта на ответника е одобрен за финансиране. По правилото на чл. 29, ал. 4 ЗННИ /ДВ, бр. 99 от 26.11.2011 г./, въз основа на това решение, управителят на Фонда сключва договор, с който се определят условията за финансиране и изпълнение на всеки от определените за финансиране проекти. С отмяната на решението, въз основа на последвалата заповед на министъра от 11.02.13 г. и заличаване на последиците му, отпада и основанието за предоставяне на финансовата помощ или за сключването на договора. Юридическият факт на отмяната на административния акт, представлявала настъпване на прекратително условие, при което, поради невъзможност за изпълнение задължението на Фонда, в съответствие с чл. 89, ал. 1 ЗЗД, договорът се прекратявал по право.

По аргумент от чл. 55, ал. 1 ЗЗД, във връзка с отпадналото основание на договора, въззивният съд е приел, че всяка една от страните трябва да върне, получената престация от насрещното изпълнение. Според въззивния състав, по делото безспорно бил установен фактът, че ответникът е получил сумата от 105 000 лв., като авансово плащане по договора, поради което и тази сума следвало да бъде реституирана на ищеца.

Въззивният съд е приел, че правилото на чл. 88, ал.1 от ЗЗД не се прилага. А в конкретния случай облигационната връзка била прекратена като последица от отмяна на административния акт.

Според въззивния съд направеното в процеса възражение за прихващане от ответника за всички сторени от изпълнителя разходи, които могат да бъдат релевирани като вреди от отмяната на административния акт е недопустимо поради различната подведомственост на този спор относно тези вземания пред компетентния административен съд. Това е обусловило и крайният изход на спора с уважаване на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Относно заявената претенция по чл. 86 от ЗЗД въззивният съд е приел, че за да е налице забава в изпълнението при връщане на получено на отпаднало основание, е нужно да е отправена покана от кредитора. Преди този момент, няма основание да се счита, че длъжникът е в забава, тъй като нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД разпорежда, че когато няма определен ден за изпълнение, поканата на кредитора поставя длъжника в забава и от този момент, той дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за вредите от забавеното изпълнение. Въззивният състав е констатирал, че по делото не е наведено възражение от ответника, че представеното писмо с изх. № 26/32 от 31.01.14 г. съдържащо покана от Фонда за възстановяване на сумата по договора, не е получено от „Хидропро груп“ ООД. Носпоред въззивния състав, липсват доказателства кога е получена тази покана, за да бъде определен с точност денят, от който ответникът е в забава. В тежест на заинтересованата страна - ищецът е да ангажира доказателства за фактите от които ще се ползва. Поради това, въззивната инстанция е приела, че иска за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен, а решението на първоинстанционния съд в тази част, потвърдено.

По отношение на касационната жалба на Фонд „Научни изследвания“.

Допускането касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК се извършва когато са налице обосновани от касатора общо и допълнително основание. В случая по поставения първи правен въпрос, касаторът Фонд „Научни изследвания“, въззивният съд е приел, че искът на основание чл. 86 от ЗЗД е неоснователен поради това, че на основание чл. 84, ал. 2 от ГПК при иск за неоснователно обогатяване, ищецът следва да докаже получаване на покана от длъжника, която го поставя в забава. Като в конкретния случай е преценил, че макар и отправена, няма данни за точната дата на достигане на поканата до ответника. Поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. Действително, включен е в предмета на делото правният въпрос за това налице ли е забавено изпълнение на задължението за връщане на получената парична сума поради отпаднало основание. Но въззивният съд е приел, че в тежест на кредитора е да установи, че длъжникът е поставен в забава. Не е налице липса на оспорване. С направеното с отговора на исковата молба оспорване за липса на основание на предявените искове, спорът между страните и по отношение на правопораждащите факти е породен. Не може да се приеме, че не е породен спор, както е поставен въпросът от касатора. Общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е обосновано само тогава когато, посоченият правен въпрос от касатора е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, както и налице разрешаване в противоречие с допълнително сочено от касатора основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1-3 от ГПК. В случая е налице оспорване на провопораждащите факти и не може да се приеме, че е налице безспорност по отношение на получаване на покана за плащане от ответника. Изрично са включени в доклада по делото обстоятелствата, подлежащи на доказване от ищеца. В този смисъл така поставеният правен въпрос не съставлява разрешен от въззивния съд въпрос и не може да е общо основание за допускане касационно обжалване, искането следва да не се уважава. От друга страна, именно в съответствие с константната практика на ВКС, въззивната инстанция, е приела, че следва да се извърши пълно доказване на основанието за изпадане в забава на длъжника. Посочените от касатора решения са свързани със задължението на съда да приложи нормите за пълно доказване, когато е направено оспорване от страна на насрещната страна и в случая не е мотивирал отклонение на даденото разрешение от въззивния съд с константната практика на ВКС.

По отношение на втория поставен правен въпрос. Настоящият съдебен състав намира, че правният въпрос е включен в предмета на спора и е разрешен от въззивния съд, като е определено, че обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение се поражда само след отправяне и достигане на покана от кредитора до длъжника и поради липса на доказателства за връчване на поканата на длъжника, искът като неоснователен е отхвърлен. Това разрешение е изцяло в съответствие с константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 55, ал.1 пр. 3 от ЗЗД, чл. 84, ал. 2 и чл. 86 от ЗЗД, така както е изразена в решение № 6 от 25.05.2017 г. по т. д. № 2999/2015 г., 2 ТО на ВКС, решение № 208 от 20.01.2017 г. по т. д. № 3120/2015 г., 1 ТО на ВКС, решение № 255 от 15.12.2016 г. по т. д. № 2652/2015 г., 1 ТО на ВКС. Поради това макар и да е налице общо основание за допускане касационно обжалване, липсва допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на касационната жалба на „Хидропро груп“ ООД

В случая се поставят и следва да бъдат разгледани, на първо място с оглед тежестта на обоснования от касатора в касационната жалба порок, а именно основанията на чл. 280, ал.2, пр. 2 и чл. 280, ал. 2 пр.3 от ГПК.

Направено е възражение за недопустимост на постановеното от въззивния съд решение поради липса на компетентност и конкретно предвидената подсъдност на основание чл. 128, т. 1 и 3 от ГПК на споровете относно административните договори. Настоящият съдебен състав установи, че спорът е относно отпадане на основание, конкретно - сключения договор на 26.11.2012 г. между страните, предхождан от издаден индивидуален административен акт. Със ЗИДАПК ДВ бр. 74 от 20.9.2016 г. е изменен АПК като е въведена възможността с чл. 19 а от АПК субектите, потребители на административни услуги да сключват административен договор. Следователно за всички договори, сключени до тази дата, не може да се приеме, че е налице административен договор поради липсата на позитивноправна уредба. Отношенията между страните в настоящия процес са породени от комплексен фактически състав, административен акт и договор. Към процесния договор като сключен преди изменението на АПК през 2016 г., няма да са приложими правилата на АПК относно административния договор, въпреки наличието и на административен елемент, породил сключването му. Спорът не може да се квалифицира като такъв по чл. 128, т. 1 и т. 3 от АПК. Договорът, на който страните се позовават в настоящия процес е сключен през 2012 г. Със ЗУСЕСИФ в сила 29.12.2015 г. е въведено понятието административен договор, като с АПК в сила от 23.09.2016 г. е налице и легална дефиниция. В случая тези норми не са били действащо право към сключване на процесния договор и съгласно изричната норма на § 149, ал. 4 от ПЗР на ЗИД на АПК, ДВ бр. 77 от 2018 г. в сила от 01.01.2019 г., споровете относно недействителност, изпълнение, изменение или прекратяване на административни договори, сключени преди влизане в сила на изменението на АПК се извършват по реда на ГПК пред гражданските съдилища. Това правило е подробно застъпено и в трайната практика на Върховния касационен съд, изразена в определение № 236 от 05.04.2019 г. по т. д. № 787/2019 Г., Т. К., ІІ ТО на ВКС и определение № 287 от 05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1252/2019 г., ТК, I ТО на ВКС. Предвид тълкуването на § 149, ал. 4 от ПЗР на ЗИД на АПК, както и поради наличие на сключен договор между равнопоставени страни, макар и да е на основание индивидуален административен акт, настоящият съдебен състав намира, че отношението е по гражданскоправен спор, делото не е с административен характер. Това от своя страна изключва основанието да е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо.

По отношение посоченото основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, „очевидна неправилност“ е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Примерното посочване на основания, които могат да се квалифицират като очевидна неправилност би могло да бъде приложение на несъществуваща правна норма, приложение в обратния смисъл на цитирана правна норма, противоречие в мотивите, от които не може да се установи соченото от съда основание, грубо нарушение на правилата на формалната логика и опитните правила, водещи до явна необоснованост на обжалваното въззивно решение.

По отношение на посочените правни въпроси 1.1, 1.2. и 1.3. от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че са свързани с основанието на иска, а именно – влизане в сила на заповедта от 11.2.2013 г., с която на основание чл. 99, т. 1 от АПК е отменено класиране на проектни предложения за финансиране от ФНИ, предложени от Временните начуно-експертни комисии по „Педагогика“ и по „Мултидисциплинарни изследвания с приложения в повече от едно приоритетно направление, съгласно приложение“. В случая въззивният съд е приел за доказан факта и в този смисъл поставеният правен въпрос 1.1. като включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд, е обоснован. Но по отношение на това основание, не е налице допълнително соченото основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Разрешението е в съответствие с константната практика на ВКС по приложението на чл. 127 от ГПК (отм.) и чл. 154 от ГПК, изразена в посочените от касатора решения.

По отношение влизане в сила на заповедта за отмяна на класирането с оглед правни въпроси 1.2 и 1.3, настоящият съдебен състав намира, че действително съдът е установил влизане в сила на заповедта за отмяна на класирането, посредством справка в деловодната система на Върховния административен съд, като е взел предвид, че обжалването й е приключило с решение, неподлежащо на обжалване. Въззивният съд е приел, че отмяната на издадения индивидуален административен акт, основание за сключения договор с последваща заповед, е фактът, който поражда отпадане на облигационната връзка между страните. Индивидуалният административен акт влиза в сила за всички заинтересовани страни. Обстоятелството, че е бил обжалван и е налице произнасяне на Върховния административен съд е било посочено в процеса от въззивния жалбоподател с изрично позоваване, че отмяната на заповедта действа по отношение на всички. В този смисъл не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 155 от ГПК, тъй като съдът не е установявал факт, незаявен в процеса от страните, независимо от конкретния номер на дело, постановено от ВАС, от значение е влизане в сила на заповедта, като не е твърдяно от въззивника, че е налице спор относно заповедта. Влизането в сила на заповедта като факт е включен в предмета на делото, като е налице изрично позоваване във въззивната жалба от въззивния жалбоподател. Въззиваемият е бил уведомен за факта, че се извършва позоваване на обстоятелството на влязъл в сила административен акт. Жалбоподателят се е позовал на обстоятелството и е посочил, начин на установяването му, като съдът е извършил справката. Липсва разрешение на поставения правен въпрос от въззивния съд – няма позоваване на съдебно известен факт е установен факт, твърдян от страна и поради липса на посоченото разрешение от касатора, въпросът не могат да съставляват общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения правен въпрос 1.4. В случая, така поставен правният въпрос не кореспондира с разрешението, дадено от въззивния съд. По отношение на възраженията за прихващане с вземания за обезщетение за вреди, въведено от „Хидропрогруп“ ООД, въззивният съд е посочил, че няма доказване на ликвидността на тези вземания, предявени от „Хидропрогруп“ ООД. Прието е, че съдебното възражение за прихващане не може да бъде разгледано от съда, тъй като вземането следва да се установи от административните съдилища по реда на АПК, тъй като става въпрос за вреди вследствие на отмяна на индивидуален административен акт и споровете, на основание чл. 128, ал.1, т. 6 от АПК не са от компетентност на гражданските съдилища.

По отношение соченото приложение на чл. 293 от ТЗ, настоящият съдебен състав намира, че липсва разрешение на така соченото основание във въззивното решение и не може да обуслови поставянето на въпрос във връзка с това правно основание. В този смисъл даденото разрешение от въззивния съд не засяга правния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и след като обсъди всички доказателства по делото да изложи мотиви по разрешаване на спора и не е в противоречие със задължителната и константна практика на ВКС по приложение на чл. 236, ал. 2 от ГПК, изразена в т. 19 от Тълкувателно решение 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 от ППВС 1/1953 г., както и константната практика на ВКС. Въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, включително решение № 163 от 06.02.2020 г. по т. д. № 271/2019 г., 2 ТО,на ВКС, решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/2018 г., 1 ТО на ВКС, решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г., 2 ТО на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. 1 ТО на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. 2 ТО на ВКС, решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. 1 ТО на ВКС, решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. 2 ТО на ВКС, се е произнесъл по всички доводи и възражения, които по силата на закона са в неговата компетентност. По отношение възражението за прихващане е приел, че не е компетенен да разгледа съдебно възражение за прихващане и разрешението, дадено от въззивния съд не кореспондира на поставения от касатора правен въпрос.

По отношение на въпрос 1.5, настоящият съдебен състав намира, че този въпрос относно вида на договора е свързан с правилността на съдебното решение и поради това не може да съставлява основание за допускане касационно обжалване. Но както бе посочено вече и по-горе, при преценка подведомствеността на спора, административният договор е позитивно правно уреден за първи път през 2015 г. със специалния ЗУСЕСИФ. А през 2016 г. е уреден в АПК. Въззивният съд е приел е, че релавантната правна уредба е съгласно чл. 29, ал. 4 от ЗННИ ДВ бр. 99 от 26.11.2011 г. и е налице смесен фактически състав (административен елемент и договор), от който произтичат правоотношенията между страните. Макар и да сочи, че договорът е административен, то този мотив не е обусловил решаващия му извод. Въззивният съд е приел, че фактическият състав е смесен, състои се от сключен договор въз основа на административен акт. За да разреши спора е приел, че от значение е отмяната на индивидуалния административен акт по реда на чл. 99 от АПК и заличаване на породените от него правни последици, водещи до отпадане на основанието на получената сума. В този смисъл поставеният правен въпрос като необуславящ крайния изход на спора, не може да съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване. Това изключва и проверката на допълнително соченото основание.

По отношение на правен въпрос 1.6 и 1.8. също следва да се посочи, че не съставляват общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е разгледал отмяна на индивидуалния административен акт като правопораждащ факт за настъпване на правна промяна и пораждане на задължение да се върне получената сума от „Хидропрогруп“ ООД. Приел е, че не са налице последиците на чл. 88 от ЗЗД. Но е приел, че с настъпване на факта на отмяна на заповедта по реда на извънредния способ, предвиден в чл. 99 от АПК, са настъпили последиците на отмяната, а именно заличаване действието на административния акт с обратна сила. А това от своя страна е обусловило извод, че със заличаване на последиците на издадения административен акт, отпада основанието за задържане на получената сума. Изводите на съда са изцяло основани на ППВС 1/79 г., съгласно което в хипотезата на чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД под „отпаднало основание“ законодателят има предвид всички случаи, при които съответната престация е получена в изпълнение на валидно възникнало задължение (независимо от правопораждащия го факт), което впоследствие отпада с обратна сила. Но поставените правни въпроси за наличие на изключенията по чл. 88 от ЗЗД не са разрешавани от въззивния съд. Вече бе посочено, че и разрешение относно административен договор между страните, не е обуславящо изхода на спора. Поради това не може да се приеме, че поставените правни въпроси съставляват общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставените въпроси 1.6 и 1.8. е мотивирано допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Както бе посочено по поставените правни въпроси 1-6 и 1.8. не представляват общо основание за допускане касационно обжалване, поради това не може да се извършва преценка и на допълнително соченото основание. Освен това е налице задължителна практика на ВКС – ППВС 1/79 г., както и трайна и безпротиворечива практика на ВКС, относно приложението на чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, съгласно която при наличие на сложен фактически състав, включващ индивидуален административен акт и сключване на договора, с отмяна на административния акт, се заличават породените от индивидуалния административен акт правни последици и с обратна сила отпада основанието. Наличието на задължителна практика на ВКС, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсва изменение на обществено-икономическите отношения, които да налагат ново тълкуване. Не е налице непълнота или неточност на тълкуването на посочените норми на чл. 99, чл. 105 от АПК и чл. 55, ал.1 пр. 3 от ЗЗД.

Поставеният правен въпрос 1.7. е разершен от въззивния съд. Съдът е посочил, че не може да разглежда съдебно заявено възражение за прихващане предвид компетентността на административните съдилища по отношение на исковете за вреди от отмяна на административен акт. Вземанията, заявени за прихващане са именно за вреди от отмяна на индивидуалния административен акт. Възражението за прихващане е заявено своевременно, но не е установено вземането да е ликвидно. Доколкото става въпрос за вземания като посочените, то въззивния съд е приложил нормата на чл. 128, ал.1, т. 6 от АПК. Неразглеждайки възражението за прихващане, въззивният съд е постановил обжалваното решение, уважавайки иска изцяло, на основание чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, без да приеме, че е погасено чрез прихващане. Разрешението е обуславящо по отношение на заявеното възражение за прихващане. Съдебното спорно право, заявено за прихващане, следва да бъде разгледано от съда, но само когато е компетентен да се произнесе по спорното право. Нормата на чл. 103 от ЗЗД и нормата на чл. 128, ал.1, т. 7 от АПК са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Съгласно разясненията на т. 4 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото изисква непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба. В случая такава отсъства и не може да се обоснове приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Предвид изхода на спора разноски на страните не следва да се присъждат.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение