Определение № 19 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5154/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. М. И. чрез адв. М. срещу определение № 318/27.09.2021 г. по ч. гр. дело № 520/2021 г. на Окръжен съд – Хасково. Ответникът „АБ“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Ф. – Р. е подало отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационен контрол Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното: Предмет на жалба е горното въззивно определение, с което е потвърдено определение № 260795/03.06.2021 г. по гр. д. № 547/2021 г. на Районен съд – Хасково, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на прекратителното определение по същото дело в частта за разноските с присъждане на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в полза на ответника на сторените такива за адвокатко възнаграждение в размер на 1 200 лв. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че искането за присъждане на разноски на ответното дружество е направено своевременно още с отговора на исковата молба, с която са предявени искове по чл. 344, ал. 1 КТ. Посочил е, че към отговора е приложено в копие пълномощното на ангажирания със защитата на тази страна адвокат. Установил е, че производството по делото е прекратено поради оттегляне на исковата молба на основание чл. 232 ГПК - преди първото открито заседание по делото, а също и че в срока за обжалване на определението за прекратяване ответникът е поискал допълването му в частта за разноските с присъждане на заплатения хонорар на адвокат, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК. Така е направен извод, че молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е допустима. Изтъкнато е, че към молбата е приложен договор за правна защита и съдействие, който е типов от кочан – на гърба на същия се намира пълномощното с адв. Ф. – Р., копие от което е било приложено с отговора на исковата молба. Според въззивната инстанция са ангажирани и надлежни доказателства за действителното плащане на уговореното адвокатско възнаграждение – в брой, като вписването за този начин на разплащане в договора за правна услуга има характера на разписка. За неоснователни са счетени доводите на ищеца за съставяне на писмения документ, отразяващ заплатените суми за адвокат в по – късен момент, а не към датата на прекратяване на делото, както и за необходимостта от издаване на фактура от адвоката за така реализирания доход. Развити са съображения, че съгласно постановките на т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението и доказва извършеното плащане. В договора следва да е вписан начина на плащане и а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка, както в случая. Счетено е, че претендираните разноски са били направени към момента на извършване на процесуалните действия от ответника по подаване на отговор на исковата молба. Изводът е основан на установеното от съда пълно съответствие на копието от пълномощното към този отговор с оригинала на документа, представен с молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, на гърба на хартиения носител на който се намира договора за правна услуга с вписан размер на заплатения хонорар. Не е споделено и оплакването на настоящия касатор за прекомерност на уговореното възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК. Прието е, че предмет на спора са били четири обективно кумулативно съединени иска (по чл. 344, ал. 1 КТ), при което според Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения договорената сума от 1 200 лв. се явява дори по – ниска от сбора на минимално дължимите хонорари за всеки иск – т. е. възнаграждението е съобразено с минималните размери на адвокатските хонорари по Наредбата. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на сочено наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „В случай на оттегляне на иска на основание чл. 232 ГПК от предявилата го страна дължат ли се разноски на ответника, ако към момента на извършване на действия от негов процесуален представител и към момента на оттеглянето не са представени доказателства за реално направени разноски за адвокатски хонорар, а единствено има претенция за присъждането им?“ Страната твърди, че този значим за делото въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационното обжалване не следва да се допуска. Питането осъществява обща предпоставка за селекция на частната касационна жалба, доколкото е включено в предмета на спора относно дължимостта на разноски на ответника при предпоставките на чл. 78, ал. 4 ГПК и по него са формирани решаващите изводи на въззивния съд. В случая обаче отсъства поддържания допълнителен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, защото отговор на поставения въпрос (обобщен и конкретизиран) относно крайния момент, до който страната може да поиска присъждане на направените от нея разноски при прекратяване на съдебното производство на основание чл. 232 ГПК преди първото открито съдебно заседание и да представи доказателства за реалното им извършване, се съдържа в последователната съдебната практика на ВКС, вкл. задължителната за съобразяване от съдилищата такава, формирана с ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, т. 11 и постановените по реда на чл. 274, ал.3 ГПК актове: определение № 455/12.11.2010 г. по ч. гр. д. № 405/2010 г. на II г. о.; определение № 101/12.03.2012г. по ч. гр. д. № 102/2012г. на II г.о.; определение № 66/07.04.2017г. по ч. гр. д. № 49/2017 г. на I г. о.; определение № 38 от 27.01.2020 г. по ч. гр. д. № 86/2020 г. на IV г. о. Според там дадените разрешения правото на ответника на разноски при оттегляне на иска, възниква и при прекратяване на делото съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, доколкото същият е направил своевременно искане за присъждането им. След като разпоредбата на чл. 78, ал.4 ГПК не установява краен срок, до изтичането на който искането за присъждане на разноски следва да бъде отправено до съда, респективно да бъдат представени доказателства за извършването им, то ответникът може да стори това до приключване на устните състезания пред съответната съдебна инстанция, а ако производството по делото е прекратено по искане на ищеца, в хипотеза на оттегляне или отказ от иска, преди провеждане на първото съдебно заседание по делото – горните действия могат да се предприемат и след постановяване на определението, с което производството е прекратено. Когато основанието за прекратяване на делото е по причина извън поведението на ответника, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК. Постановяването на обжалваното определение в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС изключва приложно поле на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (чието съдържание е разяснено с указанията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС) и по него достъп до касация по поставения въпрос не може да се реализира. В обобщение, не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,