Определение № 2269 от 10.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4386/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от „ЗД Евроинс“ АД [населено място], представлявано от директорите Ц. и Б., чрез процесуалния представител юрисконсулт Г. касационна жалба против въззивно решение № 245 от 26.06.2023г. по в.гр.д.№ 251/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 38 от 6.02.2023г. по т.д. № 1090/2021г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която е осъдено „ЗД Евроинс“ АД да заплати на Е. В. П. сумата от 150 000лв., обезщетение по застраховка „професионална отговорност в проектирането и строителството“ със застраховано лице ЕТ „Апропо-Виолета Бакунина“гр.К. за вредите, причинени на ищеца от застрахованато лице - в качеството на проектант на жилищна сгради в ПИ с идентификатор .... в землището на [населено място], [община], настъпили в резултат на лошо изпълнение на проектирането на сградата и са присъдени разноски. Решението е постановено при участието на трето лице помагам „Прима Консулт“ООД. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: За да постанови акта си, въззивният съд е приел за установени следните факти: По силата на сключен на 21.05.2014г. помежду им договор, ищецът е възложил на изпълнителя ЕТ „Апропо-Виолета Бакунина“ /който е приел да изпълни/ изработване на инвестиционен проект за процесната сграда във фаза „технически проект“ и съдържание – част архитектура, строителна конструкция, водоснабдяване и канализация. След изпълнението му, се е наложило – със Заповед № 31 от 28.05.2019г.на главен архитект на [община] изменение на издаденото разрешение за строеж на сградата /с № 134 от 26.07.2016г./ за осъществяване на укрепителни мерки по усилване на земната основа, фундирането на основната носеща конструкция на сградата. Безспорно е било, че професионалната отговорност на архитект В. Б. е застрахована при ответника по силата на застрахователен договор № 04100100001894 със срок за действие 5.01.2016г.-5.01.2017г.и фиксирана ретроактивна дата 2004г., с уговорена застрахователна сума от 150 000лв. за събитие. Въззивният съд, съобразявайки заключението на приетата по делото експертиза, е отговорил положително на спорния по делото въпрос относно наличието на противоправно поведение на застрахованото лице. Приел е, че – макар и техническият проект, въз основа на който е издадено разрешение за строеж № 134 от 26.07.2016г. да отговаря на възложеното от инвеститора и на законовите норми, архитектът е следвало да съобрази, че сградата е на три етажа, а се изгражда на скатен терен, който е с денивилация от 8м./на брега на язовир „К./ и да изготви част „Геодезия“,за да се избегнат последвалите видими щети по конструкцията на сградата, които са наложили извършването на допълнителни укрепителни дейности на стойност от 322 534лв. Налице е неизпълнение на задълженията от страна на застрахованото лице, които са в рамките на упражняваната от него професия /при и по повод на същата/, което е довело до вреда за ищеца, която вреда е в причинна връзка с това неизпълнение. В случая изготвеният проект не отговаря на изискванията на чл.169, ал.1, т.1 ЗУТ, т.е. относно „механично съпротивление и устойчивост“ и на чл.28, ал.2, т.1 от Наредба № 4 от 21.05.2001г.за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, защото не осигурява удачното конструктивно решение за осъщественото строителство. За неоснователно е приел направеното възражение, че отговорността следва да е не на проектанта, а на фирмата, осъществяваща контрол и надзор, първо защото договорът с тази фирма е сключен през 2016г., т.е. две години след сключване на договора с проектанта, който е от 2014г. и второ, защото отговорността на фирмата, осъществяваща контрол не изключва отговорността на проектанта и не дерогира сключения договор за задължителна застраховка, която съгласно чл.496, ал.3 КЗ покрива отговорността на застрахования за вреди. при извършване на дейността. В подадената касационна жалба, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните два поставени въпроси: 1.Следва ли правните изводи на съда да са мотивирани и обосновани? и 2. Следва ли страната, която твърди че е пострадала от деликт да проведе пълно и главно доказване на всеки един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, с изключение на вината? Твърди противоречие на въззивния акт с приетото в решения по гр.д.№ 2560/2017г.на ІV г.о., гр.д.№ 1659/2020г.на І г.о.и т.д.№ 1115/2017г. на І т.о. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор Е. В. П., чрез процесуалния представител адвокат М., с който се оспорват допустимостта и основателността й. Излага подробно доводи и по съществото на спора. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 12 650лв., реалното извършване на които установява с договор за правна защита и съдействие, в т.ІV от който е посочено, че сумата е заплатена и с две броя банкови извлечения от Fibank, удостоверяващи извършени плащания на адвокат М. на 30.08.2023г. за сумата от 10 000лв. и на 4.09.2023г. за сумата 2 650лв. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на посоченото от касатора специално основание за допустимост. Съображенията: Противоречие с практиката на ВКС,по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК няма, защото съгласно т.3 от ТР № 1/19.02.2010г.по т.д. № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС посоченото основание изисква - в обжалваното въззивно решение, поставеният от касатора правен въпрос, от значение за изхода на делото, да е разрешен в противоречие с конкретно посочени актове на ВКС, които са със задължителна сила. В случая, това не е така, защото посочените от касатора решения са постановени във връзка с различни въпроси /по гр.д.№ 2650/2017г. – въпросът касае „последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес и кои доказателства следва да се считат за новооткрити и да се приемат във въззивното производство“, по гр.д.№ 1659/2020г.- въпросът е дали при „възражение за погасителна давност следва да се установява начинаът и момента на завладяване на имота“, а по т.д.№ 1115/2017г.- касае необходимостта от извършване от въззивния съд на цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства с излагане на подробни мотиви. Независимо от това, във връзка с поставените от касатора въпроси следва да се посочи, че съдът е направил следващия се анализ на ангажираните по делото доказателства, въз основа на който е посочил кои обстоятелства приема за установени и кои не, като се е произнесъл и по наведените пред него от страните доводи, възражения и оспорвания. Ищецът следва да докаже всеки един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане и в случая въззивният съд е приел, че това е направено. Въззивният съд като инстанция по съществото на спора, е изградил вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти,след преценка на събраните доказателства, аргументирайки доводите си във връзка с всеки един от елементите – неправомерно поведение, вреда, причинна връзка. Касаторът оспорва правните изводи във връзка с наличието на неправомерно поведение, но в производството по допустимост касационната инстанция не може да извършва проверка за правилност. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение