Определение № 2028 от 07.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1351/2026 г.
ВКСII търговско отделение07.07.2026 г.докладчик Галина Иванова
Диспозитив
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Държавата, представлявана от министъра на туризма, против решение № 7573/11.12.2025 г. по гр. д. № 7996/25 г. по описа на СГС, III А състав. Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните, пред друг състав на Върховния касационен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Постъпила е касационна жалба от Държавата, представлявана от министъра на туризма (на основание чл. 8, т. 7 от ЗУЧК), чрез служител с юридическо образование В. В. срещу решение № 7573 от 11.12.2015 г. по описа на Софийски градски съд, III А състав, с което след отмяна на решението на първоинстанционния съд е осъдена Държавата да заплати на „Л гард 17“ ЕООД сумата от 14 545,57 лв., представляваща част от платения годишен наем за 2020 г. по Договор № Т-РД-35-12/19.05.2017 г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Офицерски запад“ на територията на Община Варна, която е приспадната от дължимия годишен наем за 2021 г. по същия договор след намаляването на годишната наемна цена за 2020 г., по силата на допълнително споразумение от 04.09.2020 г. към наемния договор, съгласно § 23, ал. 4, 5и 6 от ПЗР на ЗИДЗЗ, ведно със законната лихва върху главницата от 10.05.2022 г. до окончателното изплащане и на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 1 684,86 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 19.03.2021 г. до 09.05.2022 г. Видно е от данните по делото, че посочената цена на иска е 14 545,57 лв. главница и 1 684,86 лв. лихва върху тази главница за периода от 19.03.2021 г. до 09.05.2022 г. Въпросът за цената на иска не е повдиган в процеса. Следователно цената на иска е установена в посочения размер. Видно от исковата молба и постановените съдебни решения, са били предявени искове, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Изложените в исковата молба обстоятелства и установените от съда факти са, че страните по делото са обвързани от договор за наем № Т-РД-35-12/19.05.2017 г. на обект – изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Офицерски запад“, разположен на територията на [населено място]. Към договора било подписано споразумение за намаляване на наемната цена за 2020 г., на основание § 23, ал. 4, 5 и 6 от ПЗР на ЗИДЗЗ и чл. 4, 5,6,7 и 8 от Методика за определяне размера на намалението на дължимото концесионно възнаграждение на наемната цена за 2020 г., съответстваща на намалението на цените на чадър и шезлонг за летен сезон от 2020 г. и за удължаване срока за наема, приета с ПМС 111 от 08.05.2020 г. Ищецът бил заплатил дължимата наемна цена за 2021 г. в пълен размер, който заедно с инфлационния индекс за 2020 г. бил в размер на 16 491,59 лв. с ДДС, както и разликата в наема от 2 226,37 лв. с ДДС. Преди изтичане на срока на договора за наем между страните, бил сключен договор за концесия относно същия обект между Държавата и трето лице. Прието е, че договорът за наем е прекратен със сключения договор за концесия през 2021 г. Ищецът бил поискал връщане на платената наемна цена, но не получили същата от ответника. Обоснован е извод, че авансово платената наемна цена подлежи на връщане, поради прекратяване на договора за наем, занапред и липсата на осъществяване на ползването, за което е платена цената. Прието е, че ответникът не е установил друго основание за задържане на сумата. С оглед заявения предмет на иска, настоящият съдебен състав намира, че правоотношението, предмет на делото, е основано на прекратяване на договор за наем, сключен от търговско дружество с Държавата за ползване на обект-държавна собственост, плаж. Процесният договор за наем е търговска сделка, на основание чл. 286, ал. 1 от ТЗ. Поради това и спорът относно последиците от прекратяване на тази търговска сделка, следва да се определи като търговски. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 3/23.02.2019 г. по тълк. д. 2/19 г. на ОСГТК на ВКС, определението за търговски спорове, съгласно чл. 365, т. 1 от ГПК, следва да се отнесат и към тези спорове, съдържащи същите характеристики, макар и да са с цена на иска под 25 000 лв. и да са подсъдни на районен съд. Видът на делото, с оглед на неговия предмет, и цената на иска, са законодателно въведени като критерии за допустимост на касационно обжалване. Съгласно сега действащата редакция на чл.280, ал.3, т.1 ГПК решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. не подлежат на касационно обжалване, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях обуславящи искове. Обективен критерий при дефиниране необжалваемостта на посочените въззивни решения е цената на иска. Предвид посочената цена на иска в конкретния случай и видът на делото, следва да се приеме, че не подлежи на разглеждане касационната жалба. По изложените съображения касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Така мотивиран Върховният касационен съд