Определение № 678 от 16.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2341/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кей Енд Ес Енерджи 2“ЕООД – [населено място] чрез пълномощника му адв. Р. В. М. против решение № 22 от 21.01.2022 г., пост. по т.д.№ 559/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 118 от 10.05.2021 г. по т.д. № 1146/2020 год. по описа на Варненския окръжен съд – т.о. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Енерго-Про Продажби“АД обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 31, ал. 1 от ЗЕВИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съответно за сумата от 86 620.96 лв. претендирана като незаплатена цена на произведена и доставена електрическа енергия за месец септември 2017 г., ведно със законната лихва върху нея от предявяване на иска до окончателното щ изплащане, както и за сумата от 24 325,99 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 86 620,96 лв. за периода от 1.01.2018 г. до предявяване на иска на 9.10.2020 г.; за сумата от 156 649.58 лв., претендирана като цена за произведена и доставена електрическа енергия за месец октомври на 2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното щ изплащане, както и за сумата от 43 992,46 лв. - обезщетение за забава върху сумата от 156 649,58 лв. за периода от 1.01.2018 г. до предявяване на иска. Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение, като постановено в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, във връзка с ТРОСГТК № 1/9.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г., поради наличието на висящ преюдициален спор по адм.д. № 4422/ 2019 г. по описа на АССГ, 55 с-в, с решение № 6355 от 29.10.2019 г., по което е обявено за нищожно решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР, и което поради обжалването му пред Върховния административен съд не е влязло в сила към датата на подаване на касационната жалба. Изложено е, че искането на жалбоподателя за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до разрешаване на преюдициалния спор по висящото административно дело е било оставено без уважение, което според касатора обуславя недопустимост на обжалваното въззивно решение. Оспорено е становището на въззивния съд, че предварителната изпълняемост на решенията на КЕВР, предвидена в императивната норма на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, обуславя извод за липса на основание за спиране на производството до приключване на спора по законосъобразността на Решение № СП-5 от 28.03.2019 г., както и че произнасянето на административния съд по законосъобразността на същото решение на регулаторния орган няма да отговори на въпроса за допустимостта вятърната електроцентрала на жалбоподателя да продава произведената електрическа енергия в рамките на една календарна година последователно по двете преференциални цени. Наведен е довод, че предвиденото в специалния Закон за енергетиката предварително изпълнение на издадените индивидуални административни актове не дерогира института на спиране на гражданското производство при наличие на друг висящ преюдициален правен спор, който е от значение за правилното решаване на обусловеното дело, като се позовава на Определение № 410 от 27.09.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 1813/2019 г. на I т.о., Т. К. Посочено е, че доколкото размерът на нетното специфично производство на електроенергия обуславя размера и дължимостта на предявената претенция - без отменената т. 1.7 от Решение № СП-1 от 31.07.2015 г., ответникът е следвало да заплати на ищеца всички претендирани суми, поради което изходът на търговския спор би бил различен при евентуална нищожност, респ. при отмяна на обжалваното последващо Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР. Твърди се, че зачитането на силата на пресъдено нещо по отношение отмяната на т. 1.7 на Решение СП-1 от 31.07.2015 г. и евентуално прогласената нищожност на Решение СП-5 от 28.03.2019 г. от страна на въззивния съд би имало за резултат отпадане с обратна сила на породените от тези решения правни последици. Касаторът счита също, че обжалваното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд, не е упражнил косвен контрол върху Решение СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР, като не се е произнесъл по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК по неговата валидност, по съображения, че съгласно чл. 13, ал. 9 от Закона за енергетиката то се ползва с предварителна изпълняемост, както и поради това, че същото не е преюдициално по отношение на спора, въпреки че именно на него съдът е основал решаващите си правни изводи. Твърди се, че след като въззивният съд е приложил установеното в споменатото решение количество на нетно специфично производство, при наличие на доводи за неговата незаконосъобразност, той е следвало да се произнесе инцидентно по валидността му. Изложено е, че с исковата молба жалбоподателят е обосновал наличието на предпоставките за косвен съдебен косвен контрол по отношение на Решение СП-1 от 31.07.2015 г. в приложимите точки 1.7 и 1.8. Инвокирани са оплаквания и за неправилно приложение на материалния закон- чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, във връзка с § 17 от п.з.р. на ЗИД на Закона за енергетиката, по съображения, че с измененията на ЗЕВИ от 24.07.2015 г. са ограничени количествата електрическа енергия, подлежащи на изкупуване по преференциални цени - до размера на нетното специфично производство, но не и начинът на приложение на двете отделни преференциални цени, определени в т. 8 и т. 9 от Решение № Ц-010 от 30.03. 2011 г. - при работа до и над 2250 часа на година, които са останали непроменени и се прилагат, както и преди измененията на ЗЕВИ. Поддържа се, че освен позоваването на изменението на чл. 31, ал. 5 от 2015 г., въззивният съд не е изложил никакви мотиви относно приложението единствено на преференциалната цена по т. 1.8 от Решение Ц-010 от 30.03.2011 г., съответно на Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. по отношение на електроенергията, произведена от вятърната електроцентрала на касатора и не е съобразил, че действието на всички съществували дотогава актове и договори е запазено. Наведен е довод, че въззивният съд неправилно е приложил последствията от отмяната на Решение № СП-1 от 31.07.2015 г. на КЕВР и отражението щ върху частноправните отношения между страните, като не е съобразил, че точка 1.7 от него, с която за вятърни електрически електроцентрали работещи до 2250 часа е определено нетно специфично производство от 2000 КВтч, при цена от 188.29 лв./МВтч, без ДДС, е окончателно отменена с Решение № 1115/28.01.2019 г. по адм.д. № 5284/2018 г. на Върховния административен съд, като делото не е върнато на КЕВР за ново произнасяне и на органа не са дадени задължителни указания в тази насока, последица от което, според касатора, е липсата на надлежно определено от КЕВР нетно специфично производство. В изложението на основанията за достъп до касационно обжалване, касаторът е формулирал следните въпроси: 1) Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен индивидуален административен акт, който е еле-мент от фактическия състав на същата облигационна връзка? Твърди се, че този въпрос, покрива основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. 2) При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 от ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; 3) Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ех lege) правомощие на съда?; 4) Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 от ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?; 5) Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закона подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 6) Допустимо ли е предварителното изпълнение на индивидуалния административен акт да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв акт, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на акта, висящността, вследствие неговото обжалване и директната връзка между индивидуалния административен акт и облигационния правен спор? Направено е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, за неговото обезсилване като недопустимо и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд, както и за присъждане на сторените разноски. Ответникът по касация „Енерго-Про Продажби“АД оспорва касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. А. Т. от САК, се твърди, че в исковата молба ищецът не оспорва приложимостта на Решение № СП-1 от 31.07.2015 г. в частта му по т. 1.7 по отношение на собствената си централа, но претендира, че след достигане на пълните годишни 2250 часа на нейната работа за разликата е приложима и преференциалната цена по т. 1.8 от него по отношение на останалото количество произведена електроенергия, а не цената за излишък на балансиращия пазар. Изложено е, че с решението си по делото въззивният съд е отрекъл възможността за последователно прилагане на две преференциални цени по отношение преференциалната цена на електрическата енергия, произведена от една и съща вятърна електроцентрала, в рамките на същата календарна година, като е обосновал изводите си с точния смисъл на нормата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ и целта на изменението на закона от 24.07.2015 г. С позоваване на практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 60105 от 14.02.2022 г. по т. д. № 1185/2020 г. на ВКС, Т. К., І т.о., се твърди, че производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници са категоризирани на база едногодишно производство на електрическа енергия и преминаване от една в друга група производители може да се осъществи само след изменение на релевантните обстоятелства, а именно ефективните часове работа на генераторите и мощността на ветровата централа, които следва да бъдат надлежно доказани и одитирани. Поддържа се, че е недопустимо в рамките на календарната година производителят по свое усмотрение, или такова на крайния снабдител, да премине от една категория в друга и да получи плащане на произведената енергия по две преференциални цени едновременно за двете категории производители. По отношение твърдяното от касатора процесуално нарушение по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, с позоваване на Определение № 180/30.03.2022г. по т.д.№ 1128/2021 г. ІІ т.о., Т. К., в отговора се твърди, че с разпоредбата на чл.13, ал.9 от ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 от АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения на КЕВР. Наведен е и довод, че решенията на КЕВР в частта за определяне на нетното специфично производство не създават ново съдържание на елемент от правоотношението, а само попълват бланкетното съдържание на законовата разпоредба с конкретното количествено измерение, съобразено от законодателя. Направено е искане решението да не бъде допускано до касационно обжалване, а ако бъде допуснато до такова – да бъде потвърдено, като и в двата случая му бъдат присъдени разноските, направени по водене на делото. „Национална електрическа компания“ЕАД - трето лице - помагач на страната на ответника, оспорва касационната жалба. В писмения отговор, подаден чрез пълномощника му юрисконсулт А., се твърди, че първият и шестият въпрос, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, които са свързани с наличието на основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, са обуславящи изхода на делото, но не са от естество да обосноват допускането на решението до касационно обжалване. С позоваване на релевантна казуална практика на Върховния касационен съд, в отговора се поддържа, че когато по силата на закона е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от неговото обжалване, през исковия период следва да се зачетат неговите правни последици, което изключва наличието на основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Затова третото лице помагач счита, че доколкото не е било налице основание за спиране на производството по делото, постановеното по него решение не е недопустимо съгласно разясненията, дадени с ТРОСГТК № 1/2017 г. на ВКС. Поддържа се, че формулираните в изложението въпроси, свързани с приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК, не могат да обосноват допускането на касационния контрол, тъй като не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото компетентността на регулаторния орган за издаване на акта произтича пряко от законовата норма на § 17 от преходните и заключителните разпоредби на ЗИД на Закона за енергетиката, с която на КЕВР изрично е възложено да приеме решение, с което да определи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. Наведен е и довод, че правната уредба предвижда заплащане на произведената електрическа енергия от възобновяем източник по преференциални цени да става не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство, а с оглед технологичната годност за работа на обекта през календарната година до 2250 часа и над този брой часове, предвид локализирането на вятърните електроцентрали в двете ветрови зони с Решение № Ц-10/2011 г. на ДКЕВР, като целта на законодателя не е да ограничава производството на електрическа енергия от такива електроцентрали, а да създаде условия за изкупуване по преференциални цени само на количеството електрическа енергия, което осигурява приход за производителите, съответстващ на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени. Затова се поддържа като правилно становището на въззивния съд, че електроенергията, произведена до достигане на нетното специфично производство следва да бъде изкупена по преференциална цена, а останалото количество след достигане на нетното специфично производство подлежи на изкупуване по цени за излишък на балансирания пазар, съобразно чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ. Изложено е, че между страните е безспорно, че до достигане на НСП ответникът „Енерго-Про Продажби“АД е заплатил количеството ел. енергия по преференциални цени, а останалото - по цена за излишък, нито е налице спор относно произведеното количество ел. енергия и размера на дължимата цена за излишък. Формулирано е искане възражението да не бъде допускано до касационно обжалване, поради липсата на предпоставките за това. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционното решение № 118 от 10.05.2021 г. пост. по т.д.№ 1146/2020 г., с което са предявените по делото обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 31, ал. 1 от ЗЕВИ и чл. 86 от ЗЗД, в решението, предмет на касационен контрол във фазата на допускане на касационно обжалване, съставът на Варненския апелативен съд е приел, че между страните по делото е безспорно, че по конкретното правоотношение, произтичащо от сключения между тях договор № 85 от 11.06.2009 г. за изкупуване на електрическа енергия, са приложими преференциалните цени, определени с Решение Ц-10/30.03.11г., респективно решение Ц-018/20.06.2011 год. на ДКЕВР, както и че през месец август 2017 г. електроцентралата на ищеца е достигнала нетно специфично производство от 2000 КВтч спрямо 1 КВт инсталирана мощност при работа до 2250 работни часа, а през месец септември 2017 г. то е надхвърлило прага от 2 000 KWh от 1 КВт, но без да е достигнало 2 250 работни часа и прага от 2 300 КВтч нетно специфично производство. Приел е за безспорно също така, че ищцовата централа е достигнала 2250 ефективни работни часа на 24.10.2017 год., а количеството нетно специфично производство от 2300 KWh - на 29.10.2017 год. Съобразил е, че в изпълнение на правомощията си, възложени му от нормата на § 17 от п.з.р. на ЗИД на ЗЕ, КЕВР е приела Решение № СП-1/31.07.2015 г., с което е установено нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени за вятърни електрически централи, съответно по т. 1.7 - в размер на 2000 КВтч при цена от 188.29 лв./МВтч, без ДДС - за вятърни електроцентрали, работещи до 2 250 часа и по т. 1.8 – в размер на 2 300 КВтч при цена от 172.95 лв./МВтч, без ДДС - за вятърни електроцентрали, работещи над 2 250 часа. Установил е, че с решение на Административния съд София - град, решение № СП- 1/31.07.2015 г. на КЕВР в частта по т. 1.7, отнасяща се до нетното специфично производство на вятърните електроцентрали от категорията на процесната, работещи до 2250 ч. годишно е отменено и в тази част, то е потвърдено с решение на Върховния административен съд. Изложил е съображения, че в упражняване на произтичащата от закона материална компетентност на регулаторен орган за определяне на нетното специфично производство и вмененото му с § 17 от п.з.р. на ЗИДЗЕ задължение, след частичната отмяна на Решение СП-1 от 31.07.2015 г., КЕВР е приела Решение № СП-5/27.03.19 г., с което е определено, считано от 31.07.2015г. нетно специфично производство на електроенергия за вятърни електрически централи, работещи до 2250 ч. в размер на 2000 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена по т. 8 от Решение № Ц-10/30.03.2011г. на КЕВ, във връзка с Решение № Ц-13/28.06.2006 г. Съобразил е, че с решение № 1873/12.02.2021 год. по адм. дело № 2016/2020 г. Върховният административен съд е отменил решение № 6355 от 29.10.2019 г. по адм. дело № 4422/2019 г. на Административен съд – София град, с което решение № СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР е обявено за нищожно и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, като производството по обжалване пред административния съд не е приключило. С позоваване на предварителна изпълняемост на решенията на комисията, съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал.9 от ЗЕ, въззивният съд е изложил съображения, че е задължен да зачете предвидената в закона предварителна приложимост на споменатото решение на регулаторния орган в гражданското производство, независимо от неговото обжалване по реда на АПК, като породило правно действие по отношение на страните като негови адресати. Намерил е за неоснователно оплакването на въззивника за неупражнен от първоинстанционния съд инцидентен съдебен контрол върху решение СП-5/28.03.2019год., което е преценил като ирелевантно за предмета на делото, доколкото основният спорен въпрос е дали по отношение на една и съща вятърна електроцентрала, в рамките на една календарна година е приложима само едната преференциална цена до достигане размера на нетното специфично производство, определено за съответната група, съответно за централи с годишен работен режим до 2250 часа и такива, работещи над 2 250 часа, или спрямо една централа в рамките на една календарна година са последователно приложими двете тарифи на преференциалните цени и съответно максималните нетни количества на електрическа енергия, определени за двете групи централи. Мотивирал е преценката си с разбирането, че евентуалното признаване на Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. за незаконосъобразно и следващото от това незачитане на правните му последици, не би дало отговор на този обуславящ изхода на спора въпрос. При горните данни, настоящият състав намира, че първият и шестият от поставените от касатора въпроси са относими към поддържаното в касационната жалба оплакване за недопустимост на обжалваното решение, за която съдът следи служебно и без да е изрично формулиран правен въпрос и да е обоснован с допълнителен селективен критерий. Съгласно т. 1 от Решение № 1 от 09.07.2019 год., пост. по тълкувателно дело № 1/2017 г. на ВКС, въззивното решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Въззивният съд е изложил съображения, че приетият административен акт се ползва с предварителна изпълняемост, съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ, поради което е приложим, независимо от предприетото обжалване, доколкото поражда своето действие между страните и когато има релевантно и преюдициално значение за гражданското правоотношение, предмет на спора, съдът е длъжен да зачете законово предвидената му предварителна приложимост. Това становище съответства на практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 60073 от 16.11.2021 г., пост. по т.д.№ 1184/2020 г., на І т.о. и решение № 60105 от 14.02.2022 г. по т. д. № 1185/2020 г., Т. К., І т. о. на ВКС според които, в отклонение от общата норма на чл. 166, ал. 1 от АПК, със специалната разпоредба на чл. 13, ал.9 от ЗЕ изрично е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, като законодателят е допуснал предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, с което по същество е уредил предположение за пораждането и съществуването на материалните предпоставки на акта, уредени в чл. 60, ал. 1 АПК, с оглед защитата на особено важни държавни или обществени интереси, които са предпочетени пред тези на адресатите на индивидуалния административен акт, докато е висящо съдебното производство за установяване на неговата законосъобразност. Консеквентно на това разбиране е посочено, че спирането на гражданското производство поради висящността на административното такова по оспорване на решението на КЕВР означава временно неприлагане на правните последици на издадения акт, което по същество би довело до индиректно спиране на изпълнението на решението на КЕВР, което е недопустим правен резултат. След като нормата на чл. 13, ал. 9, изр. трето от ЗЕ изрично дефинира като недопустимо искането за спиране изпълнението на оспорено по съдебен ред решение, доколкото не са налице лимитативно предвидените изключения, свързани с предмета на акта (за налагане на санкции, за прекратяване и отнемане на лицензии и за отнемане на сертификати за независимост на оператори на преносни мрежи), гражданският съд не може да откаже зачитането на правните му последици, чрез спирането на исковото производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, до разрешаване на висящия пред административния спор за неговата законосъобразност, което противоречи на антиципираното му от закона действие. По аргумент a fortiori горното се отнася и до правомощието на гражданския съд за осъществяване на инцидентен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК, доколкото като своеобразен сурогат на отмяната му от административния съд, то цели постигането на същия резултат - неприлагане на правните последици на акта при разрешаване на гражданскоправния спор, в противоречие с предварителната му изпълняемост, установена от закона. Ето защо, не е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение, съобразно чл. 2 80, ал. 2 от ГПК, основана на нарушаване на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, във връзка с т. 1 от ТРОСГТК № 1 от 09.07.2019 год. по тълк.д.№ 1/2017 г., тъй като с въззивното решение въпросът за допустимостта на иска е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Въпросите по т. 2 - 5 вкл. от изложението по чл. 284, ал. 2, т. 1 от ГПК, са относими към предпоставките за упражняване на инцидентен съдебен контрол върху административния акт с гражданскоправни последици, а именно, дали съдът е задължен служебно да се произнесе по неговата валидност и законосъобразност, или е необходимо да бъде изрично сезиран, както и дали искане за това може да бъде направено за пръв път пред въззивната инстанция. Петият въпрос е относим към предварителната изпълняемост на индивидуалния административен акт от значение за гражданско правоотношение, като отрицателна процесуална предпоставка (процесуална пречка) за допустимостта на косвения съдебен контрол за неговата законосъобразност. С оглед преценката на въпросите по т. 1 и т. 6 от изложението, тези по т. 2 – 5 не са от естество нито самостоятелно, нито по съвкупност да обосноват допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение. Споменатите въпроси, свързани със законосъобразността на актовете на регулаторния орган – КЕВР за определяне на нетното специфично производство на електроенергия от вятърни електроцентрали не покриват и общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Целта на новелата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, в сила от 24.07.2015 г., приета с § 16, т. 3 от ЗИД на ЗЕ (обн. ДВ, 56 от дата 24.07.2015 г.) е да лимитира количеството електроенергия, произведено по този способ и подлежащо на заплащане по преференциална цена, до обема на нетното специфично производство на електрическа енергия, съобразно категорията на вятърната електроцентрала, определена за 12-месечен период и покриваща разходите и възвръщаемостта на производителите за този период. Ако обемът на нетното специфично производство бъде достигнат преди изтичане на максималната продължителност на работния цикъл за съответната категория вятърни електроцентрали, в случая от 2250 часа, на изкупуване по преференциална цена подлежи само това количество, като съобразно ал. 2 на същия чл., разликата подлежи на изкупуване по цена за излишък на балансиращия пазар за количествата, надхвърлящи производството по т. 1, т. е. определящ е максималният обем на електроенергията, произведен в рамките на определената продължителност на работата определена с решение на регулаторния орган. Именно в установяването на критерия „нетно специфично производство“ е разликата с предходната редакция на същата разпоредба, в която единственият критерий за приложение на преференциалната цена е размерът на определената средногодишна продължителност на работа, съгласно решението на КЕВР за определяне на цената на конкретния производител, при чието действие е уговорена клаузата на чл. 18, ал. 4 от сключения между страните договор № 85/11.06.2009 г. за изкупуване не електрическа енергия, според която, при достигане на 2250 пълни ефективни годишни часове на работа на електрическата централа, за следващите пълни ефективни часове на работа до края на календарната година, цената се определя на 172 лв./МВтч без ДДС, т.е. по преференциалната цена, определена за втората категория вятърни електроцентрали с режим на работа над 2 250 часа. От това следва, че с влизане в сила на 24.07.2015 г. на изменението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ задължението за изкупуване по преференциална цена се изчерпва с достигането на максималното количество на нетното специфично производство, в рамките на продължителността на работния цикъл на съответната категория вятърни електроцентрали, а разликата над максималния обем на нетното специфично производство, определен с решение на КЕВР за съответната група, респ. за количеството електроенергия, произведена след изтичане на максималната продължителност на работния технологичен цикъл на съоръжението, съобразно неговата категория, се изкупува по цени за излишък, а не по преференциална цена за следваща категория вятърни електроцентрали. В този смисъл е казуалната практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 60073 от 16.11. 2021 г., пост. по т.д.№ 1184/2020 г., на ВКС, Т. К., І т.о.; Решение № 60130 от 31.01.2022 г. по т.д.№ 1681/2020 г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о.; решение № 60096 от 30.03.2022 г. по т.д.№ 1219/2020 год. на ВКС, Т.К., І т.о.; решение № 60185 от 16.08.2022 г., пост. по т.д.№ 2108/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и др., в които последователно и непротиворечиво е прието, че на изкупуване по преференциални цени подлежи само електрическата енергия, произведена до достигане на нетното специфично производство от 2000 Квтч за съответната календарна година, а цялото останало количество енергия до края на същата година, подлежи на заплащане по цени за излишък на балансиращия пазар, както и че от клаузата на чл. 18 ал. 4 на договора не може да се черпи аргумент за прилагане на уредения с нея договорен механизъм за период, за който е налице ново законодателно разрешение по отношение на обемите, подлежащи на гарантирано изкупуване по преференциални цени, която е била в очевидно противоречие и с нормативната регламентация, съществувала преди изменението на чл. 31 ал. 5 т. 1 от ЗЕВИ (обн. ДВ, бр. 56/2015 г.). Недопустимостта на последователното прилагане на количествата нетно специфично производство в рамките на календарна година следва и от категоризацията на производителите на електрическа енергия от вятърни електроцентрали въз основа на едногодишно производство, като промяната в нея, може да се осъществи само след изменение на ефективните часове работа на генераторите и мощността на ветровата централа, които следва да бъдат надлежно установени и одитирани, откъдето следва, че е недопустимо преминаването на един производител по негово, или на крайния снабдител усмотрение, от една група в друга и изключване на възможността за заплащане на произведената енергия по преференциални цени едновременно за двете категории производители (така решение № 60105 от 14.02.2022 г. по т. д. № 1185/2020 г., Т. К., І т. о. на ВКС). В обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено по делото, че цялото количество електрическа енергия до обема на нетното специфично производство, достигнат през м. 08.2017 г., е било заплатено от ответника на касатора по преференциалната цена от 188.29 лв./МВтч, а след достигане на нетното специфично производство от 2000 МВтч - по съответната цена за излишък на балансиращия пазар за месеците септември и м. октомври на 2017 г. Приел е, че при тези данни, съществото на спора пред въззивната инстанция се концентрира върху въпроса дали по отношение на една и съща вятърна електроцентрала, в рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи при промяна в пълните ефективни часове или спрямо една централа в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа, при достигане размера на която, разликата се заплаща по цени за излишък. Изложил е съображения, че отнесен към конкретното дело, този въпрос се свежда до прилагането на релевантната цена на електроенергията след достигане на нетното специфично производство от 2000 КВтч на 1 КВт инсталирана мощност до достигане на 2250 ефективни годишни часове на работа на централата, както и за цената, по която следва да бъде изкупена електрическата енергия, произведена след достигането на този ефективен годишен работен цикъл, но преди реализирането на 2300 КВтч нетно специфично производство - при цена за излишък на балансиращия пазар или по цената, визирана в т.8 и т. 9 от Решение Ц - 10/30.03.2011 год. Съдът е преценил като неоснователна тезата на ищеца, основана на чл. 18 от договора, за последователното прилагане на двете преференциални цени, а именно, че след достигане на 2250 пълни ефективни годишни работни часове на електрическата централа, за които произведената електрическа енергия се изкупува по преференциалната цена от 188,29 лв. по т. 8 от решение Ц-10, до достигане на нетното специфично производство от 2300 Квтч, електроенергията следва да бъде изкупена по преференциалната цена, посочена в т.9 от същото решение Изложил е съображения, че след влизането в сила на изменената редакция на чл. 31 ал. 5 от ЗЕВИ от 25.07.2015г, споменатата клауза следва да се счита отменена, тъй като противоречи на въведеното с изменението на закона ограничение за изкупуване по преференциална цена до определено нетно специфично производство за отделните категории централи, което намира приложение и по отношение на заварените от влизането му в сила дългосрочни договори. Следователно обуславящият изхода на спора въпрос е за момента на изчерпване правото на изкупуване по преференциална цена на електрическата енергия, произведена от вятърна електроцентрала – с достигане обема на нетното специфично производство, определен за съответната категория, съобразно нейния годишен производствен цикъл, или за разликата над него – по преференциалната цена за следващата категория вятърни електроцентрали, до достигане на максималното нетно специфично производство, определено за нея, като едва след надхвърляне на тези количества е приложима цената за излишък на балансиращия пазар по чл. 31, ал. 5, т. 2 от ЗЕВИ. Т.е. изходът на спора е обусловен от въпроса за възможността за последователното прилагане в рамките на една календарна година на две преференциални цени по отношение на електрическата енергия, произведена от една и съща вятърна електроцентрала, на който въззивният съд е дал отрицателен отговор, кореспондиращ на цитираната практика на Върховния касационен съд. По отношение на този въпрос, обусловил изхода на спора, висящото пред административния съд производство по оспорване законосъобразността на Решение № СП-5 от 28.03.2019 г. за определяне на нетното специфично производство е ирелевантно. Макар и с касационната жалба да са оспорени изводите на въззивния съд по тълкуване новелата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, в сила от 24.07.2015 г., във връзка с клаузата на чл. 18, ал. 3 и 4 от сключения между страните договор № 85/11.06.2009 г., с довода, че той не е съобразил съществувалата между тях до изменението на закона практика по неговото изпълнение на едновременно прилагане на двете преференциални цени в рамките на същата календарна година, в изложението на основанията за достъп до касация не са формулирани въпроси, относими към тези оплаквания, а само такива, свързани със задължението на гражданския съд да съобрази процесуалния резултат от висящото пред административния съд производство по неговото обжалване, или сам да извърши косвен съдебен контрол на неговата законосъобразност. Преценката на съда във фазата на допускане на въззивното решение до касационно обжалване е ограничена от въпросите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото кореспондират на изложените в жалбата касационни основания, но не е пряко изводима от тях. Предвид горното, съдът намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на „Енерго-Про Продажби“АД следва да бъдат присъдени разноските за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 11 160 лв., съобразно договора за правна защита № 22798/18.04.2022 г. и представеното платежно нареждане, удостоверяващо действителното му заплащане на 29.04.2022 г. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І т.о.