Определение № 1603 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 645/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 119277/14.10.2025 г., подадена от И. К. З., против определение № 18497 от 01.10.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1621/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 189970 от 27.12.2024 г., постановено по гр. д. № 28869/2024 г. по описа на Софийски районен съд, с което е върната исковата молба на И. К. З. вх. № 162807/20.05.2024 г., поради неотстраняване на констатирани нередовности и е прекратено производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по делото. Жалбоподателката се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано пред Софийски районен съд по искова молба вх. № 162807/20.05.2024 г., подадена от И. К. З., против Медицински институт на МВР – за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 5001 лева, представляващи неимуществени вреди, причинени й от документи, представени по гр. д. № 66375/2018 г. по описа на Софийски районен съд, като по този начин е имало достъп случайно лице, с оглед направените уточнения, с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Ищцата твърди, че ответникът държи посочените от ищцата документи, като обективираното в тях съдържание съществено накърнява личността, правата и интересите й и не отговаря на истината/действителната обстановка, и на което съдържание е придаден вид на достоверност. Поддържа, че е допуснато да бъдат използвани в личен интерес от лицата, които са имали служебен достъп до тях. Формулирала е искане в исковата молба да се осъди ответникът да заплати на ищцата сумата от 5001 лева, както и да възстанови правната сфера на ищцата, като преустанови наличието и/или унищожи/заличи от местата, където са създадени условия да се намира съдържанието на конкретизираните в исковата молба документи, както и наличните им под каквато и да е форма екземпляри. На ищцата са давани трикратно указания от съда, последователно с разпореждане № 91019 от 25.06.2024 г., разпореждане № 145591 от 10.10.2024 г. и разпореждане № 166962 от 14.11.2024 г.: да посочи в какво се състои противоправното поведение на ответника, в т. ч. да посочи изрично кои твърдения в писмен отговор № 3133/06.02.2019 г. счита, че накърняват правната й сфера и по какъв конкретно начин; да наведе твърдения по какъв начин документите, държани у ответника, накърняват нейни законни права и интереси; да посочи какви неблагоприятни последици /неимуществени вреди/ твърди да са настъпили и в какво се изразяват те, като ги индивидуализира по основание, размер и период /с начална и крайна дата/; да формулира допустимо искане до съда /петитум/, като съобрази, че съдът не разполага с правомощието да задължава когото и да било да унищожава документи в негово държане, като в тях изрично са указани неблагоприятните последици от неизпълнение на указанията в срок. На ищцата е указана и възможността да ползва правна помощ при желание и наличие на предпоставките за това /съобщение на л. 48 от първоинстанционното дело/. С постъпилите молби-уточнения ищцата навежда твърдения, идентични с тези в първоначалната искова молба, но по-подробно развити. В молба от 04.07.2024 г. ищцата сочи, че материалите /документите/ са достигнали на място и до лица, където и от които ищцата търси защита, което поражда унижение, злепоставяне относно търсената защита, което формира мнение, предразсъдъци и предубеденост. Интензитетът се повишава, защото ищцата има и други дела и е възможно да срещне в обществото лицата, до които материалите са достигнали и където се намират. Направено е доказателствено искане да се открие производство за установяване на подправено съдържание. В последваща молба от 28.10.2024 г. ищцата поддържа, че материалите са подправени, защото действителното им съдържание не касае личността на ищцата и липсва достатъчно основание, това съдържание да е вярно. За последното ищцата сочи, че накърнява правата и интересите й. Излага и твърдения, че не разполага със средство и начин да контролира ползването на тези материали, предвид мястото, на което се намират. В уточнителната молба е формулирано същото искане да се задължи ответникът да възстанови правната сфера на ищцата, като се преустанови наличието и/или унищожи/заличи от местата, където са създадени условия да се намира съдържанието на конкретизираните в исковата молба документи, както и наличните им под каквато и да е форма екземпляри, както и СРС по дело № 66375/2018 г., чрез ответника, да се унищожат/заличат наличните им, под каквато и да е форма екземпляри/копия на съдържание, обективирано в цитираните документи. С разпореждане № 189970 от 27.12.2024 г., постановено по гр. д. № 28869/2024 г., Софийският районен съд е върнал исковата молба на И. К. З., поради неотстраняване на констатираните нередовности и е прекратил производството по делото. При тези данни Софийският градски съд е приел в обжалваното в настоящото производство определение, че с постъпващите по делото уточнителни молби, видно от релевираните в тях изявления, ищцата не е отстранила констатираните от първата инстанция неизправности, а е повторила изложението на обстоятелствата посочени в исковата й молба. Дадените указания от първата инстанция са правилни. Исковата молба е останала неизправна, поради което са налице предпоставките за връщането й. Посочил е, че макар и първата инстанция да е дала условна квалификация на спорното право, то предвид изявленията на ищцата всъщност не е възможно да се определи вида на търсената защита, а именно – дали ищцата претендира обезщетение на вреди, за които твърди да са резултат от умишлени противоправни действия на ответника по делото; дали предявява установителен иск за факт, респективно дали предявява установителен иск за установяване на истинността или неистинността на документ, или някакъв друг вид иск/искове; при какви условия съединява исковете си. Вследствие на което се препятства и възможността съдът да извърши дължимата служебна проверка за допустимост на предявения иск или искове. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В представеното по делото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателката е формулирала следните два правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд, преди да приложи санкция, затова, че с постъпващи отговори на дадени указания, не били отстранени визирани като „констатирани неизправности“, да прецени дали са законосъобразни, дадените указания, в частност – в какво се е състояла евентуална нередовност, заедно с което дали е съобразена с диспозитивното начало, а не декларативно да приема указанията за „правилни” /в който случай – не е известно в какво се е състояла евентуална нередовност, съответно при какви условия би се изправила, тъй като не винаги даване/изпълнение на указания и привеждане в редовност са идентични/?“ и 2. „Длъжен ли е въззивният съд, преди да приеме, дали са отстранени визирани „неизправности“, особено когато отговора на указания не се отклонява от обстоятелствата на иска, да обсъди доводите и възраженията в частната жалба, защото в противен случай се реализира опит за подмяна предмета на спора, вместо изправяне и се постига лишаване от правосъдие?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 4397 от 09.12.2022 г. по ч. гр. д. № 3856/2022 г. на ВКС, IV г. о., определение № 99 от 09.06.2017 г. по ч. гр. д. № 749/2017 г. на ВКС, I г. о., определение № 81 от 09.02.2017 г. по ч. т. д. № 1982/2016 г. на ВКС, I т. о. и др. /по първия въпрос/ и определение № 115 от 23.02.2016 г. по ч. т. д. № 3377/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 4388 от 19.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4538/2022 г. на ВКС, IV г. о. и др. /по втория въпрос/. Поддържа и, че определението е очевидно неправилно, вероятно недопустимо или нищожно – основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че атакуваното определение е валидно и допустимо. Определението не е очевидно неправилно, каквото е настояването на жалбоподателката. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуални въпроси не могат да послужат, като основание за допускане на касационно обжалване. Същите са принципно обуславящи /неясно е само съждението, че не винаги даване/изпълнение на указания и привеждане в редовност са идентични/, но въззивният съд не се е отклонил от дадените разяснения в практиката на ВКС. Константно е прието, че при произнасянето си по частна жалба, подадена срещу връщането на нередовна искова молба, въззивният съд е длъжен да извърши собствена преценка дали исковата молба е била нередовна и в този смисъл дали дадените от предходната инстанция указания са били законосъобразни. Съдът следва да се произнесе и по всички доводи и възражения в частната жалба и отговора. Именно така е процедирал съда по делото, приел е, че частната жалба е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт и е пристъпил към проверка на правилността му. Обжалваният акт обективира извод на въззивния съд, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Липсва необходимата яснота относно елементите от фактическия състав на деликта, не са посочени конкретни деяния и конкретни вреди от виновните действия на ответника. На дадените трикратни указания ищцата е отговорила с молби, в който на практика е преповторила изложеното в исковата молба по-пространно. Доколкото исковата молба е останала неясна, правилно е била върната от първоинстанционния районен съд. От въззивния съд е извършена инстанционна проверка не само относно преценката за редовността на исковата молба, но и относно законосъобразността на процесуалното действие по чл. 129, ал. 2 ГПК. В случая съдът правилно е преценил изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава иска и изводите му не са в противоречие с посочената от частната жалбоподателка съдебна практика, която се споделя и от настоящият съдебен състав. Липсват други релевантни доводи и възражения на жалбоподателката, които да не са обсъдени от въззивния съд при постановяване на акта му. В обобщение на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение