Определение № 204 от 20.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 497/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл.229, ал. 1, т. 5 ГПК.

Образувано е по съвместната частна касационна жалба (с вх. № 608/3.11.2021 г.) на А. П. М., Ц. Л. А., Ш. Л. А., К. Л. А., В. Л. А. и П. Л. А. - шестимата от [населено място], обл. Плевен, подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 23 на Великотърновския апелативен съд от 18.1.2021 г., постановено по ч. т. дело № 430/2020 г., с което е била оставена без уважение частната им жалба срещу първоинстанционното определение № 260166/16.XI.2020 г. на ОС-Плевен по т. д. № 58/2020 г., с което е било спряно производството по субективното съединените техни преки осъдителни искове срещу ответната застрахователна компания „Лев Инс" АД-София: „до приключване на наказателното производство по ДП № 273/2018 г. по описа на Окръжна прокуратура - Плевен".

Поддържайки общо оплакване за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, шестимата частни касатори претендират касирането му и връщане на делото на същия състав на първостепенния съд /ОС-Плевен/: „за продължаване на съдопроизводствените действия". Инвокиран е довод, че правото на Европейския съюз, обективирано в Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.IX.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност" при използването на МПС и за контрола върху задължението за сключване на такава застраховка, изрично обръщбаво внимание, че следва да се гарантира специфичното право на пострадалото лице „претенцията му да бъде уредена бързо".

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната си частна касационна жалба шестимата нейни податели обосновават приложно поле на касационния контрол едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1, т. 2, предл. 2-ро и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по следните осем материално- и процесуалноправни въпроса:

1./ „Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?";

2./ „Представлява ли основание за спиране на гражданското производство по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ образуваното наказателно дело срещу водача на МПС, чиято отговорност е застрахована, ако наказателното дело се намира в досъдебна фаза?";

3./ „Винаги ли при предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ и намиращо се в досъдебната си фаза наказателно производство срещу лицето, чиято гражданска отговорност е застрахована, гражданското дело следва да бъде спряно или само ако бъдат установени престъпни обстоятелства, които не е възможно да бъдат установени със средствата на ГПК?";

4./ „Изисква ли се решаващият съд да посочи какви са причините, които обуславят невъзможността един факт да бъде установен в гражданското производство, за да спре същото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК до приключване на наказателното производство, към този момент намиращо се в досъдебната си фаза?";

5./ „Необходимо ли е за уважаване на прекия иск срещу застрахователя решаващият съд да изследва обстоятелството дали деянието съставлява престъпление?";

6./ „Релевантен ли е за изхода на гражданския процес фактът дали виновното и противоправно причиняване на смърт е транспорта е престъпление по смисъла на НК?";

7. „Следва ли решаващият съд да приложи процесуалноправна норма от националното право, ако същата противоречи на норма от правата на Европейския съюз?";

8./ „Имат ли мотивите към тълкувателните решения на ВКС задължителна сила по отношение на въпросите, които не са били поставени за разглеждане по надлежния ред и по които липсва диспозитив?"

Последният от въпросите се явявал от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, докато произнасянето на въззивния съд по предпоследния било в противоречие с практиката на съда на Европейския съюз, обективирана в решението му от 15.VII.1964 г. по дело С-6/64 г., а именно Costa v E.N.E.L Съответно произнасянето на състава на Великотърновския апелативен съд по останалите 6 правни въпроса разкривало противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 63/17.VII.2015 г. на с-в на ІІ-ро т.о. по т. д. № 674/2014 г., така и в две определения по чл. 274, ал. 3 ГПК: Опр. № 733/11.XI.2013 г. на с-в на IV-то г.о. по ч. гр. д. № 6790/2013 г., така и в Опр. № 450/6.XI.2020 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 1446/2020 г.

По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания „Лев Инс" АД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Плевен единствено по основателността на оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена от надлежна /ищцова/ страна в частното въззивно производство пред Великотърновския апелативен съд и насочена срещу подлежащ на обжалване пред ВКС преграждащ по-нататъшния ход на делото съдебен акт, съвместната частната касационна жалба на шестимата ищци от [населено място], обл. Плевен, с предявени преки осъдителни искове срещу ответната ЗК „Лев Инс" АД-София, ще следва да се преценява като процесуално допустима

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните:

За да потвърди преграждащото по-нататъшния ход на исковото производство определение на първостепенния съд по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, въззивната инстанция е приела, че в хипотезата на сезиране с пряк осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, отговорността на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите се явява функционално обусловена от гражданската отговорност на застрахования делинквент, когато последният е открит /известен е/, но също и че процесната хипотеза не попада в нито един от изрично предвидените в разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК случаи на възможно по исков ред установяване на престъпно обстоятелство, явяващо се от значение за едно гражданско правоотношение. Посредством препращане само към мотивите на TP № 5/5.IV.2006 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по тълк. дело № 5/2005 г. и придържайки се към съдопроизводственото правило на чл. 13 ГПК, съставът на Великотърновския апелативен съд е извел като принцип с атакуваното си определение, че, в случай на прекратяване на наказателното производство, гражданското дело подлежи на възобновяване, а в случай на постановяване на присъда /и след влизането й в сила - бел. но ВКС/, както и при постигане на споразумение между подсъдимият и прокуратурата, а също и при налагане на административно наказание, „гражданският съд ще следва да се съобрази с постановеното от наказателния съгласно чл. 300 ГПК".

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на TP № 1/19.11.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния обжалван акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакувания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от осемте правни въпроса, формулирани в изложението на частните касатори по чл. 284, ал.- 3 ГПК към съвместната им жалба, няма естеството на такъв, който да е обуславящ за изхода по конкретното дело. Напротив, първите пет се отнасят изцяло до правилността на атакуваното въззивно определение, докато последните три въпроса имат само хипотетичен характер, т.е. те реално не са били предмет на произнасянето на състава на Великотърновския апелативен съд с този негов акт, преграждащ по-нататъшния ход на производството по прекия осъдителен иск срещу застрахователя „Лев Инс" АД. Очевидно е, че и без препращането към мотиви в обстоятелствената част на TP № 5/.IV.2006 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 5/2005 г. логично би се стигнало до решаващия правен извод на въззивния съд, че до приключване на наказателното производство гражданското дело следва да се спре съгласно чл. 229, ал. 1, т. 5 от сега действащия процесуален закон /в сила от 1.III.2008 г./, както и че според чл. 300 от същия нормативен акт /ГПК/, ако обвиняемият делинквент, респ. подсъдим, бъде признат за виновен с влязла в сила присъда, споразумение с прокуратурата или с налагане на административно наказание, то тези актове на наказателния съд са задължителни за гражданския съд, защото при известен причинител на вредите, за понасянето на които се претендира застрахователно обезщетение по реда на прекия иск, само в изрично предвидените случаи по чл. 124, ал. 5 ГПК, сред които процесният определено не е, би могло по исков ред да се установява наличието на престъпно обстоятелство, явяващо се от значение за едно токово гражданско правоотношение. Що се отнася до приоритетната приложимост на положения от цитираната в изложението към съвместната жалба на шестимата частни касатори Директива 2009/103/ЕО „за бързо уреждане на претенцията на пострадалото лице", единствено текстът на чл. 18 от същата, озаглавен „Право на пряк иск", има отношение към процесния случай на спряно производство по такъв иск - без обаче да е налице друга разпоредба в Директивата, гарантираща, че разглеждането на такъв осъдителен иск следва да става по някакъв облекчен ред, т.е. извън установеното в националния процесуален закон общо правило на чл. 13 ГПК. Поради това е недопустимо на плоскостта на текстове от Директива, датираща от 16.IX.2009 г., да се съобразява практика на Съда на Европейския съюз от средата на 1964 г.

В заключение, при така установеното липса на главното основание за допустимост на касационни контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от шестимата частни касатори допълнителна предпоставка за това /в случая тези по т. 1, по т. 2, предл. 2-ро, както и по т. 3 на същия законов текст/.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение