Определение № 5958 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2446/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез С. Ц. – прокурор при Апелативна прокуратура, [населено място] против решение № 40/19.02.2024 г. по в.гр.д. № 451/2023 г. на Апелативен съд Велико Т. в частта, с която като е частично потвърдено решение № 433 от 08.08.2023 г. по гр.д. № 26/2023 г. на Окръжен съд Велико Търново, касаторът е осъден да заплати на В. М. В., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 7 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 235, ал.3, т.1 и 4 вр. чл.28 НК по ДП №128/2018 г. на ОДМВР Г., което е прекратено с постановление от 28.03.2022 г. на Районна прокуратура Г., ведно със законната лихва, считано от 24.05.2022 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивното решение, което подлежи на обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с неизвършване на преценка на всички обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и връзката им с повдигнатото обвинение, което е довело до неправилно определяне на обема и интензивността на търпените вреди, респ. и на техния паричен еквивалент и с необосновано присъждане на обезщетение за вреди, за които липсват доказателства да са в пряка причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се повдигат въпросите за задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на конкретните факти и обстоятелства, които са от значение за дължимия размер на обезщетението и за приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ, като се поддържа се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК, ППВС № 4/23.12.1968 г., т.19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Насрещната страна, чрез адв. И. М., е депозирала отговор, на касационната жалба, в който е изложено становище, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че наведените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, са неоснователни. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът на ищеца по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на неимуществени вреди от незаконното обвинение, е уважен за разликата над 7 000 лв. до присъдените 40 000 лв. и съответно да отхвърли иска в тази част и да потвърди решението в останалата част, въззивният съд е приел на първо място, че първоинстанционното решение е допустимо, като се е позовал на задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, според които обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл.2, ал.1, т.3 и по чл.2б ЗОДОВ се определя глобално като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. В този смисъл е приел, че доводите във въззивната жалба на ответника, че се касае до два иска, по всеки от които следва да се посочи конкретен размер, се явяват неоснователни. За безспорно установени по делото са приети следните факти и обстоятелства: наказателното преследване срещу ищеца е за престъпление по чл. 235, ал.3, т.1 и 4 вр. чл.28 НК, което представлява тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК; на 19.06.2018 г. ищецът е задържан за срок от 24 часа на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР, от който момент той е започнал да търпи вреди, независимо, че привличането му за обвиняем е извършено на по-късен етап – 16.09.2019 г.; наложена му е мярка за процесуална принуда „подписка“; производството срещу него е прекратено на 28.03.2022 г., т.е. производството е продължило 3 години, 9 месеца и 9 дни, като е внасяно пет пъти в съда, но е прекратявано в разпоредително заседание поради неясноти и противоречия в обвинителния акт, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия; извършените с участието на ищеца процесуални действия са незначителен брой, като в периода от задържането му до повдигането на обвинение срещу него не са извършвани никакви процесуално – следствени действия; производството е с правна и фактическа сложност, като в досъдебната фаза са събрани множество доказателства – разпит на свидетели, вкл. и по делегация, изготвени са експертизи, събрани са и трафични данни; повдигнати са обвинения на няколко лица, уведомени са и пострадали лица; ищецът лично е участвал при извършваните спрямо него действия както в досъдебната, така и в съдебната фаза и добросъвестно е упражнявал своите права; С оглед на така установените по делото факти и обстоятелства относно тежестта на повдигнатото обвинение, взетите мерки за процесуална принуда, продължителността на проведеното разследването, за която съдът е приел, че е извън разумния срок, въззивният съд е приел, че наказателното преследване безспорно се е отразило на живота на ищеца– станал по–лабилен и отнесен в резултат на преживените негативни емоции и притеснения по повод на повдигнатото му обвинение, което е засегнало неговата чест и достойнство. Във връзка с приетата по делото медицинска документация, удостоверяваща заболяване на сърцето, съдът е приел, че липсват доказателства това заболяване да е в пряка причинна връзка с повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство и изживените във връзка с него стрес и неудобство, поради което е достигнал до извод, че негативният ефект от незаконното обвинение е в рамките на обичайните вреди, като липсва данни за засягане на физическото и психическото здраве на ищеца и на неговия личен живот. Освен това съдът е отчел и обстоятелството, че ищецът е осъждан за други деяния, включително с влязла в сила на 13.04.2018 г. присъда за същото деяние – незаконна сеч, поради което показанията на свидетелите, че настоящото наказателно производство е дало негативно отражение върху доброто име на ищеца като почтен дървосекач, не могат да бъдат кредитирани. При определяне размера на обезщетението, въззивният съд е отчел и обстоятелството, че за период от два месеца в рамките на относимия към настоящия случай период, спрямо ищеца е водено и друго наказателно производство – за управление на МПС в срока за изтърпяване на ПАМ за временно отнемане на свидетелство за управление, приключило с влязла в сила присъда. При преценка на конкретно установените релевантни за спора обстоятелства, както и при съобразяване на създадения от съдебната практика ориентир по аналогични казуси и на социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към релевантния момент, съдът е приел, че обезщетение в размер на 5 000 лв. е справедливо и достатъчно да репарира претърпените от ищеца обичайни вреди, като същото следва да бъде завишено със сумата от 2 000 лв. – обезщетение за вредите, настъпили в резултат на неразумната продължителност на наказателното производство, или общият дължим размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 7 000 лв. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Макар и повдигнатите въпроси да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В конкретния случай, при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и драстично е намалил определения от първата инстанция размер на обезщетението – от 40 000 лв. на 7 000 лв., като в мотивите на решението е изложил кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Ето защо, противно на доводите на касатора, въззивният съд не е допуснал и нарушение на задължителната постановка на т.19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и на тези, дадени в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, тъй като именно въз основа на събраните пред първата инстанция доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви кои вреди са установени и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора решения на ВКС индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, с оглед различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението към касационната жалба на ответника основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, на процесуалния представител на насрещната страна – адв. И. М. следва да определи възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗА за изготвяне на отговор на касационната жалба, в размер на 600,00 лв., за настоящата съдебна инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,